Александър Белов
Предан враг (1)

1.

Сервисът на Белов беше силен и точен — топката падна в самия ъгъл на квадрата. Щом видя това, той хукна към мрежата, но съперникът му — възрастен, ала стегнат и як белокос мъж, достигна до топката без видимо усилие и му отвърна с неподозирано дълъг удар. На Саша не му оставаше нищо друго, освен да проследи с поглед неспасяемата топка.

Той щеше да си изкриви душата, ако кажеше пред някого, че тенисът се е превърнал в негова страст. Но вече от половин година идваше в този клуб, който минаваше за най-престижния и най-скъпия в Москва. Идваше като на работа — всяка сряда и събота. Отскоро тенисът беше станал много популярен сред столичното чиновничество, а Белия отдавна и упорито търсеше контакти с тези среди. Затова беше принуден да тича като момченце по корта с ракета в ръка. Впрочем, тук, в този клуб, с ракета в ръка тичаха и далеч по-солидни хора.

Към играта, както и към всяко друго нещо, с което му се налагаше да се занимава, Саша се отнасяше много сериозно и с огромна отговорност. Той добросъвестно препускаше по корта, удряше с всички сили топката, но въпреки това отчаяно губеше. Първо, защото не му достигаха елементарни умения и игрови навици, и второ, защото нито за миг не забравяше, че в никакъв случай не бива да побеждава този противник.

Играта беше към края си, а резултатът бе направо убийствен, което всъщност беше твърде изгодно за Саша. И все пак много му се искаше накрая да покаже на партньора си, че и той не е вчерашен. Опита се да изпълни сложен страничен удар по линията, но топката се изплъзна от ракетата му в далечен аут. Съперникът му неодобрително поклати глава:

— Мачбол, Саша! — извика и се приготви за последния сервис.

Той рязко и мощно сервира към центъра. Белов се хвърли към топката, но, уви… Пльосна се по очи, опитвайки се да я докопа с отскок.

Стана с притеснена усмивка, отиде до мрежата и разпери ръце:

— Не, ама, вие сте истински майстор, Виктор Петрович, какво може да направи човек?!

— Гейм, сет, игра!… — доволно се засмя съперникът му и с известна снизходителност му подаде ръка. — Е, Саша?… Напредваш, прогресът, както се казва, е видим. Само че много се суетиш и рискуваш необмислено. Ей сега например защо игра по линията, а? — Той бащински го потупа по рамото.

— Такъв ми е характерът, Виктор Петрович — виновно повдигна рамо Саша. — Нищо, ще поиграя известно време с вас и ще се науча.

— О, братко мой, май вече е време да си направя някои организационни изводи! — повдигна закачливо вежди мъжът. — Иначе ще взема със собствените си ръце да си отгледам конкурентите!

— Аз съм много далеч от това! — махна с ръка Белов през смях.

И така, подмятайки си шегички един на друг, двамата мъже тръгнаха към съблекалнята. По традиция след душа предстоеше обяд в клубния суши бар, а това беше онзи най-важен момент, заради който младият мъж лееше пот по корта.

Днес беше особен ден — Саша се подготвяше за него от месеци наред, като задълбочаваше отношенията си със своя партньор по тенис, който имаше достъп до самите върхове на властта. Това се оказа доста сложна работа и на него неведнъж му се наложи да се прави на маймуна, за да спечели симпатиите му — трябваше ту да му прави комплименти, ту да му се подмазва, ту да търпи неговата надменност и пренебрежителния му тон, ту да се смее на тъпите му шеги, ту да изслушва досадните му нравоучения и търпеливо да чака подходящия момент… Камарата от скъпи подаръци и солидни суми, които му даваше уж на заем, не влизаха в сметката, защото това беше най-лесно от всичко и като че ли се подразбираше от само себе си.

Но сега бе настъпил моментът да обере плодовете от този контакт — днес се канеше да даде на Виктор Петрович документите, от чието подписване зависеха страшно много неща.

Когато двамата слязоха в ресторанта, Фил вече беше там. Той направи всичко възможно, за да остане незабелязан, и се настани на служебната маса зад колоната, откъдето имаше възможност да наблюдава цялата зала.

Отначало на партньорите не им беше до разговори, защото първо трябваше да възстановят изразходената на корта енергия. Пред всеки беше сложена по една висока продълговата чиния със суши и по една малка порцеланова чашчица с оризово саке. Двамата съсредоточено бъркаха с пръчиците в чиниите си. Когато първият им, провокиран от играта глад се засити, Саша реши, че е време да подхване разговора. И започна отдалече.

— А той как играе, Виктор Петрович? — посочи някъде нагоре и тихо попита младият мъж.

— Теб ще те бие… — с известно високомерие отвърна партньорът му, потраквайки с пръчиците по чинията със суши. — И мен ще ме бие, и Тарпишчев… Изобщо, Саша, той бие всички!

— Е, ръката му е толкова тежка, че стой, та гледай… — подсмихна се с разбиране Белов. — Бий го, ако можеш!

— М-да… Тенисът е игра, която трябва да се учи вечно! Аз от седемдесет години съм на корта и още не съм усвоил всичките му тайни.

— Че вие на колко сте, Виктор Петрович?

— На осемдесет и четири… — закачливо премлясна мъжът.

— Не е възможно…

— Е… и половина — намигна му Виктор Петрович. — А ти отдавна ли играеш?

— От две-три години, горе-долу толкова станаха…

Виктор Петрович изсумтя, отмести настрани чинията със суши и попи устните си със салфетка.

— Перспективна младеж имаме… Както и да е, дай да видя документите ти — кимна той. — Какво си ми донесъл? Нали виждам, че целият се тресеш от нетърпение…

Саша се изопна като струна, извади от куфарчето си папка с монограм и измъкна от нея малък свитък книжа. Решителният момент настъпи. Ако той ги вземеше със себе си…

Виктор Петрович бавно прелисти няколко страници и изсумтя:

— Фонд „Реставрация“… Поне ми кажи какво се каниш да реставрираш?

— Че как какво?… Църкви, паметници на архитектурата… Ако речете, и Кремъл ще ремонтираме? — приведе се рязко напред и се усмихна Белов.

Чиновникът не поде шегата, учудено повдигна вежди и хладно изгледа Саша.

— Млад си още за тази работа… — Прегледа още една страница, събра листовете и важно кимна: — Добре, утре ще ги дам на Дядото за подпис. Е, хайде да пием за играта! — Той си наля още едно питие от една малка порцеланова каничка.

— По-добре нека да пием… за подписа! — вдигна своята чашчица със саке и хитро присви очи Белов.

Виктор Петрович се засмя, завъртя глава и отпи.

— Е, Саша, аз трябва да тръгвам. — Възрастният мъж взе документите, стана и протегна ръка на Саша. — Чака ме работа, да й се не види дано… Обади ми се след два дни, разбра ли? Е, да си жив и здрав… реставраторе!

Белов скочи на крака и изпрати с поглед младеещата му фигура до самия изход. След това, като продължаваше да се усмихва глуповато, той се отпусна на стола и посегна към каничката с топлото оризово саке.

— За успеха… — измърмори и отпи голяма глътка направо от нея.

— Е, Саша, какво стана, уредихме ли се? — Приближи се към масата Фил с палтото му в ръце.

Белия кимна и се отправи към вратата след приятеля си. Радостта бушуваше в гърдите му и се чудеше как да избие.

— А капита-а-анът беше досетлив… — запя той, слизайки по стълбите, но най-неочаквано се хвърли върху Фил и се покатери на гърба му.

— Саша, престани, пистолетът ми е там, какво правиш! — отскочи той и стисна кобура под мишницата си.

Саша потупа приятеля си по твърдата му като камък гръд.

— Какво имаш тук? „Събуждам се — и в гипс“, така ли?

— Какъв ти гипс, това е бронежилетка! Макс я взе от едно войниче, за да я пробваме — обясни Фил, докато му помагаше да си облече палтото. — Знаеш ли какво, тя е олекотен вариант, общо взето, бива си я, удобна е.

— Каква ти бронежилетка, ние вече сме легални хора! — пъхайки ръката си в ръкава, поклати с престорен укор глава Саша. — Купи си костюм „Версаче“ и не се гърчи…

— А ти защо си толкова доволен?

— Животът се подрежда, Теофило! — безгрижно се засмя Белов. — Растем като бамбук!

— Е, растем, и какво от това?

— Пред нас се очертава още една Голяма бяла схема! — радостно извика Саша и по момчешки палаво се плъзна по перилата.

— Не разбрах…

Белия се огледа и понижавайки глас, съобщи на своя приятел, който се спусна подире му по парапета:

— Скоро ще получим разрешение за внос на алкохол и цигари! Схващаш ли, Фил?!

— Какво говориш? Страхо-о-отно… — проточи той.

— Ех, не ще пропадне, ка-а-аза той… — подхвана отново песента си Белия, сияейки като нагрят самовар.

— Саша, ама, наистина, ще стане ли?

— Бащицата отговаря за пазара! — Саша удари приятеля си по рамото.

Той хитро намигна на Фил и младежите изреваха:

— Ех, тези наши буй-й-йни глави-и-и!