Александър Белов
Последен изстрел (46)

46.

Белов премести настрана лаптопа, прозя се и се протегна. Нощта беше ползотворна и той свърши всичко, което си бе набелязал. Сега можеше да поспи час-два.

Но в този момент най-неочаквано иззвъня глас мобифонът му, който бе оставил на малката масичка. Саша хвърли поглед към часовника — беше пет и половина сутринта! — поколеба се и взе апарата.

— Слушам.

— След два часа изберете от който и да е уличен автомат номера, които ви е известен. Това е жизненоважно.

В апарата запищяха късите сигнали на прекъснатата връзка. Човекът, който се обади, каза само няколко думи, но Саша позна този уверен глас — това беше Игор Леонидович Веденски.

Той се замисли. За какво ли го търсеше подполковникът от Федералната служба за безопасност, и то сега, след изборите? Това толкова ранно позвъняване можеше да бъде свързано само с едно — с убийството на момчетата. На Саша му хрумна една налудничава мисъл — а дали бившият му опекун не се канеше да сподели някаква информация с него? Така или иначе, срещата с Веденски можеше да се окаже полезна. Освен това той също имаше какво да каже на подполковника.

Точно в осем и половина Саша се доближи до един син уличен телефонен автомат в един ъгъл до метрото и набра познатия номер. До тротоара го чакаха два автомобила с включени двигатели.

— Ало… Разбрах… — каза той в слушалката. — Къде? Ясно…

Затвори, извади картата си от автомата, захвърли я в кошчето за смет и без да се оглежда, се качи в джипа при Шмит.

След четвърт час автомобилът вече беше пред Новодевическото гробище, където подполковник Веденски му бе определил среща.

— Саша, нека да отидем заедно — за кой ли път вече му предложи Шмит.

Той мълчаливо поклати глава и напрегнато се вгледа към отсрещната страна на улицата през седналия зад волана охранител. Там близо до входа на манастира се мяркаше една самотна фигура.

— Застани ей там, зад дърветата — заповяда на Шмит. — И разпредели хората, нека да следят наоколо.

Саша бързо се прекръсти, слезе от колата и се насочи към Игор Леонидович, който го очакваше.

Той забеляза Белов и тръгна бавно покрай манастирската стена. Саша скоро догони Веденски, те пропуснаха ръкостисканията и поздравите и поеха един до друг.

— Благодаря за доверието — започна Игор Леонидович.

— Ние с вас нямаме какво да делим — отвърна Белов с наведена глава.

— Така е — съгласи се Веденски. — Освен това тук обстановката предразполага към откровеност.

Саша едва забележимо сви рамене и замълча.

— Впрочем, Александър Николаевич, вие сигурен ли сте във вашия помощник! — присви очи подполковникът. — Имам предвид Шмит.

— Игор Леонидович, не сипвайте сол в раната ми.

Изминаха няколко метра мълчаливо. Белов чакаше момента, в който човекът от Федералната служба за безопасност щеше да премине към въпроса, заради който го бе поканил тук. Но подполковникът не бързаше. Той като че ли също чакаше нещо и намръщено го стрелкаше с поглед.

— Наруших всички правила, за да се срещна с вас — прекъсна мълчанието Веденски. — Вие сте в изключително опасно положение.

— В течение съм — мрачно се подсмихна Белов.

Подполковникът зави към езерото и спря. До него, но малко по-назад застана и Саша. При тях веднага доплуваха няколко охранени патици и започнаха бавно да се носят покрай брега в очакване на угощението.

— Освен симпатия към вас аз имам и личен интерес да запазя живота ви и да възстановя отношенията ни — изрече с тих и равен глас Игор Леонидович. — С вашето ново положение ние бихме могли да направим много неща. Разбира се, на паритетна основа.

Тази тема беше абсолютно безинтересна за Белов. Той скептично изсумтя и попита:

— И какъв е проблемът?

— Вие имате твърде много врагове, Александър Николаевич. Всеки божи ден някой ви предава — твърдо каза Веденски. — Веднага трябва да се откажете от ответни действия и да направите каквото е възможно всички да разберат това. Ако не сте готов за такава крачка, скрийте се и добре обмислете нещата.

„И този запя същата песен!“ — с раздразнение си помисли Саша. Вече беше решил какво ще прави и не се съмняваше в правилността на своя избор.

В това време Веденски извади от джоба си една кифла, започна да чупи парченца от нея и да храни нетърпеливите патици. Докато Белов гледаше суетните и лакоми птици, изведнъж си спомни за една друга патица, която беше апликирана на хавлиената кърпа на Тамара. В гърдите му отново се появи онази пулсираща тежест, той стисна зъби и изгледа изпод вежди човека на Федералната служба за безопасност.

— Ама, че тъпи птици! — с неподозирана злоба каза и като заряза дипломацията, веднага попита за онова най-важно нещо, заради което беше дошъл тук: — Случайно да знаете къде се намира Марк Карелски?

Сега беше ред на Веденски да се замисли. Той много добре разбираше, че щом Саша му задава този въпрос, значи вече е решил всичко. Щеше да стигне докрай и никакви аргументи, колкото и логични да бяха те, вече нямаше да го спрат. Подполковникът изпитваше искрено съжаление за това всъщност нелошо момче, но в същото време му стана ясно, че той — уви! — вече нямаше да може да повлияе на съдбата му. Игор Леонидович се намръщи и неохотно отвърна:

— Жив е. Той е човек на Каверин. Володя го е вербувал още докато е носил униформа. Карелски е бивш служител от специалните отряди на Държавното разузнавателно управление. После е напуснал армията, захванал се е с рекет и се накиснал в убийството на някакъв чеченски тузар. Каверин разнищил това дело и го хванал за топките.

— По дяволите… — поклати глава Саша. — Той работи при мен пет години.

— Вие нямате вина за това. Не е имало как да се доберете до истината за него. Това е една много сложна схема.

Те замълчаха, потънали в мислите си.

— Утре е погребението — замислено рече Белов. — Аз трябва да ги изпратя.

— Имайте предвид — предупреди го Веденски, — че часовникът вече отброява минутите.

— Да, часовникът отброява минутите… — съгласи се той.

Помисли малко, извади от джоба си една компютърна дискета и я подаде на подполковника.

— Игор Леонидович, тук са материалите за моя фонд и всичко, което зная за господин Зорин — обясни. — Разкарайте този козел, той заслужава това. Сбогом.

Игор Леонидович слушаше бързите и постепенно заглъхващи стъпки. Той се обърна и видя как Белов се отдалечава покрай древната манастирска стена.

Вече без да се крие, Веденски гледаше след него и изведнъж с пронизваща пареща мъка осъзна, че на този младеж му остават броени дни. Той си помисли и за още нещо — че беше напълно възможно някога, по-късно, на подполковник Веденски да му липсва един бандитски авторитет — този на Саша Белов.