Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (9)

Глава девета

От дясната си страна на чина Мельос имаше за съсед едно дребно мургаво момченце, което ухаеше на бонбони. Казваше се Стамирис. Мимакис Стамирис. Той носеше блестящо чисти дрехи и когато се смееше, на брадичката му се образуваше трапчинка.

Полека-лека Мельос, без да усети, се сприятели с него. То не беше покварено момче. Както изглежда, още не беше разбрало какво значи богат и какво — беден. Смяташе, че в училище всички са равни, че са само ученици и нищо повече. В неделя двамата отиваха из лозята и заедно търсеха костенурки. Къпинаците гъмжаха от тях. Те писукаха по цял ден в храстите или пък се кюскаха една друга като овни. Когато ги хванеше някой с ръце, те се попикаваха и Мельос предупреждаваше приятеля си да внимава, защото казваха, че ако те напикае костенурка, гушата ти се покривала с неизлечими пъпки. Ами че нали такива пъпки ги наричали „костенурки“^[1]. И Стамирис внимаваше. И се чудеше даже, че Мельос знаеше толкова работи. Мельос му обясни един въпрос, който го измъчваше — защо погребват умрелите легнали. Той му каза, че това се прави, за да не ходят нощно време и да не влизат в домовете на живите. „Не гледай, че са мъртви… нощно време оживяват.“

— Но аз не вярвам на тези неща… — добавяше Мельос. — Бабите разправят това, селянките.

— А ти какво ще кажеш, а, Кадрас?

— Мисля, че… ами че как могат да се изправят, щом като са умрели. Те нямат сила да дишат, та ще имат сила да ходят! Нали е така?

— Де да зная аз. Само това зная — че умрелите са лоши. Каза ми го баба ми… няма какво да се спори.

Мельос се позамисли.

— Имаш ли дядо? — запита го той.

— Не, умря.

— А завари ли го жив?

— Че как да не го заваря?

— Е, приживе беше ли лош?

— Не.

— Тогава как може?… Не вярвам на баба ти. Тя приказва, каквото й скимне. Аз вярвам, че… няма умрели!… — каза Мельос изведнъж и сам се изплаши от куража си.

Стамирис опули очи.

— Няма ли — каза той. — Тогава какво има в гробищата?

— Кости. Виждал съм ги с очите си.

И двамата се гледаха уплашени. А Мельос, за да покаже, че никак не го е страх, почна да си подсвирква. Стамирис се почувствува горд със своя приятел. Сега той разбра защо Мельос беше изпреварил всички в уроците.

— Ще го кажа на сестра си… — каза му той — и тя да знае това.

— Имаш ли сестра?

— Имам.

— Как е?

— Какво „Как е?“ Просто… сестра, момиче… Как искаш да е? Ако искаш, можем да станем другари и тримата. Нещо сме намислили. Ще я попитам дали бива да ти го кажа и на тебе.

— Не ходи ли тя на училище?

— Как да не ходи! Но тя е още в основното, в пети клас. Знаеш ли какъв хубав глас има? Майка ни я нарича „славейче“.

Щом като има такъв глас, добре я нарича. Ами… ще приеме ли да другарува с мене?

— Защо да не приеме? Какво ти липсва на тебе?

— Аз зная какво ми липсва… но щом на тебе не ти пречи…

— Какво да ми пречи? Аз не виждам нищо лошо. Какво ти липсва?

— Аз съм селянин!… Това е.

— Селянин ли?… Тя казва, че ще се омъжи за селянин, за да язди коне… Луда е за коне. На мен никак не ми харесват. Аз ще построя един параход! Ще взема един параход, за да псуват моряците му. Знаеш ли какви ругатни изричат? Чух ги веднъж, като се връщахме от Пирея. Ругаят и плюят по цял ден и виждаш, че тези хора не се страхуват от нищо.

Мельос го слушаше и не можеше да разбере какво искаше да каже.

— Нямам кон… — каза Мельос. — Нито пък има някакво село, за което да мога да кажа, че е мое. Аз съм селянин, защото нося селски дрехи. Както и да е, нека оставим въпроса за твоята сестра. Освен това… аз няма да правя вече приятелство с момичета.

— Защо?… Те умират за това!…

— Каквото щат, да правят. На мен не ми е приятно.

— Тя разправя, че… нали и без туй ще се омъжи, защо да не си вземе мъж още отсега? Тя има и известни планове.

— Е, и какво ще го прави, като го вземе?

— Какво ще го прави ли? Фий-й-й-й!… Е, добре сме… ти значи нищо не разбираш от тези работи? Ще си го вземе, за да го има за себе си, и ще си имат своя къща, и ще готви, за да ядат. И когато им е студено, ще спят един до друг, за да се топлят. Великолепно! Добре де, ти не знаеш ли това?

— Аз зная други работи.

— Какви работи?

— Ако трябва да се ожениш, ще се ожениш, ако имаш любов… Ако нямаш любов, по-добре момичето да си остане в къщи. Ще се обикнат ли сестра ти и онзи, за когото ще се омъжи?

— Като й позволят да се омъжи, ще се обикнат. Как няма да се обикнат! Мама й каза да почака и тя чака. Ти ще се ожениш ли?

— Не. Най-напред да ми покарат мустаци. Докато не ти покарат хе-е-е… такива големи мустаци, нямаш желание да се ожениш.

— Глупости. Сестра ми няма никакви мустаци, а желае.

— Шашав!… Нали е момиче, как може да има мустаци? Никога няма да има.

— И когато порасне ли?

— И когато порасне.

— Тогава ти си шашав. Баба ми има мустаци. Глупчо!… А се правиш, че всичко знаеш.

— А бре, я ми кажи жените имат ли мустаци?

— Ами баба ми защо има тогава?

— Защо ли? Защото… сигурно не е жена, затова.

— Не е жена ли? Ами че нали носи рокля! Даже един ден й я подръпнах.

— Срамота… Не те ли е срам?

— Тя ме наби…

— Добре е направила.

— Но мустаци си има, кълна ти се. Зъби може и да няма, но колкото за мустаци — има си доста. Ако искаш, даже ще преброя космите й и ще ти кажа колко са. Ако искаш да знаеш, има си и брада. На брадичката си тя има една черна бенка и върху нея е поникнала брада, да ослепея, ако те лъжа!

— Не съм чувал за женска мутра с брада.

— Е, тогава тя как може да има?

— Не зная… — отвърна Мельос. — Знам ли аз! Може би се е намазала с някакъв мехлем и така да й е поникнала. Как се казва сестра ти?

— Аграмбели… Харесва ли ти такова име?

— Не.

— И на мене не. А майка ми лудее за него. Казва, че по-хубаво име нямало. Аграмбели… пф… Нито да го изречеш не можеш. Аз всеки ден я подигравам.

— Щом като е добро момиче, защо се подиграваш с нея?

— Добро е. Колкото за добро момиче, много е добро… Искаш ли тогава да другаруваме и тримата?

— Не.

— Защо, бе Кадрас? Знаеш ли колко добро момиче е! Даже ще я караме да ни пее. Знае и френски… Искаш ли?

— Не.

— Виж ти пак „не“. Защо, бе Кадрас?

— Клетва съм дал да не другарувам никога с момичета…

С това момче другаруваше Мельос То беше най-тихото момче в класа. Стамирис не беше най-добър в уроците, но по поведение беше първи. Само по краснопис беше ненадминат. А по рисуване пък учителката казваше, че щяла да изпрати рисунките му в Атина, за да му изпратят награди. В чантата си носеше винаги сладкиши, но Мельос беше доста труден в почерпушките. Не приемаше от никого нищо.

— Вземи ги, бе глупчо!… И ще ги дадеш на мене — обаждаше се зад него Хамоляс, който следеше разговора им.

Хамоляс не беше момче за другаруване. На всичко се подиграваше и в нищо не се отличаваше. Попът направо му го казваше:

— Хамоляс… няма да хванеш и „минимума“. Главата ти е един огромен хамбар за трици и нищо повече.

Хамоляс не се интересуваше много от това сега. Той гледаше да му е пълен джобът със семки и да дъвче, та ако ще, светът да пропада. Искаше Стамирис да му нарисува носа. Те не се спогаждаха никак помежду си. Хамоляс постоянно плюеше под чина и правеше кал или пък чоплеше носа си и лепеше сополите си по тетрадките на околните ученици. Пъхаше люспите от семки в джобовете на Мельос. Всеки ден подканяше и двамата да се присъединят към „бандата“ им.

— Ние имаме най-добрия водач, бе! — казваше им той.

— Кого имате за водач?

— Дакридзикос!

— Няма да дойда… — каза му Стамирис. — А какво правите?

— Изкопаваме дупки в планината, после палим огън вътре и печем кестени.

— Лъжеш. Колко пъти досега сте пекли?

— Нито един път. Къде да намерим кестени?

— Е, тогава защо казваш „печем“?

— А, бе глупчо! Ако имахме кестени, нямаше ли да печем?

— Не, няма да дойдем — каза Стамирис. — Ние си имаме наша „банда“.

— Кой ви е водачът?

— Кадрас.

Хамоляс се скъса от смях.

— Ха!… Става ли той за водач, бе? Кадрас никога не се е бил и нито един път не се е задирял с Песпес. Такъв може ли да стане водач? Кои други са в бандата ви?

— Никой друг. Аз, Кадрас и сестра ми.

— Не ви ли е срам, бе, да имате момичета в бандата си? Тю! Добре, че не ви приемам в бандата ни. Хубава ли е сестра ти?

— Че какво те интересува това?

— Не… Ако е хубава, да дойдем да я откраднем.

Мельос и Стамирис се надумаха никога вече да не му проговорят и се обърнаха на другата страна. Хамоляс щеше да се пръсне. Секнеше се шумно, риташе чина. После пък започна със своите щуротии Дакридзикос. Пъхна в носа си една съвсем малка свирка, която свиреше, когато той дишаше. Попът се помъчи да я открие, накара ги да вдигнат ръцете си високо, прегледа устата им… Нищо. Свиренето продължаваше. Богословът просто полудя. Какво ли не направи, за да открие кой свири. Но напразно… Най-после се реши на следното: строи всички ученици и почна да ги разпитва един по един.

— Знаеш ли кой свири?

— Не.

— Ти?

— Не…

Никой не знаеше. Най-после стигна и до Мельос. Смръщи вежди, впи в него два шиша и го запита свирепо.

— Ти знаеш ли кой свири?

— Да, господин учителю! — отговори Мельос.

— Слава на твоята дълготърпеливост, господи… Слава тебе… — извика възрадван попът. — Браво, младежо! Винаги съм те сочил за пример. Ето един прилежен и безупречен ученик. Браво!… Кой е той, моето момче?

— Няма да кажа.

Очите на попа заиграха като пумпалчета.

— Нечувано! — изкрещя той. — Това просто… Не, ти не разбра какво отговори, нали?

— Разбрах, господин учителю. Зная кой е, не мога да лъжа. Но не искам да го издам.

— Ужас! И ти се наричаш ученик? И ти се наричаш младеж? И носиш името грък? Ще доложа случая на съвета и ще поставя въпроса за твоето изключване! Чу ли ме?

— Да.

— И не се каеш?

— Не.

— Вън!… Вън, нечестивецо! Юда! Нищожество!

Крясъците му го преследваха чак до стълбището. Мельос беше вече излязъл на двора, а гласът на попа още се чуваше. През междучасието „персите“ го заобиколиха. Викаха около него като бесни и не можеше да се разбере какво казваха. Едни го псуваха, други му казваха „браво“. Във всеки случай самият той нямаше причина да обвини себе си за нещо. Постъпи така, както трябваше да постъпи. Другояче не можеше. Нека го изпъдят.

На другата сутрин Мельос рано-рано се изправи пред мазето на бай Тодос. Той му се закани с глава.

— Какво си направил пак, немирнико? Големи бели отвори ти на нещастния господин Скамвурас. Чакай да видиш какво им казал. А! Сетих се: „Трябва да поощряваме искреността, а не да я осъждаме“. Ето това е учител. Хайде, пиленце, пак се отърва… Разказа ли всичко на чичо си?

— Всичко му разправих.

— И какво ти каза?

— Каза ми, че правилно съм постъпил.

— Така, а? Значи и той се води по акъла на децата? Значи тъй, а? Тъй ти е казал?

— Да.

— Добре ти е казал. И всеки честен чичо би трябвало да каже това. Искаш ли сега да те почерпя с градински чай, за да ти дойде сърце на място?

— Искам.

— Ето тъй те искам да ми отговаряш. Кой е пък този, който сега затули вратата? Приятел ли ти е?

Пред прага беше застанал Стамирис. Мельос излезе навън и двамата се отправиха към тополите. Облегнаха се на един ствол и изядоха двата геврека, които Мельос беше донесъл в торбичката си. Каквото му даваше бай Анестис, Мельос го донасяше тук и го изяждаше заедно със Стамирис.

— Знаеш ли… — каза Стамирис — разказах в къщи това, което стана вчера, и всички останаха много доволни. „Браво!… — казаха. — Това ни хареса“.

Той замълча за миг, като се колебаеше, но после му каза решително:

— Сестра ми каза да ти обадя нещо.

— Та откъде ме познава тя мене?

— Аз й приказвам всеки ден за теб, как тъй откъде те познава?

— Е, какво ти каза?

— Каза ми да ти обадя… да се ожените!

— Какво ми влиза на мен в работата!

— Тя ми каза това и ми заръча да ти го кажа.

— Ами че нали тя не ме е виждала, бе, какво разправя тогава.

— Нищо от това. Аз й казах същото. Но тя ми каза, че това не е важно. Стига, казва, ти да я искаш, тя е готова. Иска само да знае дали я искаш. А аз й казах, че няма да ти кажа.

— Добре си казал.

— Да, но се притесни.

— Какво да й правим? Тя ще иска да се жени всеки ден. Ти ли ще трябва да й намираш мъж?

— Не, това не е истина. За първи път си избира мъж. Тебе.

Мельос се намери в голямо затруднение и наведе глава.

В този миг бай Тодос ги повика за чая. Тръгнаха към сутерена. Вървейки, Мельос разсъждаваше за прищявката на сестрата на своя приятел. Какво искаше да каже тя с тези думи… Да се подиграе ли с него? Не. Няма го майстора!

— Висока ли е? — запита той замислено Стамирис.

— Не. Ей такова дребосъче е.

— И иска да се омъжи!

— Щом като иска, какво да й правим?… Най-напред искаше някой си Мърморко от една приказка. Настояваше баба да й го намери, за да се омъжи за него. Сега иска теб.

— Утре ще си намери друг и ще ме зареже като Мърморко. Я да ни остави на мира!… Познавам ги аз всички тези…

— Само едно ще ти кажа аз на теб. Тя не е като другите. Познавам я добре. Каквото каже, казва го от сърце. И щом като казва, че те иска, то значи, че наистина те иска. Още от отдавна ме кара да й говоря за тебе. Сега вече иска да се омъжи за теб. Обмислила, казва, добре това…

— Аграмбели, каза, че се казва, нали?

— Да.

— Е, та име ли е това? Признай, моля ти се и ти!

— Съгласен съм. Но тя казва, че името й няма да ти пречи, та чак да разтурите женитбата си. Значи… какво да й кажа?

Мельос поразмисли.

— Кажи й, че трябва да пообмисля въпроса. И че добре ще бъде да знае, че аз не съм като онези мърморковци, които познава. И че ако тя иска женитба, то аз не искам, защото за мен е важно да имам любов. Това ще й кажеш. Да вървим сега, че дядото ни чака с чая.