Александър Белов
Последен изстрел (30)

30.

Един ден по-късно във вилата на Оля пристигна снимачен екип. Операторът и осветителят веднага се заеха да монтират огромната апаратура. Домакините също довършваха последните си приготовления.

Издокараната Елизавета Андреевна шеташе край масата и за стотен път подреждаше чашките, чинийките и купичката със сладко. Олга, която също беше развълнувана и радостна, поправяше прическата си и лекия си грим. Ваня скачаше от дивана на пода и обратно, въртеше се покрай грижливо сервираната маса и досаждаше с безкрайните си въпроси на всички.

Най-сетне всичко беше готово. Операторът застана на мястото си зад камерата, а Оля, Ванечка и Елизавета Андреевна се наредиха край масата.

— Внимание, започваме! — изкомандва най-възрастният от телевизионерите и с усмивка кимна на Олга.

В отговор тя също му кимна и видимо развълнувана започна:

— Не познавам по-работоспособен човек от Александър. В продължение на много години той работи от шест часа сутринта до късно вечерта. Ние разбираме, че сега Саша е много зает и му е трудно да намери време за нас. Разбира се, ние го подкрепяме, но все пак ни се иска по-често да виждаме нашия татко вкъщи. Той много ни липсва…

Ваня я прекъсна. Радостно усмихнат, той изстреля:

— В събота ние с тати ще отидем в зоологическата градина! Искате ли да вземем и вас?

 

 

Вечерта Белов прегледа заснетия материал. Беше му приятно да вижда радостните лица на жена си и на сина си. Дори му се стори, че Елизавета Андреевна всъщност е една доста симпатична старица. Саша догледа записа до последния кадър с неумело изрязаната му снимка над детското креватче, окачена до Батмана, изключи телевизора и се обърна към Гудвини.

— Е, какво пък, по принцип ми харесва… Само че твърде много показват жена ми. Разбира се, аз безумно я обичам, но според мен очевидно са прекалили с нейното присъствие… — замислено поклати глава той. Всъщност хитруваше, защото му беше изключително приятно да види колко се гордее Олга с него.

— Ще направим паузи — успокои го рижият Гудвин. — Със снимките от семейния албум. С тъщата, със сина…

— Да, вземете и снимките ми от казармата — съгласи се той. — Само не онези с Фарик. Вземете тези с Пол, така се казваше овчарката ми на заставата…

— Снимка с куче е много добре, снимка с куче е направо страхотно! — засмя се черният, потривайки доволно ръце.

На вратата се почука и в кабинета надникна Макс:

— Извинете… Саша, може ли за малко?

Той стана и отиде заедно с охранителя в стаята за преговори.

— Какво има?

— Виж, момчетата току-що го донесоха… — Макс му подаде сгънат на две лист.

Саша го разгърна. Това беше предизборна листовка — същата, върху която се мъдреше убийственото заглавие „Мутрите напират към властта!“.

— Опала! Започна се! — подсмихна се той. — Най-сетне, вече бях започнал да се притеснявам…

— Изпратиха ми една мостра — обясни Макс. — А момчетата откриха печатницата, където се намира целият тираж. Да отида ли там с нашите хора?

— И през ум да не ти е минало! — категорично завъртя глава Белов, разглеждайки с весело недоумение листа. — Това си е чиста проба провокация!

— Как така, Саша? — погледна го учудено Макс. — Трябва да им се даде някакъв отпор!

— Не, Макс, успокой си… Добре, де, ще подпалиш една печатница, а те ще ги отпечатат в друга. Само ще разлаем кучетата! Работата не е в това!

Отвори вратата към кабинета си и вдигна листовката над главата си.

— Ето! Ето как трябва да се работи! — извика на Гудвини. — А пък вие ми говорите за някакви си паузи!

— Може ли? — протегна ръка черният Гудвин. — Хъм, зная чия ръка е сътворила това…

— М-да, само пречупеният кръст липсва! — съгласи се рижият, който надничаше през рамото му.

Белов измъкна листа от пухкавите им ръчички и го подаде на секретарката:

— Люда, я сложи това на стената да си го имаме за спомен…

— Не се притеснявайте, Александър Николаевич — безгрижно се усмихна рижият. — Ние ще им дадем да се разберат!

Саша, който помагаше на Люда да закрепи листа на стената, се обърна и мрачно рече:

— А случайно да знаете къде е вратата…

Имиджмейкърите пребледняха и изплашено се спогледаха. А Саша се наслади на страха им и през смях ги потупа по закръглените кореми:

— Шегувам се!

Рижият и черният отново се спогледаха, но този път с измъчени усмивки.

Те явно си мислеха, че във всяка шега винаги има известна истина.

Същата вечер Гудвини останаха да работят до късно, защото шегата на Белов им оказа твърде сериозно въздействие. Тръгнаха си от щаба едва след полунощ, точно по времето, когато в другия край на Москва някой настойчиво почука по прозорчето на будката за охраната пред една печатница.

Съненият пазач се приближи до прозореца и погледна навън.

— Кой е? — свадливо попита той.

На улицата стоеше един непознат милиционер в сив шинел с пагони на старши лейтенант.

— Отвори, свой е! — строго нареди.

— Какво?… Ей сега, ей сега… — закима с готовност старецът и изчезна.

След минутка металната врата се отвори. И в същия миг мутрите с бръснатите глави и кожени дрехи подхванаха стареца, стиснаха го и го натикаха в дежурната стая, като заключиха вратата зад него.

— Побързайте, момчета! — пришпорваше мутрите милиционерът.

Скоро целият тираж на скандалната листовка се озова в двора на печатницата. Старши лейтенантът донесе от колата бидонче с бензин и поля обилно камарата хартия. Една от мутрите щракна със запалка и яркият пламък избухна в нощното небе като факел.

— Това е, да вървим! — изкомандва милиционерът.

След миг вратите на колите се затръшнаха, моторите изреваха и в двора не печатницата не остана жива душа.

Единствено пазачът, който присвиваше очи заради късогледството си, изплашено наблюдаваше от прозорчето на будката за охраната как огънят поглъща листовките с посланието „Мутрите напират към властта!“.