Александър Белов
Последен изстрел (24)

24.

Още от сутринта Ваня се въртеше из двора покрай къщата в очакване на баща си. И веднага щом ролс-ройсът на Белов се показа в края на уличката, момченцето изтича през портичката и хукна към колата.

— Тате! Тате! — радостно викаше то.

— Здравей, скъпи мой! — Белов грабна сина си и го подхвърли във въздуха. — Защо си толкова лекичък, вагабонтино? Пак ли отказваш да ядеш каша?

Олга дочу виковете на сина си и излезе от къщата, потръпвайки зиморничаво.

— Тичай в колата, ей сега ще тръгнем — пусна на земята момченцето Саша и се обърна към жена си: — Здравей…

— Здрасти — усмихна му се сдържано Олга и кимна на излезлия от автомобила Макс: — Здрасти, Макс!

Саша се поколеба. Той трябваше да проведе сериозен разговор с жена си. Гудвини настояваха да се заснемат семейни клипове със задължителното участие на съпругата и щастливия им син. Белов трябваше да обсъди това с Олга, само че не знаеше как да подхване тази деликатна тема. Той дори нямаше представа дали тя изобщо е разбрала, че се кани да се яви на изборите. Всъщност последният въпрос веднага намери отговор.

— Сега ти вече си… как му викаха? — публична личност, така ли? — подсмихна се Олга.

— Че как! — малко смутено промърмори Саша. — Вече знаеш, така ли?

— И още как, плакатите ти висят на всяка стена!

Той реши, че моментът е много подходящ. Олга сама беше заговорила за изборите и сега му оставаше само да насочи разговора към снимките. Понечи да подхване тази тема, но най-неочаквано изтърси:

— Много добре изглеждаш. Страните ти са порозовели…

— Тук въздухът е чист — обясни му с усмивка Олга. „Добре, де, после ще й кажа… Довечера…“ — помисли си Саша.

— Е, ние ще тръгваме… — кимна той някак притеснено на жена си и се отправи към ролс-ройса. Вече отворил вратата на автомобила, се извърна към Олга: — Имам една работа за теб за сто милиона.

— Какво говориш? В брой ли? — пошегува се тя.

— И на ръка… — рязко изрече Саша, защото се ядоса на собствената си нерешителност.

— Интересно… — Жена му виждаше, че той иска да й каже нещо и нарочно протакаше разговора с надеждата, че все пак щеше да заговори за намеренията си, които (тя бе почти убедена в това) по някакъв начин бяха свързани със семейството им. — А къде ще ходите днес?

Саша сви рамене.

— Не знам. Ще решим. Може би в зоологическата градина… До скоро.

— До скоро…

Белов затръшна вратата и ролс-ройсът потегли.

Колата едва бе успяла да излезе на шосето, когато детето протегна ръка към седналия на предната седалка Саша.

— Тате, виж! С мама първи го видяхме! — Ваня подаде на баща си някакво смачкано парче от вестник.

Белов го разгърна. Оказа се, че това беше една негова снимка, която някой бе изрязал от вестник. Той я разглади върху коленете си и я върна на сина си.

— Мама каза, че ще те покажат по телевизията! — гордо заяви Ваня.

— Когато се върнем, ще я помоля да покажат и вас с нея — обеща му твърдо Белов.

— Наистина ли?! Страхотно! — засияха очичките на момченцето. — Само че, знаеш ли, тя сигурно няма да се съгласи. Когато видя, че изрязах снимката ти, веднага се разплака.

Саша се обърна назад и нежно разроши къдравите косици на Ваня.

— Ти я слушай, тя е жена и трябва да я щадиш. Разбрахме ли се?

— Ясна работа — важно кимна детето.

Белов се подсмихна и попита:

— Е, къде отиваме, ти командваш парада! Искаш ли да отидем в зоологическата градина?

Ваня смешно смръщи личице и категорично завъртя глава.

— Ваня, не се чуди, кажи къде отиваме? — повтори Саша.

Момченцето хитро присви очички и помоли:

— Ама, първо ми обещай, че ще отидем там, където кажа!

Саша се засмя и кимна:

— Няма проблеми!

— Ще стреляме! С пистолет! — радостно извика синът му.

Малко озадачен от този избор, бащата се замисли. Подобно начинание изобщо не би се харесало на Олга… Но пък, от друга страна, вече беше обещал на Ваня. „Добре, де — реши, — ще ни се наложи да си поиграем на конспиратори…“

— Да вървим натам, Макс — кимна той на охранителя си.

— Ура-а-а! — възторжено се развика отзад Ваня.

На стрелбището, оборудвано в едно от мазетата на офисите на Бригадата, Саша заведе сина си при различните мишени. Те изобразяваха и гангстери, и полицаи, и чудовища с ужасен вид, и диви зверове — глигани, вълци, лисици…

— Е, скъпи мой, по коя мишена искаш да стреляш? — попита той. — По чичковците ли?

— Ъ-ъ! — завъртя глава Ваня. — Те изпълняват мисията си.

— Тогава по зверчетата, така ли?

— Ъ-ъ! Те са милички и имат синове.

— Точно така… — Саша окачи две обикновени кръгли мишени и хвана сина си за ръката. — Ела да ти сложа наушниците.

До линията за стрелба сложи на главата на сина си големи червени наушници.

— Ето така… Добре ли е?

Ваня кимна:

— Аха… Само че почти не чувам с тях. А къде е пистолетът?

— Ей сега ще ти го дам…

— „Ей сега“ вече мина, къде е пистолетът, тате?

Белов измъкна пистолета иззад гърба си, дръпна затвора и сложи оръжието в малките детски ръчички.

Ваня сграбчи пистолета с две ръце и го насочи към мишената. Придържайки оръжието, баща му приклекна до него.

— Общо взето, пистолетът се държи с две ръце, за да не се измориш, когато трябва дълго да чакаш — обясни той. — Но така не можеш да бъдеш точен.

— Защо да не мога, по филмите правят така… — учуди се детето.

— Е, там всичко могат да правят. Това е на кино.

Ваня послушно свали едната си ръка, пистолетът безпомощно затрепери и клюмна надолу.

— Да — бе принуден да се съгласи Саша, — дръж го с две ръце, още е тежък за теб. Така, сега сложи показалеца си на спусъка. Прицели се с дясното око, затвори лявото. Мисли за мишената, дишай равномерно… После не дишай и бавно натисни спусъка, разбра ли? Е, синко, хайде…

Белов стоеше зад детето и затова не видя как от страх Ваня силно стисна двете си очи и рязко натисна спусъка. Разнесе се изстрел. Момченцето отвори широко очи и погледна възторжено баща си.

— Страхотно! — слисано въздъхна то.

— И какво уцели? — Саша се надвеси над окуляра на далекогледа, опитвайки се да намери следи от куршума по мишените. — По лявата ли стреля или по дясната? А, Ваня? Къде се прицели, кажи, де?

— В мишената… — объркано измърмори момченцето.

— Ех, ти, кьопчо! — усмихна се Белов. — Я виж как ще стреля баща ти.

Той се изправи, вдигна глава, изпъна ръката си с пистолета, примижа и се прицели. Устните му бяха стиснати, а лицето — каменно. Ваня, който не сваляше очи от баща си, прошепна:

— Тате, приличаш на Батман…

Саша направи няколко бързи последователни изстрела. Куршумите попадаха един след друг в центъра на мишената.

— Това е. Учи се, докато съм жив… — усмихна се Белов, но осъзна, че е изтърсил голяма глупост, и веднага се плесна на шега през устата.

— Тате, дай да видя… — повдигаше се на пръсти към далекогледа Ваня, тъй като не можеше да стигне до окуляра. Саша го повдигна и момченцето възхитено възкликна: — Страхотно! Браво, тате! Всички са точно в десетката!

Саша смени пълнителя и подаде пистолета на сина си:

— Е, ти си наред…

Но Ваня дори не погледна към оръжието. Той вдигна към баща си кръглите си, пълни с възторг очи и едва чуто прошепна:

— Тате, нали няма да ни напуснеш?

Саша усети как гърлото му се сви. Клекна пред сина си и бавно завъртя глава:

— Никога…

— Ама, съвсем никога ли? — засия Ваня, който беше повярвал на баща си.

— Съвсем никога… — повтори като заклинание той.

Ваня се хвърли на врата му, притисна се силно към него и замря. Саша също не помръдваше и с примряло сърце усещаше до бузата си горещото, развълнувано дишане на сина си.

Те прекараха на стрелбището почти половината ден и най-сетне Ваня започна да уцелва мишената. А сетне последваха сладкарница, бадемов сладолед в кристална купичка, въртележка в парка „Горки“, игри на автоматите… Така и не стигнаха до зоологическата градина.

Белов и синът му се прибраха чак вечерта, когато Олга вече беше започнала да се притеснява. Ваня отвори с гръм и трясък вратата и разкопчавайки якето си в движение, затрополи нагоре по стълбата. След него в къщата влезе и баща му.

— Ваня, нали помниш какво се разбрахме? — шепнешком попита сина си той.

— Желязно! — кимна детето и радостно се развика: — Бабче! Ние бяхме в зоологическата градина! Знаеш ли колко е страхотно там!

Елизавета Андреевна веднага се появи.

— Така ли? Много добре! — нареждаше тя, докато помагаше на внука си да се справи с якето. — Ваня, събуй си обувките, че ще изпоцапаш навсякъде…

Оля се появи грижливо сресана и издокарана в нов елегантен костюм. Саша мълчаливо й подаде шапката на Ваня. Тя също така мълчаливо я взе, леко се усмихна и му кимна в знак на благодарност.

— Ваня, а къде са ръкавиците ти? — попита тя сина.

— Ето ги! — Той измъкна ръкавиците от джоба си и по пода, точно в краката на Оля, се посипаха гилзи.

— Какво е това?! — изплашено възкликна бабата.

— Ама, че си един конспиратор и ти! — измърмори Саша.

— Така значи, всичко е ясно. Стреляли сте маймунките. — Олга рязко се обърна към Саша. От милата й, малко кокетна усмивка нямаше й следа. — Какви ги вършиш, да не си полудял?! — сърдито попита тя.

Детето погледна виновно баща си и въздъхна.

— Няма нищо, Ваня, не се бой… — намигна му Саша.

— А къде е пуловерът?! — намеси се бабата.

— Пуловерът е в колата, после ще го донеса…

Олга заповяда на сина си:

— Върви да се измиеш, да вечеряш и да си лягаш. Утре рано сутринта си на репетиция.

Ваня още веднъж погледна баща си и излезе от стаята с наведена глава. След него тръгна и възмутената Елизавета Андреевна.

Двамата съпрузи останаха сами и смутено мълчаха. Саша разглеждаше Оля. Чудеше се дали тя наистина се е разхубавила, или той просто е отвикнал от нея.

— Да не би да си боядисала косата си? — попита смутено.

Олга не му отговори и дори не го погледна, но разтърси глава и отметна коси. Те помълчаха още известно време. Младата жена се ядосваше. От нетърпението, с което очакваше този разговор, не бе останала и следа. Нищо не се бе променило и мъжът й си бе останал съвсем същият Саша Белия — един бандит, който забавлява петгодишния си син със стрелба с бойно оръжие! А пък тя, глупачката, си мислеше… Сега вече беше сигурна, че онова, за което той й говореше сутринта, можеше да бъде свързано с всичко друго, само не и с техните семейни проблеми. Тя попита:

— Нали искаше да си поговорим за нещо? Хайде, казвай, слушам те…

Белов погледна студените й очи и разбра, че от разговора няма да излезе нищо. Сега всяка негова дума и всяко негово предложение щеше да бъде посрещнато на нож. На всичкото отгоре Саша искаше да използва снимките на „семейния“ клип като повод за сдобряване. Но за какво сдобряване можеше да става дума в момента, щом те гледаха по този начин:

— Искаш ли да ме почерпиш един чай? С гевречета… Или с каквото има.

— Саша, какво се опитваш да направиш от сина си?! — Погледът й стана още по-твърд.

Той се смръщи.

— Не говори така, Оля… Той ще учи в Англия. И при него всичко ще бъде наред. Просто той е момче, а ти го мъчиш с тази цигулка.

— Изобщо не го мъча! — избухна веднага жена му. — На него му харесва!

Саша се опита да скрие скептичната си усмивка, сведе глава и се съгласи:

— Така ли? Е, щом му харесва, значи му харесва. Ти си майката и ти най-добре знаеш кое как е…

Това смирено съгласие беше толкова неочаквано и толкова несвойствено за него, че Олга веднага се досети:

— И тъй, Белов, какво искаш от мен?

„Не, нищо няма да излезе! По дяволите, някой друг път ще й кажа…“

Саша постоя малко и стана от стола.

— Да. Всъщност не — бързо и объркано отвърна той. — Абе, с две думи, размислих. Както и да е, до скоро!

Бързо премина покрай слисаната и ядосана Олга и тръгна към стълбището.

— До скоро… Донеси пуловера! — извика подире му тя.

— Утре ще се отбия да го оставя! — отвърна й той, докато слизаше по стълбите.

Веднага след това външната врата се хлопна.

И Олга отново едва не хукна след него, и отново прокле Саша, и отново започна да се укорява за несдържаността си. Прибра се в стаята си и прекара повече от час, обзета от тягостни мисли. В крайна сметка Оля се умори от притесненията си и отиде да нагледа сина си.

Нощната лампа до леглото на Ваня светеше. Детето безгрижно спеше. Тя внимателно се приближи до него, за да оправи одеялото му. Надвеси се над Ваня, но изведнъж застина и прехапа устни.

Върху слабичкото рамо на сина й имаше несръчно нарисуван със синя химикалка разкривен келтски кръст — същия като на баща му. А на стената до картинките с Батман и с Човека-паяк, беше залепена с дъвка измачкана изрезка от вестник със снимката на кандидата за депутат в Държавната Дума Александър Николаевич Белов.