Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (51)

Глава първа

— Ще ядеш впрочем… мляко, впрочем… и ще наедрее впрочем търбуха ти… Харесва ли ти?

— Какво?

— О-о-о-о-ох… Аз ти говоря впрочем, а ти, впрочем гаргаленки броиш… Тъй ми се струва. Така ли село ще градим?

— Извинявай, кехая.

— Извинявам те… Извинявам те впрочем, дето казваш, но слушай ме малко и ти. Най-напред… с този ялелейли, който носиш на гърба си, ще умреш впрочем от студ.

— Кой ялелейли?

— Ох… Почна да се майтапиш ли с мене?

— Отде да зная аз какво значи „ялелейли“…

— Ето това, дрехата, която носиш… Как се казва?

— А, това ли е ялелейли?

— Ами че кое?

— Е, какво да се прави тогава, кехая.

— Най-напред впрочем… не искам да ме наричаш кехая. Ще ме наричаш с кръщелното ми име.

— А как е кръщелното ти име?

— От старинните имена е… Алкистос… Най-напред впрочем попът щял да го сбърка с Алкивиадис и тям подобни, но баща ми впрочем се намесил и го оправил впрочем.

— И така впрочем?

— И сега ме викат впрочем Кицос.

— Браво.

— Знаеш ли колко ученици ще учиш?

— Не. Колко казваш?

— Осемнадесет… Осемнадесет и нещо.

Мулетата сами намираха пътеките. Умни животни, с такава памет, че да се смаеш. Алкистос яздеше до него и си свиваше цигара.

— Да ти свия ли и на теб една? — рече той на Мельос.

— Не те ли преследват стражарите?

— Къде ще ме намерят? И да ги търся впрочем, няма да мога да ги намеря.

— Защо не си вземеш готови цигари?

— Те вонят впрочем на пръдня.

Добичетата почнаха да навлизат в пазвите на планината. Мулето на Мельос вървеше като влакче по релси. Време беше да подхване някоя песенчица. Когато песента свърши, Алкистос изцъка един-два пъти с език.

— Май не ти харесва, виждам, Кицос.

— Ммм… не мога да разбера… какво по дяволите има в гръкляна ви впрочем, та пеете песните си така впрочем, сякаш топчета има в него.

— Не си ли чувал друг път такава песен?

— И друг път впрочем слушах един, който клокочеше впрочем… и голям мерак имам да хвана някого за челюстта и да видя има ли в гръкляна му топче или няма?

— С други думи, песента не ти харесва, а?

— Цъ…

Хареса му се доблестта на Кицос. Думите му бяха по-груби и от обущата му, но бяха искрени.

— Я ми кажи, Кицос, вие кога пеете?

— Ка… като си попийнем впрочем…

— Хм… Не ми се вярва да е така. Защото, дето казваш, виждал съм някои овчари да пеят в пусти места, без да са пили дори и вода.

— А… те впрочем… са лапнали впрочем, дето казваш, кривака.

— Нищо не разбирам.

— Хайде де!

— Е какво, ще те лъжа ли? Не разбирам.

— Нещо… впрочем… гори, впрочем в сърцето им.

— Много те разбрах.

— Любов, де! Е, да му се не видяло! Аз ли впрочем ще ви уча вас отраканите? Там впрочем в града започвате да закачате женските още от майчината им люлка. Ееее… на много незнаещ ми се правиш? Я ми кажи… твоя милост оставил ли си някоя Мелеменя в града? Но искрено ще ми кажеш!

— Ммм… да. Тоест… да…

— А, бе, какво ги дъвчеш впрочем думите си впрочем? Срамно нещо ли е? Казвай.

— Е, да.

— А как се казва?

— Аграмбели.

— Аман!

— Какво аман?

— Ох, майчице! Че име на мома ли е това?

— Ами че какво е?

— Е, свършено е със света — каквото си търсеше, това си намери… Трябваше да пропадне и пропадна. Че аз нали го казвах това… Ох!… Добре да си пати…

— Слушай, Кицос. Ако искаш да сме добре, първо ще прекръстваш устата си с босилек и после ще произнасяш това име. Чу ли?

На Кицос му стана тясно около врата.

— Чакай, де… Чакай, де… Недей така… Тъкмо впрочем… бяхме почнали впрочем, да се побратимяваме… а сега какво, искаш да се скараме ли? Пошегувах се.

— Не искам такива шеги!

— Добре.

Кицос остана като попарен. Извади кесията си с тютюн и сви една дебела като луканка цигара. После я запали и напълни устата си с пушек.

— Пошегувах се… — рече той разкаяно. — Понякога впрочем… не меря впрочем… думите си. Хайде ела да се сдобрим. Не искам впрочем да ми се сърдиш.

Той сви и за Мельос цигара. Мельос я запали и насмалко не се задави.

— Ясно… Още си новак… Не си се научил да пушиш… Впрочем.

Смрачаваше се, когато се изкачиха на върха на планината. Враните майки викаха своите малки за спане. Направиха един-два кръга над скалите и след това нощта ги погълна. Всичко утихна. Нощният ветрец пронизваше. Под дрехите на Мельос пролазваха съвсем леки тръпки. Добре му казваше Алкистос, че ще измръзне с този „ялелейли“. Мельос се облегна на една скала. Тя беше още топла от слънчевите лъчи, но след малко и тя изстина. Алкистос се погрижи за него…

— След малко впрочем… устата ти ще затрака като кречетало. Но не се страхувай. Ще те наглася. Ти върви да събереш съчки. Аз ще потърся впрочем някоя суха фъшкия.

— Какво ще я правиш?

Алкистос го загледа отчаяно.

— Не знам впрочем… Може би да бъркам, но ми се струва, че онези там долу в училищата ви оставят слепи.

— Не мога да си спомня да са ни говорили нещо за фъшкии.

— Добре впрочем направих… че не се учих впрочем на писмо и четмо.

— Ами тогава това… образование, което имаш, искам да кажа думата „впрочем“, която употребяваш, откъде си я научил?

— А… научих я от моя ефрейтор, впрочем във войската, когато бях войник. Не е ли добра?

— Как не!… Но за фъшкията не ми каза нищо.

— Събери първо дърва и после ще видим.

След малко Алкистос се завърна с една много голяма фъшкия, като я поглаждаше, сякаш беше от велур.

— Готови ли са дървата? Наклади ги впрочем и ще ти кажа. Почакай… Най-отдолу впрочем ще сложиш подпалки. Тъй, гледай сега.

Той взе фъшкията и проби дупка в средата й. После извади от джоба на жилетката си прахан, откъсна парченце от нея, запали го с огнивото си, пъхна го в дупката на фъшкията, почна да я размахва насам-натам като кандилница. След малко от фъшкията почна да се дига пушек, а сетне се появи и пламък. Тогава той пъхна изведнъж запалената фъшкия под подпалките и огънят се подхвана.

След това те седнаха с кръстосани крака и вечеряха, с каквото имаха — какво друго? — хляб и сирене. Нима овчар яде друго нещо!

Като се нахраниха, удариха го на приказки.

— Я ми кажи впрочем… — рече Кицос по едно време… — искам да зная има ли край въобще писмото?

— Не.

— Тц-тц-тц-тц, какво разправяш, бе, момче… Я виж ти… Ама колко са, бе, тези дяволски букви, че не се свършват.

— Безброй.

— Какво? Ох, майчице, ама ме наредиха!

— Какво те наредиха?

— Знаеш ли колко ми беше казал, че са, да прощаваш, един мръсник?

— Колко?

— Двадесет и четири! Ах, че попара!

— Чакай, правилно ти казал. Буквите са толкова, но писмото, тоест… образованието.

— Я ме заплюй, че да се оправя. Остави. Чувал съм, че тези, които учат, се учат клас след клас. Истина ли е това?

— Вярно е.

— А ти за кой клас си сега?

— За четвърти.

— Разбрах. След това — пети, нали? Правилно ги казвам, а? Ето впрочем, че и аз нещо научих. А след това шести, нали? Ето… че другаруването ни не отиде напразно…

Полека-лека огънят се разгоря и камъните се нагряха. Щяха да прекарат нощта на топло. Мулетата пасяха край тях мирно и безгрижно. Докато каже: „Хайде лека нощ“, Алкистос почна да хърка. Щурците наоколо почнаха да го подиграват. Мельос не се ядоса. Огънят и мулетата го успокояваха. Присъствието им му вдъхваше сила. Нека планината си е огромна и дива и нека исполинските дървета издават тези пронизителни звуци, които никак не приличат на нежното шумолене на полето. Казват, че в такава доба излизали „таласъми“, изскачали всички духове — бродели и ръсели… Отнемали ти гласа, отнемали ти разсъдъка и тям подобни… Мельос, разбира се, не вярваше много на тези неща. Но все пак не можеше всичко да е лъжа. Това са му го казвали големи умове. Бай Тодос, Пердикопулос, Еразмо. Все нещо повече знаеха те от онзи педя — човек, Дакридзикос, който твърдеше, че всичко това са „бабини деветини“.

Нощта протичаше леко по върхарите на дърветата и пееше тихо. Алкистос й пригласяше с хъркането си. Мельос си спомни за нея. Цялата беше очи, светлина… благоухание. И той се наведе и ороси планинската тревица. Аграмбели! Ако не я обичаше, всичко би било безполезно. Хубавият свят нямаше да има някаква красота. И пролетта щеше да бъде пълна с плесен. И морето би било една локва. Аграмбели, благодаря ти, задето те обикнах сега, когато светът погрозня… защото какво щях да правя сред един грозен свят без Аграмбели…

Всевъзможни планове се мяркат и отминават един след друг. Мечти с мечти се сменяват… и огънят приятно пращи. Ще й поиска една снимка и ще поръча да я оградят наоколо със златна рамка, както са направили с иконата на Богородицата. Че защо, нима тя беше по-хубава?… Само гледай си добре даскалъка… Кадрас, момчето ми, гледай си го добре, защото за много неща си създаден. „Нашият град“ — ще каже някой ден господин кметът. Само се постегни и не се отпускай. „Не прави другиму това, което не искаш да ти правят“… Защо са те учили добрите старчета? Значи така… „нашият град“ — ще му каже кметът… Да… Но каква радост би било това за него, ако и тя не е наблизо, за да го чуе? Ние вече, Аграмбели, сме едно цяло. Добре му казваше някога Еразмо, а той не разбираше тогава: „една плът и една душа“. Да, но сега тя си спи сладко в пухеното легло, а той бодърствува край един огън на две хиляди метра над света.

Изглежда, че нещо се пъхна в ноздрата на някое от мулетата, защото то изпръхтя.

Алкистос скочи и се огледа объркано. После се обърна към бодърствуващия си приятел.

— Не спиш ли?… — запита го той.

— Сънят бяга от очите ми.

— Ти впрочем… още от сутринта впрочем те следя… много песни… малко сън. Ха… ха… сещам се!

— Какво се сещаш?

— Щом искаш… няма да те издам на никого. Но аз във всеки случай впрочем зная!

— Какво знаеш?

— Това, което знаеш впрочем и ти.

— Недей така, кажи ми ясно!

— Тези неща впрочем, дето казваш, не се изясняват впрочем повече.

Потърка ръцете си, протегна се шумно и измъкна кесията си с тютюн. Сви си цигара и я запали, без да проговори. После взе да рови огъня.

— Това впрочем, което и аз не зная, впрочем и ти не знаеш… — Той помълча и захвърли главнята.

— Е, какво?

— Е, ето това ще ни изяде главата на всички! Хайде ставай сега, защото се съмва!

Стегнаха отново подпругите, яхнаха и потеглиха. Мулетата вървяха сами, без да ги подканват.

Почна да се зазорява. Тих ветрец гонеше нощта и отваряше път на слънцето.

Косовете се ободриха и почнаха сладко да пеят утринните си мелодии.

Сега ездачите навлязоха в тъмна гора от буки и ели. Слънцето се промъкваше на редки снопчета, както прониква в мазетата.

— Сега впрочем, като стигнем на височината…

— Е… какво?

— Ще видим насреща впрочем къщите.

— Е, как изглеждат?

— И това ли не знаеш?… Ах, даскале… Та съвсем напусто ли отиде впрочем толкова учене?

Една коза, която се спускаше бързо надолу, се изпречи на пътя им, спря се за миг изненадана, после ритна във въздуха и изчезна.

— Ех, отиде един куршум… — рече Кицос.

— Защо?

— А, не разбра ли? Дива коза впрочем беше гостенката.

Казват, че месото й било кисело… а?

— Кисел е езикът им, защото не са го вкусили. Като локум е… Но ние го направихме кисело, защото не можахме впрочем да я ударим.

Е, тогава какво ми баеш за „куршум“ и „отиде“.

— Хм… Затова защото не нося със себе си пушка, затова.

След малко изминаха ската на планината и стигнаха пред нов гребен.

— Ето конаците! — извика му Кицос.

Там далече в седловината се появиха като някакви селски кошери колибите на „селото“.

Това бяха около десетина, сякаш обърнати наопаки, кошници, пръснати сред една нива. Около тях се издигаше тъмна гора…

Мельос се намери внезапно сред жива приказка.