Александър Белов
Предан враг (39)

39.

Ако някой завареше Пчелата да се занимава с тази работа, насмешките и подигравките нямаше да имат край.

Витя Пчьолкин седеше на дивана в стария двустаен панелен апартамент на родителите си и държеше едно чиле, изопнато върху протегнатите му напред ръце, а майка му намотаваше преждата на кълбо. Съдейки по всичко, това занимание беше нещо съвсем обикновено за него, защото той следеше движенията на майка си и плавно поклащаше ръце, та конецът да може да върви гладко и да не се заплита.

Това беше самата истина. Витя беше късно дете и се бе появил на бял свят, когато родителите му вече бяха минали четирийсетте. Те се отнасяха към сина си като към най-голямото богатство в живота си. От най-ранно детство момчето беше обградено с трепетна и нежна обич. Същото чувство, макар и грижливо прикривано от хорските очи, изпитваше към своите родители и Витя. И сега също се опитваше да не ги огорчава и да не оставя неизпълнена нито една тяхна молба. Майка му обичаше да плете и й беше много приятно да намотава преждата на кълбета от ръцете на сина си, затова Пчелата често и с удоволствие й помагаше.

Той наблюдаваше как набръчканите, покрити с мрежа от венички ръце на майка му навиват преждата и си мислеше за нещо свое.

Чеченските приятели на Пчелата предложиха на Бригадата ново начинание. Нещо повече — то обещаваше да бъде доста доходоносно, и то не само за Бригадата, но и лично за Пчелата. Ако начинанието се осъществеше, Витя се надяваше да застане начело на голям проект, да се измъкне от опеката на Белия, която му беше омръзнала, и най-сетне да заживее както си иска. Но не се знаеше дали Саша щеше да даде зелена улица на въпросното начинание. Днес трябваше да се случи най-важното — да бъде взето окончателното решение по този въпрос.

Край масата в стаята седеше и баща му. Пред него беше разстлана една стара немска карта на Берлин. Тя отдавна беше станала на парцал, на местата, където беше сгъвана, беше протрита до скъсване, тук-там хартията беше изгорена и пробита. Общо взето, видът й беше като на музеен експонат. Ниско надвесен над масата, Василий Викторович изключително старателно прерисуваше един фрагмент от картата върху откъснат от тетрадка лист на квадратчета.

— Тате, ще свършиш ли скоро? — пришпори го Пчелата. — Нямам никакво време.

— Ще успееш — измърмори баща му, без да прекъсва заниманието си. — Аз вече съм на седемдесет години и пак не бързам. Ето, виж.

Василий Викторович му показа рисунката си и немската карта. Посочвайки с пръст ту към единия, ту към другия лист, той започна да обяснява на сина си къде какво има.

— Това е Райхстагът. А ей това — ето, виждаш ли го? — е улицата, на която ме улучи парчето от снаряда. Ето я… Е, разбира се, сигурно сега там всичко изглежда по съвсем различен начин. Но въпреки това, Витя, ти трябва да намериш тази улица и да сложиш едно цвете на онова място. Един червен карамфил.

— Не може ли роза? — предложи Пчелата.

— Защо роза? — усмихна се търпеливо баща му, сякаш имаше работа с неразумно дете. — Нали вече ти казах, ще сложиш един карамфил. Само че ще го купиш от Москва и внимавай да не вземеш някой вносен, купи наш, от ония, които ги отглеждат в Подмосковието… Ще го направиш ли?

Пчелата кимна. Вълнената нишка се превъртя за последен път и ръцете му сякаш се освободиха от пранги. Валентина Сергеевна пусна кълбото в картонена кутия и плахо предложи:

— Витюша, не искаш ли да навием още едно чиле?

— Мамо, нямам време, честна дума… — Сложил ръка на сърцето си, поклати глава Пчелата и стана от дивана. — Имам още две срещи, преди да излетя. Къде е списъкът на лекарствата?

— В малкото бюфетче долу — показа майка му.

Пчелата отвори вратичката на бюфетчето и взе оттам лист от тетрадка, изписан със закръгления почерк на майка му. Той се обърна към родителите си и се усмихна:

— Това е, хайде да се сбогуваме…

Той наистина трябваше да побърза, защото преди решаващия разговор с Белов му предстоеше да се срещне с Ваха и Аслан, за да обсъди с тях всички детайли на новия проект. На това отгоре Пчелата остана без кола, тъй като спешно извикаха на снимки Фил, който го докара при родителите му. И сега трябваше да стигне при Аслан сам.

Да, разговорът със Саша нямаше да бъде лесен и освен това за него Пчелата можеше да разчита само на себе си. На Фил по принцип изобщо не му пукаше за повечето от търговските начинания на Бригадата, а пък Коса вероятно щеше да посрещне предложението му на нож, както постоянно се случваше напоследък.

Затова се налагаше сам да убеждава Белов в перспективността на новата работа, която чеченците им предлагаха.