Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (49)

Глава седемнадесета

Пролетта замая и опияни всичко. Тя окичи вратите на къщите, нахлу и през прозорците на училището и очарова очите на момичетата. Обаче за „персите“ пролетта беше неприятна. И нищо повече.

Дакридзикос откачи венеца от входната врата и го понесе на едно магаре. Той не можеше да търпи подобни „лигавщини“. Но към една роза прояви милост. Тя беше толкова аленочервена, сякаш розово сладко, че сам той я изяде.

Учителката по пеене си върза червена кърпа на врата. Някакви птички скачаха от клон на клон като ноти.

Пролет. Бандата обаче си имаше свой начин за определяне на годишните времена.

Бос ли си? Тогава е пролет. Кестени ли ядеш? Тогава е зима. Плодове ли крадеш? Тогава е есен. Това, което разправяха учителите за „годишни времена“ и тям подобни, са сапунени мехури и празни приказки. Никой сериозен „перс“, който уважава себе си, не чака календарът да му каже кога настъпва пролетта. Самата му кожа усеща това. Горещо ли му е? Тогава е пролет. Настръхва ли? Тогава е зима.

Мельос обаче усети пролетта по благоуханието. Но най-добре прочете това в очите на Аграмбели. В тези очи беше цъфнала най-очарователната пролет в света. Той усети това и по много други неща. По водата… която стана като огледало. По вълните на реката, които бяха укротили своя гняв. И много други неща показваха, че пролетта е дошла. Химните, които се носеха из горите. И къпинаците. И пръстите, които лепнеха от плодовете. И приглушеният смях на царевиците по нивите в полето. Това беше пролетта.

Един ден привечер Мельос се разхождаше и си бъбреше „Аграмбели… Аграмбели…“ и без да иска, налетя точно на бандата. Дакридзикос го погледна намусено право в очите.

— Я ела тук, бе!… — каза му той. — На сгода си ми дошъл. Защо пишеш такива съчинения? Какви са тия сапунени мехури, бе, дето си седнал да пишеш?

Мельос освободи ръката си и го погледна кротко.

— Не съм ви засегнал… — каза му той.

— Мене ме засягаш… — извика главатарят.

— Всички ни засягаш… — допълни неговият адютант.

— С бълхи ни напълни, бе! — извика отново Дакридзикос.

Само Куркулос стоеше спокойно до стената.

— Ти защо не говориш, бе? — запита го главатарят. — Все на улав ли ще се правиш?

— Бълхи… — повтори Куркулос без настроение като ехо.

Вечерният ветрец развяваше косата на главатаря; един мръсен кичур падаше върху челото му. Дакридзикос гледаше диво и косите му бяха разрошени като козината на куче след сдавяне.

— Дотегна ни, бе! Как да ти го кажа? Някой ден Песпес ще си плати за това.

— Защо? — запита Мельос. — Какво ви прави той?

— Какво ни прави ли? Ами че чете ни съчиненията ти, бе, та ни се повръща. Умира да те хвали. Ето това ни прави. Но пази се! Предупреждавам те. Той ще падне някой ден в някоя яма… и ти ще си виновен за това. Значи… ела на себе си. Няма какво да кажа повече. Ти, Хамоляс, имаш ли нещо да кажеш?

— Ела на себе си… — рече заместник — главатарят.

Мельос ги погледна, без да трепне.

— Ще пиша… — отговори той кротко и тръгна да си върви.

— Ах!… — изпъшка главатарят и му идваше да се разплаче. — Кажете му и вие, бе. Кажи му нещо и ти, бе, теле!

— Прави му сметката… — рече Куркулос — Какво ще сме виновни, дето ще те хвърлим в реката?

Мельос не се и обърна да ги погледне.

— Да му сложа ли една марка? — запита Хамоляс.

Главатарят го мацна по мутрата с длан.

— Пукни, бе. Ние сме мъже. Безчестия не вършим. Ще го хвърлим в реката честно.

— Да… но… — каза през зъби адютантът му.

— Какво но?

— Право ли е, като сме трима срещу един?

— Право е… — избърза да се обади Куркулос — Ами той със съчинението си защо се заяжда с целия клас? Право е.

— Кой каза, че е „право“? — запита ядосан главатарят.

— Аз… — каза Куркулос с отпаднал глас.

— Не се ли гнусиш още от мутрата си ти, бе? А? Кой ти каза, че тримата ще го хвърлим? Един ще го хвърли. Доблест, бе! На какво ни учеше „фустата“? А?

— Така е… — рече смирено Куркулос. — Това е доблест първа класа.

— Бабината ти трънкина е…

Другите „перси“ се изненадаха. За първи път виждаха главатаря си такъв. Той отиде и седна на една каменна пейка и почна да чопли полека мазилката на стената.

После мушна мръсния си пръст в ухото си.

— Ние сме негодници… — рече той с отвращение.

Другите се оттеглиха настрана и почнаха да си приказват тихо.

— Разбираш ли нещо? — рече Куркулос. — Аз — нищо.

— И аз нищо…

— Едно искам да зная. Ще го хвърлим ли или не?

— Сега той казва „не“.

— Защо?

— Върви да го попиташ, де! Отде да зная аз. Да не съм телеграф.

— Свършено е с бандата… Това виждам аз…

Върнаха се отчаяни при главатаря. След малко всички тръгнаха и заскитаха безцелно. Не си продумваха нито дума. Само от време на време плюеха. Минаха край хубава висока къща. Сините й завеси я правеха да изглежда като приказна. Дакридзикос се спря и я загледа като болник.

— Да я замеря ли с камък? — рече Хамоляс.

— Пукни… — отговори главатарят, но веднага се разколеба.

Наведе се, взе един голям камък и бясно го запрати срещу къщата. Вратата изстена.

— Да си вървим!… — рече той ядосано на другите.

Отдалечиха се. След малко пак заскитаха по улиците като отчаяни бездомни кучета. Беше хладно. Никой не носеше горна дреха. И тримата бяха дигнали яки до ушите си и бяха пъхнали ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.

— Доволен съм… — рече по едно време Хамоляс, така само, за да каже нещо.

— От какво, бе? — запита го главатарят.

— За камъка.

— Пукни!

Стигнаха пред една каменна пейка. Седнаха и тримата и почнаха да замерват с малки камъчета един курник, който беше точно насреща им. При всеки удар кокошките изкрякваха отвътре като тълпа от деца и жени. Но „персите“ се наситиха и на това.

— Торис… — промърмори по едно време Хамоляс, за да наруши мълчанието.

— Е… — обади му се без настроение главатарят. — Какво искаш?

— Знаеш ли чия беше оная къща, дето я удари с камъка?

— Пукни!

— Нали не съм ти казал още чия е? Казах ли ти?

— Ще кажеш.

— Откъде знаеш какво ще кажа?

— Зная.

— Виж… аз щях да кажа… — започна да го усуква Хамоляс. — Щях да кажа… ето… Вместо да я замерим с камък, да се изпикаем на прага й.

— Пукни!

Отново почнаха полека да замерват курника.

Куркулос побутна с лакът в ребрата заместник главатаря.

— Като не си знаял чия е тази къща, защо почна да разправяш?

Главатарят понечи да го сграбчи за шията. Хамоляс обаче се намеси.

— Остави го, бе Торис… — после се обърна към Куркулос и каза:

— А бе, глупчо, ти ли ще му кажеш, че къщата е на Аграмбели? Та Торис не го знае ли?

— Запуши си и твоята, бе! — нахвърли му се главатарят с кървясали очи. — Пукнете всички, бе! Махнете се! Не искам банда. Разтурвам я! Още ли сте тук?

Хамоляс хвана Куркулос под ръка.

— Да си вървим… — каза му тихо той. — Нито „гък“. Хайде.

Изтърсиха прахта от панталоните си и станаха. И тъй, хванати под ръка, те се отправиха към околните улици.

— Брей! Какво щяхме да си изпатим… — рече по едно време Хамоляс.

— Разбираш ли го въобще? Във всеки случай аз — не.

— Нито пък аз. Разваля се.

— Някой ден ще убие някого и ще го тикнат в дранголника.

— Все повече и повече се разваля.

— Да не би да е болна майка му?

— Преди малко я оставихме съвсем добре в дома й. Кърпеше, без да дигне глава.

— Да не му е излязъл някой цирей под мишницата?… Или пък някакви пъпчици в носа му и го дразнят.

— Пукни, бе! Все глупости разправяш, добре казваше главатарят.

— Е, добре, де, какво става с него?

— Характерът му се развали, бе! Нищо друго не виждам.

— Нито пък и аз… Хайде тогава лека нощ!

— Къде отиваш?

— Отивам да прочета малко… по геометрия.

Хамоляс кипна.

— А, бе, дръвник! Добре те наричаше така главатарят. Откога си станал примерен и почна да четеш?

— Краставици на търкалета ще чета…

— Ами тогава защо казваш?

— Всички така казват. „Отивам да чета по геометрия“.

— Те от бандата ли са, бе?

— Не.

— Тогава остави ги да казват, каквото си щат.

— А, бе, знаеш ли? В една къща играят куклен театър, хайде да идем!

— С пари ли е?

— Не.

— Тогава за какво да отидем? Виж… ако беше с пари, това е друго вече.

— Че как „друго е вече“? — запита телето.

— Ако е гратис, ще отидем, ще седнем и никой няма да ни закачи. А ако беше с пари, щеше да дойде някое копеле да ни изпъди, щяхме да го хванем за шията и щеше да стане бой… щяхме да се повеселим… А така гратис — мъртвило. Не, няма да отидем.

— Правилно… Я ми кажи. Идват ли в кафенето на чичо ти едни такива старчета, дето дремят?

— Да, идват. Но те дремят, за какво ни са?

— Ще им грабнем някоя броеница и ще я хвърлим в реката. Те дремят. Няма и да усетят, че сме им я грабнали. Ще вървим ли?

— Добре, да вървим.

 

Като остана сам, главатарят затвори очи и млъкна. Той беше като болно куче. След малко ги отвори отново и загледа студено луната. В сърцето му нямаше нито следа от радост. Денят му беше протекъл безполезно. Един беден ден. Празен откъм лудории. Няколко замервания с камъни, едно-две измъчвания на беззащитни кучета, малко плюене, малко псувни и това беше всичко. Той си спомни входната врата на дома й… как прокънтя, когато я удари с камък.

Защо стори това? Сега го измъчваше нещо друго: чувствуваше ли болка вратата? Дали пък и самата Аграмбели не се бе пробудила от страх и сега не можеше да заспи… На какви ли бели чаршафи лежи…

Торис, ти ще умреш от любов по нея, а тя ще помисли, че си умрял от треска или от далак. Всички подушиха, че има любов с друг, а тя и хабер си няма. Преструва се, че нищо не знае. А ти искаш да я направиш своя другарка. Да я дигнеш до небесата, да я направиш богиня, каквото пожелае. Нищо, че няма да има образование. Стига само тя да пожелае. Ще се казва Христиди… Хай по дяволите! Такова глупаво име ли ще носи? Защо?… Нима Дакридзикос е лошо презиме? Да-кри-дзи-кос. Като картина е.

Той ще се постарае да стане ловец, ездач или нещо друго… Това са мъжествени професии, пък и не изискват особено образование. Ще минава край вратата й „раван“ и от калдъръма ще изскачат искри.

Тя обаче не го и поглежда. Кадрас й открадва цял стотак, а тя казва: „Не, не е той“. Защо го прикрива сега? Нека го каже открито! Той е крадец! Ако не беше крадец, за какво обикаляше около чина й? Мръсник, Кадрас! Ти си крадец, бе! А тя го обича… Виждаш ли каква мръсница е? Презира него и предпочита крал… я помисли, бе, я си помисли, бе, Торис! Вярваш ли — ама така, мъжката, че Кадрас е крадец? Бабината ти трънкина вярвам! Та тъкмо той ли, бе, може да е крадец? Е, тогава светът е лудница, бе, един мръсен свят, от който няма нищо по-лошо! Имай доблест, бе! Кажи го без страх! За друго нещо отиде Кадрас до чина й. За какво отиде? Да… За какво отиде? За какво друго, бе! Нима не можеше да отиде за… друго нещо?

Ето нима не можеше да отиде, за да… за да вдъхне малко благоуханието му? За това, я, говедо недно? Защо си ми заразправял тогава „крадец“. Какво, ще станеш като Карумбалос ли? Да… Както го каза, така е. Отиде да вдъхне благоуханието му. Ето… както правиш сега… и ти…

Но какво прави той там? Къде се намира? Какво правиш, бе, Торис? Допираш се до вратата й и вдъхваш благоуханието й. Дръвник! Но кога, по дяволите, е дошъл тук? Виж ти до какъв хал е стигнал! Като Кадрас ли стана и ти, проклетнико, та си тръгнал да душиш вратите?

Беше готов да се изплюе. Тогава внезапно забеляза белега, който камъкът му беше оставил върху вратата. Недей… Ръката му се плъзна по раната върху боядисаната дъска… гальовно… нежно… Долу ръката! Какви са тия безсрамия, бе! Долу ръчището ти оттам! Върви, да го пъхнеш в нужника! Келеш! По дяволите!…

Той удари с юмрук върху стената и очите му се напълниха с прашинки. После се опита да ги махне с ръка… Но забеляза, че тя се намокри… А, по дяволите!