Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (61)

Глава последна

Пътят, който води към пропасти и гибел, започва отвсякъде. Сега вече други избраха за него пътища и съдбини, и гибел, и всичко… Наука ли? Не, той не можеше да продължи учението си. Значи ти, момче, можеш да построиш живота си с тухли, но с книги не ти е позволено. Ороси книгите с отрова, но с мастило не можеш да ги оросиш.

Мельос се събуди рано. Трябваше да направи много приготовления, да каже „сбогом“ на много хора. Мисълта му литна към мазето на бай Тодос. Знаеше, че това сбогуване ще бъде последното, че тази прегръдка, която щеше да го обгърне, скоро щеше да изстине завинаги…

Старецът го позна по стъпките му и се дотътри в най-тъмния ъгъл на мазето. Той не искаше момчето да го види така съсипан. „Защо да му обременявам душичката и с други сълзи?… Дълъг път има да измине…“

— Тук ли си, дядо?… Не мога да те намеря!

Старецът се престори, че се смее. И го обърна на шега.

— Ха-ха… И твоите очи ли изтекоха от старост? Тук съм, настрани. Навън е божи ден, а? Хм… божи ден и скръбен ден за човека… Защото, сине, ти си отиваш… отиваш си и няма да те видя вече.

— Аз ще дойда пак, дядо.

— Недей идва! — изохка старецът с болка. — Не искам!… Сълзите са солени, чедо, и ще увехне тревицата, която ще е поникнала на гроба ми. Не искам да дойдеш отново!

— Няма да мога да издържа, дядо… Ще дойда, пак…

— Кого ще намериш? И Зумбуля, и аз няма да сме вече тук… И девойчето… тъмните хора го изпратиха на края на света. Хайде сега… не се оставяй скръбта да те налегне. Ще сложиш момичето в глъбините на душата си и ще го носиш със себе си навсякъде, дето ще странствуваш. Внимавай само, защото любовта е трошлива. И не минавай през места, обрасли с тръни и бодили. Месцето на девойчето е много близо до кокала и лесно се разкъсва. И за много други неща искам да ти говоря… Върви по своя път като жребец! Не се навеждай. Долу е пълно с нечистотии и лешове. Пази ръцете си. Пази ги чисти и ги протягай, колкото трябва. Бог ни е дал благословената ръка, за да казваме „наздраве“, а не да я опетняваме с това или онова. И на още едно нещо обърни внимание, сине. Клепките са дадени, за да покрива човек очите си, когато спи, а не когато е буден! Гледай хората с отворени очи… и те ще те обикнат. Защото ти, сине, се нуждаеш най-много от обич. А сега върви си, без да се бавиш, и не се обръщай назад да ме погледнеш!

— Ами баба?…

— Добре. Върви, сбогувай се, дано издържи… бог на помощ…

Мельос прекрачи прага и се приближи до постелката й. Щом докосна старицата, тя се покри презглава и почна да плаче, хълцайки като момиченце, което големите са оставили самичко и са отишли на черква.

Мельос излезе навънка насълзен. Старецът седеше неподвижен на прага… замислен за нещо тъмно и неразгадаемо. Мельос не го обезпокои. Отдалечи се към тополите, прегърна една от тях и погали бузата си о нея. Струваше му се, че прегръща всички онези стари хора, които беше обикнал… всички самотни дървета… И още… че прегръща нежно, сърдечно оная, която изчезна завинаги от очите му.

После тръгна с провлечени стъпки край реката; водата и той вървяха заедно един до друг. Сега Мельос си имаше другар… Едно друго момче, съвсем подобно на него, вървеше в тайнствената стихия на водата… Той стигна в своя квартал и влезе в къщата, за да си вземе вързопчето. Очите на кира Матула бяха толкова подути, че изглеждаха като затворени и само кривогледото й око от време на време се разтваряше… сякаш за да покаже колко грозен щеше да бъде светът тук от утре. Еразмо почна да въздиша, щом Мельос се приближи до нея.

— Ах, момченце… слънчице мое… защо си заминаваш… Защо?

— Пак ще се върна. Заклевам се.

— О, аз вече ще лежа дълбоко в студения гроб. — И тъй както стоеше, тя скръсти ръце… и със затворени очи започна да пее с тъжен глас любимата си песен.

Ще замина, слънце мое, за чужбина,

завинаги ще се разделим

Еразмо избърса очите си, въздъхна още по-дълбоко и продължи:

Разделя хората съдбата, сменяват славеите гнездата,

очите виждат други страни — сърцето, слънце мое, не се мени.

Мельос се оттегли бавно, съвсем бавно… Отдалечи се от тази къща, която го обикна толкова много, и навлезе в широкия път. Той стигна долу при кипарисите… И тук имаше познанства… големи сърца… които се бяха превърнали на пръст… И други познанства… но нямаше други сълзи. След това отново пое по широкия път. Беше оставил града зад себе си. Внезапно зад едно сакъзово дърво се мярна свенливо една глава на бялка.

— Торис!… — извика Мельос.

Главатарят дойде при него, като ритна най-големия камък през живота си.

— Защо си отиваш, бе?… — каза му той огорчен.

Очите на Мельос се насълзиха. Не знаеше какво да му отговори и подсмръкна.

— Няма да те забравя ни…

— Я остави сега това скимтене! — извика главатарят през сълзи. — Ние сме мъже, бе! Само онова кутре, Хамоляс, не можа да издържи и отиде да плаче в мазето им. Но ние сме мъже, бе! Нали сме такива? Защо ни напускаш, бе, Кадрас? И оная си заминала… Научи ли?

— Да…

Главатарят хвана едно копче от палтото си и го откъсна.

— Знаеш ли, бе! — извика той с променен глас. — Обичах я! Да… обичах я повече от кокалите на майка си. И ако беше някой друг, щях да го убия.

— Сега разбирам какъв приятел си бил…

— Приятел ли?… Ти нямаш представа какъв приятел съм ти бил. Аз съм мяукал като коте, бе, в деня, когато те хвърлих в реката.

— А защо не си ми казвал, бе, Торис?

— Срам ме беше, мръсникът неден!

Мельос го прегърна.

— Сбогом!…

Дакридзикос се хвърли върху него… прегърна го… и после…

— Тю, да му се не видяло!… — рече той, готов да потърка с юмрук очите си. — Какво сме заподсмърчали като баби?… Ха, по дяволите! — ритна един камък и се запъти към града, като псуваше и плачеше.

Сега Мельос остана съвсем сам. Съвсем сам със стария си приятел чичо Път. Полето мълчеше, за да слухти. Планината отсреща беше замислена, мъглива. Някакво мъртвило се носеше във въздуха. Една птица мина нервно над главата му и издаде две тъжни нотки. Последните лъчи на слънцето прорязаха вечерния здрач.

Стори му се, че нещо пуши, нещо, което гореше в далечината… Когато мечтите горят, те издават много тежка миризма.

Мельос пое пътя бързешком — стисна устни и закрачи упорито. Сега той се нуждаеше от упоритост, за да удави и заглуши мъката си. Той бягаше… А градът тичаше след него — един непоносим спомен, който го преследваше като вълчица. Бягаше… Докато навлезе в нощта, и потъна в мрака й като писалка, която потъва в мастило. Нищо не чуваше вече. Само краката му му правеха компания…

По едно време — далече напред — Мельос забеляза да се издигат в нощта пламъците на някакви огньове. Сигурно някои прочистваха нивата си от бодили и тръни. Страшни бяха тези самотни огньове, които се открояваха в пустото поле, където не се чуваха ни гласове, ни стъпки. Но не… Някъде наблизо се чуха стъпки. Те бяха редки и объркани.

— Пст!… Хей! — чу се един глас, който прониза нощта като ръжен.

Мельос се спря. Човекът закрачи по-бързо с неравни стъпки.

— Е!… — чу се сега гласът отново на крачка от него. — Къде скиташ, бе, такъв педя — човек в нощта? Сега е часът на дявола!

Мельос не му отговори. Човекът вонеше на силна селска ракия. Той се помръдна малко, за да излезе на светлината на луната! Беше дълъг и сух като морски нос. Мельос нямаше настроение за приказки.

— Какво е това там? — запита го само и показа огньовете.

— Това там ли?… Хм… Сякаш… приличат ми много на огньове и затова… мисля, че са огньове…

— А кой ги запалва?

— Хъм… Рожбата на дявола. Циганите… Мръсниците!… Цял ден крадат, а нощно време вампирясват. Но тебе няма да те окрадат… Върви при тях да се постоплиш. Какво има да откраднат от тебе? Ти не струваш нито един рожков.

— Добре. Запази си мнението за себе си. Отивам.

— Да, да… върви, върви… защото така, както си, до утре ще се вкочанясаш.

Мельос ускори крачките си, за да стигне при огньовете. Студено му беше. Но докато стигне до огньовете, те се смалиха и угаснаха. Само един от тях още гореше. Той се приближи към него, целият схванат. Един почернял и немит човек пушеше под лунната светлина и издухваше с наслада пушека.

— Добър вечер… — рече Мельос.

Човекът извърна погледа си към гласа и засенчи с ръка очите си.

— Хаирола!… — рече той. — Божи човек си… Седни! Седни да се размръзнеш.

При този глас Мельос внезапно почувствува как краката му се огъват като свещи.

— Битрос!… — извика Мельос с насълзени очи.

— Аман!… — извика циганинът и подскочи като някакъв дрипав дявол. — Махай се, бе!… Махай се, бе, привидение! Какво търси тук този глас?

— Битрос!… Аз съм…

— Душата ми изкара!… Мелос!… Мелос!… Ти ли си, бе? Ти?… Жено! Баялдисвам… Излез!…

Изпод една изтъркана палатка се изправи тъмната сянка на Дуду… И тогава двамата дрипави, мили, сърдечни хора… се хвърлиха върху него… и почнаха да го опипват… и да го обливат с горещи немити сълзи… Никой не можеше и дума да изрече… Всичко си казаха с ръцете… и със сълзите. След малко, като възвърна говора си, Битрос рече на Дуду…

— Джиерим… Свари кускус… Донеси ракия… Донеси смокини. Донеси черги, завивки, да му направим постеля… тук до огъня… да гледа божието небе и да се радва…

Дуду прекара отново ръка по очите си, за да отвори път на погледа си, и влезе в палатката.

— Мелос… — рече сега Битрос — Къде се скиташ? Какво търсиш из света?… Напусна ли училището?… Добре си направил! Даскалите знаят да правят само глави на зевзеци! Буквите са като оси, бе! Да… Пробиват главата ти и целият ти мозък изтича. Ха-ха-ха-ха-а-а! Нали е така?

— Не е така, Битрос. Не…

Пламъците на огъня се издигаха нагоре… високо… небето се изпълваше с искри… които ставаха звезди… съзвездия…

— Не, Битрос… От писмото няма да се откажа. Отказах се от даскалите… Но от писмото няма никога да се откажа. Ще изтръгна сам знанието от… книгите… от устата… от сърцата на хората… и отново ще го направя писмо… знание… Ще го върна отново на хората!…

— Не те разбирам, яврум, Мелос… Не те разбирам… Това са приказки неразбираеми. Ти знаеш… Аз имам сърце… вземи го, ето… вземи и кускус… вземи и ракия, вземи и черги да си легнеш… огън да стоплиш… кокалите си… Ето вземи — небе пълно с пари, да си ги броиш… Беден съм… чурук човек… голтак… Нищо си нямам.

— Ти си най-богатият човек, когото съм срещал… Много богат, Битрос… Толкова много богат, че не мога да изтърпя на толкова много богатство и затова ще си вървя. Ще се помъча… Ще се помъча и аз да забогатея… като тебе!

Циганинът се обърква и се смее като луд…

— Холан… — рече той и си избърса сълзите. — Защо ме вземаш на майтап?… Какъв ти „богат“ казваш, та объркваш и брата си Битрос?… Аз нямам дори гащи… обуща…

— Само това ти липсва, Битрос… само това…

— Таман… Сега изпълни сърцето ми с мед…

— Да, само това ти липсва… Защото ако имаше и това, Битрос… тогава ще трябваше да вземем едно въже… да го хвърлим към небето и да свалим бога долу!…

Битрос внезапно опулва очи, после ляга по гръб… и се хваща за корема от смях… и почва да рита към небето с немитите си крака… и вика и жена си, та и тя да вземе участие в празника на смеха… и мълви „благодаря“… мълви… мълви… и плаче…

 

Благодаря ти и аз, Битрос. Благодаря ти много, от сърце и аз… Мельос… детето… мъжът… човекът… Благодаря ти, задето можеш да четеш по-дълбоко от всички учени… Да се смееш повече от всички щастливци… Да плачеш по-истински от всички скърбящи. И да обичаш… да обичаш, Битрос, както трябва да обичат един ден… всички хора. Амин!