Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (5)

Глава пета

Напразно чакаха през целия ден у дома на бай Анестис да се завърне момчето. Леля Арети поддържаше огъня и току излизаше на прозореца. „Какво ли се е случило с това дете?“ — казваше си тя постоянно. Най-после, като удари обед и момчето не се яви, тя остави храната в стаичката му, покри я с една кърпа, седна и зачака. Свечери се, а момчето все още го нямаше. След малко се стъмни, по дюкяните запалиха лампите. Но детето все го нямаше.

Първата дума на бай Анестис, когато се завърна отвън, бе за него.

— Как изкара момчето, Арети?

— Че как да е изкарало!… — отговори тя изтръпнала. — Нима съм го видяла?

— Какво?

— Изчезна. От сутринта го няма.

— Пази, боже! Ами че защо не си излязла да видиш?

— Къде да отида? Едно момче, което мина край нас, ми каза, че училището било затворено. И все си казвах, че всеки миг може да дойде.

Бай Анестис се позамисли.

— Да не би да си го обидила, бабичко? Познавам те аз тебе… Правиш ги ти тези работи.

— Боже господи! Защо ще го обидя? Отлетя като птиче и ето няма го вече…

Бай Анестис вкара конете вътре. Беше потънал в размисъл. Приготви без настроение зобта и им окачи торбите. Нито ги почеса, нито ги погали… Къде ти друг път! Забавляваше се с тях, сякаш бяха деца! Сега махна бавно партенките си и като пъшкаше, се изкачи горе. Палеше цигара от цигара, клатеше постоянно глава и цъкаше: „Цъ… цъ… цъ…“. Къщата му се стори студена и той каза на Арети да запали огън. Дори не я запита, както обикновено всяка вечер: „Какво ще ядем тази вечер“. Беше сит, като че ли беше преял.

Спомни си, че някога, когато беше малък, една птичка беше влязла веднъж у тях и бе кацнала на полицата при огнището. И тогава бе есенно време, беше се захладило. Птичката стоеше на полицата и ги гледаше. Подскачаше насам-натам, за да се сприятели с тях. На обед слезе на пода и почна да кълве трохичките. Опитоми се. До вечерта беше се сприятелила с всички. Но най-много я обикна Анестис. Забавляваше се с нея, правеше й разни игри и до вечерта станаха просто неразделни. Но когато се събуди на сутринта и се затече да й даде захар и да й каже „добро утро“, птичката беше отлетяла.

Беше видяла навън слънчевия ден и беше хвръкнала да му се порадва. И не се върна вече у тях.

Какво отчаяние почувствува тогава момчето!… Два дни нито говореше, нито се смееше. Езикът му се свърза и то загуби напълно апетита си. Цяла седмица бе като отровено.

Ето такава скръб чувствуваше той и тази вечер. Чувствуваше същата болка сега в сърцето си. И си спомни след толкова години за птичката… И Мельос бе влязъл така в дома му, преспал бе една вечер и сутринта бе отлетял.

Арети се мъчеше да го поуспокои. Казваше му, че не е сигурно дали е избягал. Може би е забравил къде се намира къщата и сега търси да я намери в тъмното, но не може.

— Къде ще пренощува, Арети? — повтаряше той всеки миг. — Къде ще се спре клетото дете? Мислиш, че има много като Анестис да го приютят ли? Ще мръзне в някое мазе и на сутринта ще го намерят вкочанено.

— Може би се е промъкнал в някоя плевня и се е пъхнал в сламата, а сутринта рано-рано ще тръгне да си дойде, отде да знаеш…

— Каквото и да ми казваш, няма да ме успокоиш. Честолюбиво момче беше то и го е било срам да не ни бъде в тежест, така си е въобразило сигурно.

Седнали до огъня, двамата разговаряха до полунощ все около същия въпрос. Опитаха се да поговорят за друго нещо, но все момчето им бе на езика.

По едно време старецът се сети за нещо.

— Арети, излизала ли си днес от къщи? — запита той жена си.

— Не… Само една крачка направих тук до Севдини, да й поискам ръчната мелница за кафе.

— Я ми кажи оставяла ли си вратата отворена?

— Да… Какво, една крачка съм направила.

— Това е! — каза той високо. — Към обед ли беше?

— Около обед ще да е било.

— Точно така е станало. През това време то е дошло, влязло е, взело си е бохчата и си е отишло. Запали светилника!

— Къде ще вървиш?

— Запали го, ти казвам! Ще отида да проверя за нещата му.

Той стана възбудено и влезе със светилника вътре. Но щом отвори вратата, пламъкът изгасна. Изглежда, че прозорецът беше отворен. Той погледна през него звездите и се замисли. По едно време се сепна. Някой дишаше в тъмното. Старецът се хвана за сърцето.

— Мельос!… — извика той. — Момче! Ти ли си?

Нещо черно мръдна долу. Постелката позашумоли.

— Мельос! — извика той отново. — Защо не се обаждаш, сине? Ти ли си? Няма ли да проговориш? Аз съм, чичо ти…

Лежащият не се обади. Вместо отговор почна плач.

— Арети!… Светни веднага! Тук е!

Арети донесе веднага лампата и намериха момчето, плувнало в сълзи.

— Какво ти се е случило, момчето ми? — запита го благо старецът. — Какво пострада, милото ми? Стани… стани. Да вървим вътре. Всичко ще ми разправиш. Арети! Сложи масата. Момчето е гладно.

— Не… — обажда се тъжно Мельос. — Не искам.

— Я ставай! Като ми разкажеш всичко и ти поолекне, ще видиш, че и мене ще изядеш. Арети, стопли храната. И аз ще ям. Огладнях. Хайде, момчето ми. Да вървим!

Старият го заведе вътре, като го прегърна през рамо. Мельос търкаше очите си със свити юмруци, за да избърше сълзите.

— Седни тук, тук… Облегни се на възглавницата. Виждаш ли, имаме и огън. Хайде сега… Ще се наядем добре и после ще ми разкажеш всичко. Какво си сготвила, Арети? Нещо на запържено ми мирише.

— Малко говеждо с кромид лук — яхния направих…

— Ех, златни ръце си имала!… Напълни каната от червеното. Ще отпразнуваме случая.

— Не, чичо! Аз няма да ям.

— Ето ти пак. А бе, ще ядеш, та ушите ти ще плющят. Затова ли те държа тук, а? За да стоиш гладен ли? Не го слушай, Арети… Сложи софрата. Ако не ядеш, какви сили ще имаш утре за училището?

Какво му хрумна да спомене за училището! Очите на Мельос отново плувнаха в сълзи.

— Ето ти пак! А, няма ли да ни кажеш какво ти се е случило?

— Няма вече училище, чичо Анестис. Изпъдиха ме. Свършено…

— Изпъдиха ли те? Та кой разбойник стори това нещо?

— Директорът на училището…

— Я виж ти! Та теб ли намериха да изпъдят, проклетниците! Златото ли? Не плачи… Аз съм тук. Всичко ще оправя. И на училище ще ходиш, и писмо ще учиш. Не плачи!

— Няма! Няма вече… — казваше непрекъснато Мельос. — Никой вече няма да ме приеме в училище.

— Е, добре де, тогава ни разкажи какво се е случило?

Мельос избърса очите си и му разказа всичко. За учителя с пеперудката, за директора. За голямата обида, която директорът му нанесе пред очите на учителя… И накрая за стария прислужник на училището, онзи с кавадията, и за мастилото, с което опръска лицето му.

Така му поолекна малко на сърцето.

След това старецът поглади мустаците си и размисли отново за това, което чу. Подложи на преценка и кривото, и правото. В какво беше се провинило момчето и в какво другите. Накратко казано — за всичко беше виновен директорът. Той беше обидил момчето, той го беше подгонил. И какво можеше да стори клетото момче? За да не го хванат, плисна мастилото в лицето на стареца.

— Е, не беше право и това, не. Старецът не ти е бил виновен. Да си кажем правичката… не е дребна работа това, което си сторил… цяла мастилница в лицето му! Ето кое обърка всичко. Всичко друго може да се оправи. Цялата трудност сега се състои в това, как да се подхване старецът. Ти каза, че той живее в сутерена и носи кавадия, нали? Добре, с него ще се оправя, но с директора няма да мога да се справя, а пък заради него е станало всичко. Беден с беден ще се разберат, но с другия какво може да се направи… Но слушай да ти кажа, този господин няма никакво основание да се сърди. Той е обидил детето. Свършено! Арети, утре сутринта рано-рано ще ми приготвиш другите дрехи. Ще отида и ще оправя всичко. Хайде сега свършено. Станалото — станало. Арети, сложи да ядем!

Както каза, така и стори бай Анестис. Сутринта, преди още да се съмне добре, той се приготви и се запъти към сутерена. Почука няколко пъти на вратичката. Отвътре се чуваше хъркане. Несполука. Готвеше се да пообиколи из двора, докато се събудят, но в този миг вратичката се отвори и се появи една глава, изцапана с мастило.

— Какво обичаш, куме? — запита го прислужникът. — Мене ли търсиш?

— Тебе, куме, тебе. Ако обичаш, моля ти се, направи си труда да дойдеш да поговорим за нещо.

— Почакай…

Бай Тодос издърпа напълно резето, плисна малко вода на лицето си, тури в джоба на кавадията огнивото си и излезе. Бай Анестис беше се оттеглил на края на двора, там, дето течеше реката, и беше се подпрял на една от тополите, които растяха край брега. Като патките са тези дървета. Където има вода и прохлада, там са и те.

— Е, какво ви носи насам? — запита го старият училищен надзирател и очите му сред изцапаното с мастило лице се стараеха да го познаят.

— Не се познаваме… — каза му Анестис. — Напразно се мъчиш. Дойдох при теб с една молба… за едно…

— Остави… — каза му старият — разбрах. Ти си бащата на вчерашния дявол. Виждаш ли ме? Като не се научих аз на писмо, научиха се очите ми. Ти ли го тъй отгледа и възпита? Да ти са живи и здрави ръцете!

— Ха… ха… — позасмя се добродушно Анестис. — Не, не е мое. Даже и не го познавам достатъчно. Не желая и да го извиня. Виновен е.

— Я повтори това още веднъж! Така значи, виновен е! И сега аз трябва да му простя. И утре да дойде и да ми повтори пак същото! Съседче ли ти е?

— Не! То е едно нещастно сираче. Но му съчувствувам, сватанак, жал ми е за него, как да ти кажа… ето тъй, сякаш бабичката ми го е родила. Нямам си свое, бездетни си останахме. Завчера дойде и кацна в дома ми като птиче на покрив. Дава ли ти сърце да го изпъдиш? Не, кажи ми… Ти какво би направил, куме?

— Ще ти изпръска лицето с мастило, помни ми думата! Опърничаво хлапе е то.

— Не е такова. Ти не знаеш какво са му правили там горе онези с оглавниците на врата, големците. Обидили са го грозно, наранили са го точно, дето най-много го боли, и при това са го погнали. А ти си се опитал да му препречиш пътя… и то какво да прави, клетото. Да се остави в ръцете им ли? Всеки би направил същото, камо ли то, което е толкова чувствително.

— Е, какво искаш да сторя сега, куме? И да му благодаря ли отгоре. От вчера насам бабичката се мъчи да изчисти лицето ми и не може да го измие. Добре, че не ослепях…

— Слушай, сватанак… и двамата сме от една черга — бедни сме, за хляба се борим… ще оставим ли едно сираче да го сполети нашата съдба? Да не може да научи малко писмо и да прогледне? Грях ще ти тежи на душата…

— Недей ми казва такова нещо, куме… сърцето ми не познава жестокостта. На, кълна се в душата си, която ще предам. Аз дори съм му простил… Но каква полза? Агите, онези горе, няма да му простят… Но това не значи, че всички аги са същите. Например… един от тях — Скамвурас се казва — днес дойде и ме запита съвсем отдалече дали не се е явило това момче… дали не съм го виждал някъде… и дали не съм знаел къде живее…

— Какво разправяш, сватанак?

— Искрено, точно така е. И беше така нажален, така нажален… Сякаш беше изгубил човек от семейството си. После ме запита за очите ми и дали не са пострадали нещо. „Изпръскани са с мастило само, нищо повече — му казвам. — Но какво да ти кажа, господин учителю, му казвам, кълна ти се… знаеш ли какво кротко момче беше сутринта… Колко възпитано!… Възпитание да видиш ти, не шега. Сега как стана всичко това? Просто умът ми не го побира…“ — „Така е, правилно е — каза той. — Сега, ако можеш… гледай да го намериш.“

Анестис се зарадва от сърце.

— Имал си значи такива хубави новини да ми кажеш, а си мълчиш?

— Имах си свой план. Исках да те поизпитам… Да узная как се държи в къщи. Дали не вдига скандали. Дали не е урсузин… Ето сега ти казах всичко. Вземи сърцето ми — кажи какво друго искаш да сторя?

— Желая ти щастливи старини, сватанак, и бог да пази бабичката ти. Нямаш представа как ме облекчи. Благодаря ти от все сърце. Сега, ако обичаш, кажи ми къде се намира къщата на оня милостив учител. Ще отида да го помоля.

— Няма нужда. О!… — изведнъж бай Тодос пъхна ръка в джобчето на кавадията си и извади един часовник. — Куме, изгорях! Време е да отворя вратата. Ако не е отворена в определеното време, оня, „големецът“, реве като говедо… Господи боже, сгреших.

— Приятна работа… — каза му бай Анестис. — Ние сме вече приятели. Някой ден вземи стопанката си и намини при нас, ела ни на гости.

— Да, някой неделен ден.

— Ще ти известя чрез момчето.

Двамата старци се разделиха. Стиснаха здраво коравите си ръце и всеки тръгна по своята си работа.