Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (52)

Глава втора

Утро. Планината се пробужда като цвете. Небето е ясно. Само едно малко облаче като щрих се поспира над колибите и после и то изчезва заедно с птиците. Мельос се събужда в учителския „конак“ и вдишва ненаситно планинските благоухания.

Колибата училище се намираше малко по-настрани от другите. Тя е по-голяма, със здрави „стени“, за да може да издържи на „бури“ и лошо време. Училището приличаше на преобърната фуния, изплетена от букови клони. Всичко ухаеше на планина, на лек ветрец и прохлада.

Едно овчарче открехна вратата и му поднесе мляко, вода и кърпа, за да се измие.

— Да бия ли хлопката, господине? — запита го то.

— Каква хлопка… как се казваш?

— Дросос.

— Какво е това „хлопка“, Дросос?

— Ами… хлопката, дето е окачена на вилата, и я бием, за да се съберат учениците, да ги учиш.

— Ето една чудесна работа! Ще я биеш, разбира се…

Дросос обаче не си тръгна… Поспира се пред входа, измерва с очи Мельос и се подсмива.

— Защо се смееш… Дросос? Какво има?

— Ха… казаха ми на мене!

— Какво ти казаха?

— Казаха ми, че си малък.

— Малък ли? Какво значи това?

— Ами… малък, дребосъче, дете… как да ти го кажа?

— Аха… и къде бяхте вчера сутринта, когато пристигнах, та не ме видяхте?

— Всички бяхме с овцете! И сега се върнахме, за да учим… Да бия ли впрочем хлопката?

— (И този „впрочем“?) Добре, бий я.

Звънецът започна да вика децата с дрезгав глас и някак си без настроение. Някакви агнета пробляха там горе на рида. Държаха ги отделно, защото майките им бяха измрели при агненето.

Минута по-късно колибата се изпълни с някакви обгорели от слънцето момчета и намръщени момичета, които го гледаха с нетърпима насмешка. Мельос се изпоти. Пак добре, че не му се изплезиха. Бедни Мельос… прибързал си да станеш даскал. Не си втасал още, „малък“ си. Как ще се справиш с тези зверчета?

Той извади кърпата си и избърса ситната пот, избила по лицето му. Най-после реши да се престори, че нищо не е усетил, че всичко върви просто и тихо.

— Седнете, деца!…

Никой не се помръдна.

Принуди се да повтори подканата. Никой не мръдна. Тогава Мельос пристъпи към едно разрошено момче, което беше най-близо до него.

— Как се казваш? — запита го той.

— Както искам, ме казват… Теб как те казват?

— Къде отиваш?

— Където искам.

— Я се върни!

— А-ха! Не, няма да се върна! Отивам по малка нужда.

И то прекрачи прага и си излезе.

Още по-гъста пот изби по лицето на Мельос.

— Я ела ти, добро момченце… — каза той на друго дете.

— Не. Няма да дойда. Отивам по голяма нужда.

И изведнъж всички се юрнаха навън, спуснаха се към седловината и почнаха да си играят.

На Мельос му идваше да скрие лице в ръцете си и да се разплаче. Но тогава внезапно откри, че не е сам. Беше останало едно момче. Само едно-едничко момче. Това беше Дросос. Мельос не можеше да повярва на очите си. Нима си имаше съюзник?

— Ти защо не си отиваш, Дросос?

— А… защото… господин учител… защото на мен не ми се пикае.

— Добре, Дросос… Тогава… ако искаш, можем да вземем урока ние двамата. А? Какво ще кажеш… Може ли?

— Може.

Седнаха и двамата и взеха урока цели два часа. Дросос беше огън. Научи се да чете на глас и възприемаше всичко. Когато свършиха урока, Мельос каза на Дросос:

— Бий сега хлопката!

Дросос удари хлопката веднъж, дваж. Нищо. Нито едно дете от седловината не изтича насам. Тогава Мельос му каза да отиде и да им каже, че са свободни и да дойдат да си вземат „книгите“. Само за минутка цялото стадо нахлу като облак и излезе, без да каже „довиждане“. Последен си тръгна Дросос… Той стигна смутен до вратата, каза „довиждане“… понечи отново да си тръгне… но накрая наведе поглед и почна да дращи с ноктите на краката си земята.

— Какво има, Дросос? — запита го обезпокоен Мельос.

— Господине… — рече момчето. — Господин учител…

— Какво има, момчето ми?

— Нищо. Довиждане.

Но не беше се изминала и минутка и отвън се чу гласът му.

— Господин учител… Обичам те!… — извика му то, след това побягна и бърже се завря в колибата си.

Мельос хапна от сухарчетата, които беше си донесъл, постегна се и тръгна да търси Алкистос.

Щом го видяха пред входа, жените се отдръпнаха настрани в по-тъмната част на колибата и го запитаха дали не търси Алкистос.

— Ела, даскале… — извика откъм огнището приятелят му — заповядай! Я сложи джезвето, мари, майко!

Мельос не се впусна в дълги обяснения.

— Кицос! — каза му той веднага. — Тук става нещо… Така и така. Някой е подучил тези деца. Не могат сами да измислят това. Нали е тъй?

— Мм… даскале, впрочем ти си значи… дребен като гъбичка.

— Казвай! Така ли е?

— Така е. Не се тревожи. Главният кехая ги е подучил.

— А защо?

— Като те видя впрочем такова дребосъче… стана впрочем кисел като оцет. „Доведе ли го?“ — запита ме той. „Доведох го“ — отговорих. „Постави го сега на чина, каза ми той, и върви да доведеш учител.“

Мельос се изправи.

— Къде?

— Отивам да се поразходя.

— Почакай да дойда и аз.

— Не. Искам да съм сам.

Мельос изчезна в гората и се прибра за следобедните занятия. Дросос го очакваше пред училището.

— Бий хлопката! — каза му той.

В гласа му прозвуча твърда решителност.

Дросос заби силно хлопката. След малко децата наизлязоха и се изправиха пред него като зловещи мумии. Мельос пристъпи и затули с тялото си вратата.

— Седнете… — каза им той.

Всички се закашляха дрезгаво и упорито. Мельос повика при себе си първия.

— Как се казваш, момчето ми?… — запита го той кротко.

— Както искам, така се казвам!

Момчето не беше още доизрекло думата си, когато силен плесник го повали пред първобитния чин. Косата на Мельос беше настръхнала и очите му светеха.

— Друг! — извика той. — Ти! Как се казваш! Казвай!

— Ка… ка… — започна овчарчето.

И то на свой ред залитна, блъсна се в плетената стена и се строполи на пода.

— Ти!!… — извика Мельос на третото.

— Я… Анос… — рече то и дигна ръка да се предпази.

— А ти!!!

— Митракос…

— Седнете по местата си! Всички!

Мельос не беше още доизрекъл думата си, и всички бяха вече насядали и трепереха като изплашени зайци. Настана тишина. Мельос седна и хвана главата си с ръце.

Тогава той каза бавно, с разстроен глас:

— Мене ме заболя повече… И няма да ме боли само днес. А ще ме боли и утре, и през цялото лято, докато ще бъда с вас. Трябва да ви кажа, деца, че досега не съм ударил никого. Но трябва да знаете едно. Не съм дошъл тук, за да ми се подигравате. Никой няма да приеме това! Дойдох да ви науча на малко от това, което знам. И дойдох да ви уча не със заплашвания, а с добро. А вие какво направихте? Подиграхте ми се, сякаш съм някакъв смешник. Ако не ви харесах, можехте да ми го кажете… Щях да си отида. Казали са ви, че съм малък и не струвам за даскал. Нима всички големи са даскали? Но ако е така, тогава виене се нуждаете от даскал. Нека ви станат даскали бащите и дядовците ви. Взехме ли някакъв урок, който да не ви е харесал?

— Аз, господин учител — скочи Дросос, — взех един и много ми хареса.

— … Когато възседнах мулето, за да дойда във вашата планина, бях изпълнен само с радост. Ще намеря, казах си, двадесетина приятели и през време на заниманията ще се учим, а в неделни дни ще излизаме всички дружно… ето…

— Господин учителю, има ягоди! — обади се едно слабо по-голямо момче.

— Щяхме да берем ягоди, щяхме да пеем и щяхме така хубаво да прекараме, че през есента нямаше да ми се иска да си вървя… но сега не ща да остана нито час при вас…

— Не, господин учителю, не искаме да си отидеш… — молеха с насълзени очи всички деца. — Каквото ни кажеш, това ще правим… Кажи ни, господин учителю, че няма да си вървиш.

— Добре… ще си помисля.

 

Привечер Мельос отиде и намери Алкистос.

— Хайде да вървим на разходка… — каза му той. — Искам да си поговорим.

Приятелят му сложи опинците си, взе тютюн, прахан, огниво и се запътиха към конака на Мельос. Щом седнаха, Кицос извади шапката си и я удари с все сила върху коляното си.

— Вълци ги яли! — извика той.

— Случило ли се е нещо?

— Случи се и е свършено вече! Утре те освобождават.

Мельос се смръзна.

— Преди малко ги оставих впрочем под чардака. Решиха впрочем да забранят на децата да дойдат впрочем утре. На вятъра впрочем ще бие хлопката утре. Те впрочем ще се преструват на глухи.

— Отде знаеш това?

— Преди малко родителите взеха това решение. И аз, горкият, бях там. Опитах се да ги отклоня. Но не съм женен и думата ми не минава.

Мельос прехапа устните си. Внезапно той се почувствува силен.

— Слушай, Кицос… — каза му той. — Искам да ми направиш една услуга.

— Какво!

— Обиколи от конак на конак и узнай дали някое от децата е обадило, че съм го бил.

— А… Бил ли си ги? Е, тогава сам си изкопал впрочем гроба си. Сега нищо не може да се направи.

— Моля ти се, направи ми тази услуга и после ще видим.

— Впрочем… Добре, отивам.

Кицос си сложи шапката, изплю цигарата и тръгна. Мельос не яде и тази вечер. Бяха му донесли още отрано малко точена баница със сирене, но той не посегна към нея. Навън из кошарите скимтяха някакви кучета. Алкистос се завърна мрачен.

— Не, не те е издало никое дете впрочем, никое… Но от това няма никаква файда. Утре си заминаваш. Няма да позволят на нито едно малчуганче да дойде.

Очите на Мельос блеснаха.

— Гледам те впрочем… — продължи Кицос — че хич не ти е грижа.

— Това няма да стане, Кицос!

— Ай! Какво няма да стане? Няма да им забранят ли, впрочем?

— Ще им забранят. Но те ще дойдат!

— Ето! Имахме впрочем по миналата година, дето казваш, едно мързеливо куче… Едно черно куче… кой го знае отде се домъкна, и дойде то, дето казваш, и се спря в конака ни впрочем… В това време майка ми впрочем месеше. Дигна впрочем точилката и му тупна един по главата, та цял ден квича. Но не се разкара. А от всички други конаци го викаха впрочем и му даваха впрочем хляб… Брей!… Но то — нищо! На другия ден друг бой, камъни, тояги… Но то — нищо! Най-после се отказахме. Хайде, бе, остани, рече му майка ми… Един комат хляб ще ми струваш. Хе-хе-хе!… И сега впрочем, като те гледах впрочем така заинатен, ха-ха-ха!… си спомних за него… впрочем, за кучето!… Ха-ха-ха!…

— А къде е сега това куче?

— Яде… яде… впрочем около месец и си отиде и тръгна по друмищата. Куче просяк беше то.

Мельос избухна.

— И с това куче ли ме сравняваш?

— Ха-ха-ха!… Нарочно ти разправих това… ха-ха-ха! Не! Не ни напусна, стана пазач, дето казваш, пустият му пес, и сега пази овцете… Ха-ха-ха! Гледам впрочем, че пламваш като прахан!

После почнаха да приказват за друго. Навън свиреше хладен ветрец. От време на време някакви кучета се сдавяха горе по егреците.

— Писа ли на… Мелеменя?

Мельос се разсърди.

— Не се казва Мелеменя! Нали знаеш.

— Забравям… Я почакай малко… А! Сетих се! Агри… Агри!… Не!… Агриеля!… Не!… Открих! Агриамбели! Ха-ха-ха… Я да му се не види, ама име са измислили.

— Защо? Да не би на твоята да е по-хубаво?

— Шът! Че изгорях. Я почакай да погледна дали не са ни чули. Свети Илия! Запази ни!

Кицос изплашен излезе и направи една обиколка около колибата, ослуша се веднъж, дваж и зацъка от безпокойство…

Когато влезе отново вътре, беше го избило пот.

— Аман… Е, свършено е вече впрочем, няма спасение за мене през тази година… не.

— Защо?…

— Какво защо… бе… Ако се узнае впрочем, пиши ме загубен. Ех, майчице, от какво се спасих! Шът!… Нито думица! Аз сега си отивам. Хайде лека нощ. Нищо повече! Каквото имахме да си кажем, впрочем казахме си го. Ако на някое момиче „излезе“ име, никой няма да се ожени за него. Нито пък аз. Разбираш ли?

— Ами ако от тебе „излезе“ име за нея?

— Не… няма да я взема. Къде ще взема мома с „име“!

Кицос си тръгна, стъпвайки шумно с грубите си обуща. Насред пътя той се спря, изсекна се и пак продължи да върви. Мельос почна да се досеща коя може да бъде момата му. Сигурно беше една черноока, бяла като мляко девойка, която живееше на отсрещния конак близо до училището. Беше я виждал един-два пъти ту да преде, ту да пече хляб. Беше хубаво момиче. Имаше право бедният Алкистос.

Цяла нощ даскалът не можа да мигне. Стори му се, че това беше най-дългата нощ през живота му. Да, той беше казал на Кицос онова решително „ще дойдат“. Но вярваше ли сам той напълно в това? Не. Колкото и да беше успял да влезе в душите на онези зверчета, той беше разполагал с много късо време.

Сутринта Мельос отиде да бие хлопката, а ръката му трепереше. Но той удари звънеца решително и силно. Внезапно из всички конаци избухнаха някакви караници… ругатни, плачове. И след малко едно по едно децата започнаха да изскачат от домовете си и се запътват тичешком към училището…

След минута всички хлапета се бяха събрали там усмихнати и радостни.

— Добър ден!

— Добър ден!

— Добър ден!

— Добър ден!

— Добър ден!

Как можеше да не е „добър денят“? Очите на Мельос се наляха със сълзи.