Александър Белов
Последен изстрел (47)

47.

От Новодевическия манастир Шмит закара Саша на вилата на Киншаков. Той се задържа там за кратко — по-малко от час, и прекара останалото време в офиса на фонда.

Вечерта двамата с Шмит отидоха в моргата. В средата на една просторна светла стая бяха поставени четири отворени ковчега. Зад тях на стената бяха подпрени капаците им с позлатени кръстове. Саша прекрачи прага, застина и се прекръсти. До него спря Шмит, който носеше кожено дипломатическо куфарче.

Саша бавно се приближи до ковчезите.

Космос…

Свел глава, той гледаше бялото му, сякаш направено от мрамор лице. В паметта му една след друга изплуваха картини от тяхното минало. От днес нататък му оставаха само спомените… Без да обръща глава, той протегна ръка към Шмит. Охранителят отвори куфарчето и му подаде един нов пистолет ТТ. Саша отгърна крайчеца на савана и сложи пистолета в мъртвата ръка.

Пчелата…

И отново бялото, променено лице, и отново спомените, и отново огромната буца, заседнала в гърлото му… И тягостното чувство за вина, от което никога нямаше да се освободи… Шмит му подаде втори пистолет и Саша го сложи в ръката на Пчелата.

Фил…

Той не беше край него повече от година. Като че ли би трябвало да му е по-лесно да се примири със загубата на Фил, но не беше така… Та нали той току-що бе започнал да се съвзема, беше се борил за живота си, беше се стремил към него с всички сили… В очите на Белов заблестяха сълзи, той протегна ръка към Шмит и третият пистолет легна в студената, безжизнена длан на Фил.

Тамара…

Невинна жертва. Тя поне не беше направила нищо лошо нито на юдата Макс, нито на чакала Каверин. Тя не беше причинявала никаква вреда на никого. Кротката, приветлива, добра Тамара… Бяха я заклали само защото се познаваше с Белов. Саша покри малката й ръка с дланта си.

— Прости ми, Тома… Прости ми… — Подсмръкна, но все пак успя да се сдържи.

Остана на мястото си още няколко минути и продължи да гледа един след друг приятелите си, сякаш се опитваше колкото се може по-добре да запечата в паметта си мъртвите им лица. После се прекръсти и тръгна към вратата, където го чакаше Шмит.

— Проследи да скрият оръжието… — прошепна му Белов.

Той кимна. Саша лекичко го побутна към вратата и тръгна след него, без да се обръща. Вратата подире му безшумно се затвори.

Мъртвите останаха сами в тишината под меката, сякаш процеждаща се от небитието светлина.