Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (55)

Глава пета

Смутната страница на това лято се затвори. Това беше страница, изпълнена с чар и горчивина… самота… и лудории. Лятото жари и хора, и насекоми едновременно. Слънцето не пита за имена. То жари като неграмотно. Небето го е учило само аритметика. Ще изгряваш в еди-колко си часа и ще залязваш в толкова часа… Не ти позволявам да се занимаваш с този, когото си подлудил, или с онзи, когото си ожарил. След това идва есента с тежката си походка, подкажда света с леки ветрове и благоухания и изчезва отвъд планините… отдето се задава зимата с мразовития си дъх — зимата с недодяланите си обноски, която прегазва всичко, каквото се изпречи пред нея — цвете, листи или плод. В училищата обаче е още есен. През вратите им влизат и излизат възбудени деца; те ядат кестени и плюят люспите, където сварят. Бай Тодос ги гони с метлата. Че за какво смятат те тук „училището“!

— Къде да ги хвърлим? В джобовете си ли?

— Разбира се. Нима вонят и горят? Вън, рожби и мръсотии на сатаната, дето поглъщате камилата и разкъсвате комара! Вън, поколение невярно!

Когато го чуе да приказва така, попът пламва:

— Светотатецо! — вика той. — Отвратителният ти и гнусен език осквернява всички свещени писания!

— Тези списания, за които говориш, попе, може езикът ми да ги бърка, но умът ми ги разбира правилно.

— Ето и друго осквернение!

— Недей си разваля обеда, ами я по-добре ми обясни нещо. Как може те да не възприемат това, което ти всеки ден правилно им разправяш, а да попиват като гъби това, дето аз им казвам погрешно. А? Ето това исках да ми обясниш!

— Ставаш сто пъти по-голям светотатец! Защото сравняваш свещения урок по вероучение с шегите, която правиш за развлечение на учениците. Но стига вече! Това безобразие ще бъде наказано!

— Бог да ме убие, ако разбрах нещо от това, което каза. Но понеже и моята тиква все нещо сече и понеже познавам сърцето си, разбирам, че искаш да кажеш, че трябва да си дам оставката. Нали е така?

— Ти водиш учащата се младеж към гибел!

— Хоп! Чакай, попе! Към гибел я водят някои други… някакви настървени кръвници, някакви безчувствени хора, които обикалят тук като вълци и разкъсват сърцата на децата. Както искаш ме наречи. Говедо, дръвник, камък, но не ме наричай безсърдечен. Всичко честно съм почел и всичко безчестно съм потъпкал. Почитай баща си и майка си, за да… така е. Не, няма да си играем!…

— Спри!

— Сега, като казах вече всичко, ще спра, защо да не спра? Аз вече всичко си казах.

На попа му идваше да раздере расото си. Бай Тодос се наведе да събере люспите.

— Я виж ти дяволчета. На „боклукчийница“ са превърнали училището! Не че забравят… Не! Мерак им е да ме измъчват, да ме наскърбяват. Махай се, поколение невярно!

— Неверующо поколение — поправи го попът.

— Ти го кажи по попски, а мене остави да го кажа по човешки… Така го разбирам по-добре.

— Антихрист такъв!

— Аз съм виждал господа Исуса… той не носи расо… нито пък дрехите му са черни като твоите. Не. Христос носи сини дрехи и върху тях червена полушубка. Върви и виж по всички черкви. Ако видиш някъде, че носи расо, заплюй ме!

— Ако не се приеме предложението ми, ще подам оставката си — рече попът, повдигна полите на расото си и се изпари като черен пушек.

— Дано си подадеш оставката — промърмори старецът под мустак. — Тогава може би бихме успели да се разберем с бога.

Наведе се още един-два пъти, събра последните люспи, после се хвана за кръста, сякаш го връзваше, въздъхна и почна да слиза по стълбата.

— Да отидем сега за звънеца… — рече той, решейки с пръсти брадата си. — Бог да дава разум на поповете, на пашите и на псалтовете. Амин.

Мельос се запъти към училището; сърцето му беше изпълнено с топлота и нетърпение. Ризата му трепереше, сякаш беше скрил в пазвата си някакво птиче. Очите му пресъхваха от жажда да я зърне. Как ли ще бъде? Какво ще прави, когато тя го види след толкова време? Онези очи… как ще го посрещнат… онези очи? С колко нежност? С колко блясък? Ами ако са студени, ако са чужди, сърдити? Как ще издържи той?

Училище с чужда Аграмбели…

Бай Тодос не разбра нищо. Стисна го в прегръдките си… склони глава към него и замря. „Смокварчето“ беше добре заякнало. Това му беше достатъчно. Дертовете на сърцето са преходни като водите. Остави то. Ще се поопари… а после ще му мине. Но като го видя и му заговори… разбра, че огънят, който беше обхванал това бръмбарче, го изгаряше вече и отвътре, и отвън. Нови грижи легнаха на гърба на стареца. А той е вече стар и прегърбен.

— Разбрах… — каза му той — не ми казвай нищо. Всичко чета по лицето ти като на книга. Главата ми не знае и буквата „а“ дори, но душата ми е грамотна. Ще те оставя да се справиш сам. Какво войниче ще станеш ти? Излез на мегдана и замервай с камъни оня, който ти се противопостави. Любовта и смъртта се страхуват само от едно нещо: от себе си. Нищо няма да ти кажа.

Русалке от брега, не обиквай другиго.

Чакай. Сигурен ли си, че сърцето й ти принадлежи? Чакай! Не бързай да отговориш с „да“. Носи ли тя твоя лик в себе си? Какво е? Овен ли е? Момиче ли е? Не искам да лашкаш сърцето си насам-натам. Ти трябва да го пазиш като дископотир^[1]. Поискат ли ти го? Почакай, разпитай, проучи. В каква градина ще пратиш сърцето си да се поразходи. На какви гърди ще се облегне то. Сърцето не е някаква мръсна паница, в която ядат случайни псета! То е „благоухаещо полско цвете…“ ето какво значи да си учен! Ако бях учил, нямаше сега да ги въртя и да ги суча. Щях направо да ти кажа така и така. Ето това е редно и правилно, това е добро и умно.

— Не разбирам за какво приказваш.

— Какво ме гледаш като птиче под капчук? Ако думите ми не ти харесват, върни ми ги обратно, да си ги запазя. Знаеш ли какво е любов? Веднъж две птички се бяха скарали. Кълвали се, кълвали се… и най-после легнали една до друга върху постелката, която си направили от собствения пух. Какво е любов? Откъде да зная аз? Нима съм птица, та да ти кажа. Но и ако бях птица, щях ли да мога да ти кажа? Какво било любов, казва? Я ела тук! Пак ли искаш да ми се изплъзнеш! Знаеш ли какво приказват помежду си говедата, като са две по две?… И какво приказват змиите помежду си, като са на двойки? Дума не продумваш. А искаш да го знаят хората. Да ти кажа ли аз какво си приказват? Нищо. Но думите пет пари не струват — пред това „нищо“. Свърши се този урок. Свърши ли се, казах? Много разбирам и аз. Може ли да свърши някога този урок? Но както и да е. Какво исках да кажа? Взе ли всичките си книги? Тетрадки — метрадки, всичко?

— Да.

— И оная… алгерата, взе ли я и нея?

— Каква алгера… Искаш да кажеш алгебра? Взех я.

— Кажи я, както искаш. Мене ми е по-удобно така да я казвам. И нещо друго… Я ми кажи… момичето… съученичка ли ти е?

— Какво значи това?

— Искам да кажа в същия… клас ли е?

— Кое… момиче?

— Това, което е под ризата ти и я надига като квас… Чакай, не бягай! Пак си готов да се измъкнеш!

— Не разбирам какво ми разправяш…

— Я остави, нищо, аз зная. Смяташ, че съм се вдетинил. Аз зная коя е. Онова, дето е като тъмна нафора; все търси нещо около тополите, но не знае какво е загубила. Нали е тя? Виж го ти, пак иска да бяга. Помня я още от миналата година; мъкне със себе си една „очилата“, за да й помага при търсенето. Какво търсят? Загубила е нещо и непрекъснато го търси, но не може да го намери, защото не знае какво е… Лудост…

Мельос се отскубна и побягна. Думите на бай Тодос го смутиха още повече. Жегнаха ума му… Сега вече не знаеше къде да се спре и какво да прави. Отправи се към рекичката… Насреща се зеленееха тополите, но там нямаше нито една ученичка. Всички се бяха събрали на мястото за гимнастика. Навесът гъмжеше като курник. Какво толкова си приказваха, та проглушаваха света с писъците си?

По едно време очилата на Кальондзи блеснаха на слънцето. Мельос забеляза как тя подръпна за престилката една от ученичките. Едно пламнало лице се мярна за миг, погледна с такива едни светнали очи… и изчезна зад навеса. То беше изпълнено с щастие и уплаха. Сякаш дрехите й се бяха подпалили. „Автомобилчето“ се спря и го загледа: „Виждаш ли я? Луда е от любов. Затова не знае какво прави и къде отива.“

Звънецът удари. Той удари малко по-силно от миналата година. Но ясно беше, че познаваше добре ръцете, които го държаха, и че старо приятелство го свързваше с тях.

Гласът на звънеца трепереше, сякаш зъзнеше… но канеше децата с любов. Мельос седна на чина си и зачака. В стаята влязоха момчетата. Беше рано още, имаше време. Удари вторият звънец. И веднага музиката на токчетата изпълни коридора. След малко две-три мушици затулиха вратата. След това на вратата се изправи „автомобила“ и зад нея — о, мили и прекрасни, боже! — класът се заля в светлина! На вратата се появи Аграмбели.