Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (41)

Глава девета

Покривката на масата от тъмна дамаска чака заседанието. Едно звънче като човка на птица гледа към тавана. Три пепелника са поставени на равни разстояния един от друг. А в средата има една ваза с намусени цветя. Бай Тодос хвърли още един поглед, избърса сълзите си с полата и си отиде. „Убийци… Убийци… Убийци…“ — ругаеше през зъби той. После се поразходи два пъти нагоре-надолу из големия коридор и слезе в мазето си.

— Ами това пък!… — продължаваше той да бъбри сам на себе си. — Та това дете ли е? Ученик ли е? Къде си тръгнал, бе, щиглец, с твоите клечици срещу тях? А и оня с широките ръкави, попът, който се преструваше, че те благославя, а ти копае гроба. Разбрахме те! Пепелянката имала една роза на устата си и я подарявала на всекиго, но никой не я приемал… Ще го изгорят пак гущерчето, като „полски плевел“ ще го изгорят! О, о, познавам ги добре! Хайде, Скамвурас, пак вади сам кестените от огъня. Я виж ти дяволчето какво е пощръкляло! Я виж ти! Такава ли послушност ми обеща ти? Ами че те са зверове, бе… Побеснели вълци. Накъде си тръгнал, а! На тебе казвам! Накъде си тръгнал бос по трънака?

Бай Тодос се отправи към мангала и поразрови жарта. Сложи кафеничето. Мустаците му заиграха като на заек.

— Какво си бръщолевиш, старо? — запита го отвътре старицата.

— Нищо, Зумбулке… Нареждам дяволчето. Онова дребосъче — нашата стока.

— Е, какво?

— Пак ги паникьосал. Скамвурас ми каза поверително.

— Боже, пази го!… А какво е направил?…

— Навири брадичката си до челото. Накарали го да каже „амин“, а той „господи помилуй“.

— Видиш ли!… А защо?

— Кажи ми, да ти кажа. Още няма нищо, но Скамвурас се досеща от погледите им.

Старецът сложи кафе в кафеничето и го забърка с една дървена лъжица. След това седна на ниско столче и почна да пие кафето глътка по глътка, пъшкайки, сякаш пиеше отрова.

През това време горе един по един всички заемаха местата си край масата. Директорът беше облечен чисто, толкова чисто, сякаш беше мъртвец. Всички бяха закопчали всички копчета на саката си. Скамвурас беше бледен, но изглеждаше решителен. Вените по ръцете му се очертаваха като черни линии. Видът на прическата му беше сериозен, почти сърдит. Господин Анахоридис го гледаше право в очите, за да се окуражава. Коремът на математика изпъваше безсрамно жилетката му, като заплашваше да скъса копчетата й. Попът си играеше с космите на брадата си, мъчейки се да ги преброи слепешком. Заседанието започна сред ледена атмосфера. Директорът дръпна към себе си звънчето, което се изкикоти, сякаш им се изплези.

— Преглед на случилото се през седмицата. Препоръчвам както винаги да сте кратки в изказванията си. Госпожа Раул…

Учителката задвижи пръста си нагоре-надолу по дължината на молива. Това беше едно упражнение, което тя правеше ловко и с удоволствие.

— Нищо особено, господин директоре.

Безцветният поглед на директора се премести към учителката по гимнастика.

— Повтарям отново молбата си за поправка на лостовете… — рече с бързия си говор Аглаица. — Завчера една от ученичките ми едва не си изкълчи ръката.

— Препоръчвайте им да са внимателни. Във всеки случай вземам си бележка. Вие, господин Карлафтис?

— Мм… да… — измънка Карумбалос, натискайки с пръст затлъстялата си гуша. — Обръщам вниманието на колегията върху следното явление. От време на време в коридора се носи уханието на някакъв парфюм. Полагам големи усилия да не бъда обладан от изкушението да проуча от кого произлиза. И обещавам, че и в бъдеще ще продължавам да полагам тези усилия… Нищо друго.

Започна да се чува някакъв глух тътен. Директорът удари звънеца.

— Стига. Всичко това е излишно. Не става въпрос за това, господа. Днешното ни заседание цели нещо друго, нещо, което, мога да кажа, е крайно сериозно. Нали е тъй, господин Скамвурас?

Скамвурас се изправи смутен. Той беше подушил. И очакваше това.

— Щастлив съм, колеги — така започна той. — Щастлив и едновременно много нещастен. Щастлив, защото между учениците си открих едно поразително дарование, един богат талант… талант, господа, който…

— Тогава защо сте нещастен, колега? — прекъсна го, поглаждайки брадата си, попът.

Скамвурас сбърчи сурово вежди.

— Моето нещастие, господине, се дължи на това, че докато класът ми издигна един такъв рядък ученик… от друга страна, в него се оказа и един отвратителен доносчик.

— Моля!… Моля!… — чуха се гласове отвсякъде.

— Това е плесник за един толкова добросъвестен ученик!… — изкряска Карлафтис.

Скамвурас повиши тон.

— Господин директоре…

— Позор!… И нищо повече… Само позор… — извика посинял богословът.

— Господин директоре, настоявам да си доизкажа думата, която ми дадохте! — рече отново повелително Скамвурас.

— Думата има господин Скамвурас. Правото да се защищава е неотменно за всекиго. Защищавайте се, господине!

— Не се защищавам! — извика натъртено Скамвурас. — Обвинявам!

— Сам поставихте себе си в положението на обвиняем — заяви директорът. — Във всеки случай продължете…

— Протестирам! — извика Аглаица. — Вие се впускате в неприемливи характеристики.

— Успокойте се, мила колежке… — рече язвително попът.

— Ще се успокоя само след като добиете съзнание за думите си.

— Хладнокръвие… — измънка страхливо господин Анахоридис.

Скамвурас извади от джоба си една жълта тетрадка.

— Ето в кой джоб е намерило убежище вещественото доказателство на престъплението… — рече Карлафтис.

— Ако притежавахте дарбата на търпението, бихте избягнали много неправди спрямо един престъпник като мене… Господа, не изисквам снизхождение, изисквам внимание. Изслушайте ме най-напред и после съдете.

— Превърнал съм се целият на уши… — рече флегматично Карумбалос.

Аглаица го погледна. Действително. Той беше само уши.

— Съгласна съм… — рече тя. — Но слушайте.

— Слушам! Но и душа! Душа даже, госпожице… особено когато минавам по коридорите…

— Моля — извика директорът.

Гимнастичката стана бледа като сянка. Приятелката й стисна успокоително ръка. Скамвурас се наведе над тетрадката си.

— Зная — рече той, — че е възможно този идиом да предизвика ужас у някои.

— У всички, господине, у всички — извика богословът.

— Укротете вашия гняв… — рече Скамвурас. — Накрая имате право да направите всякакви изказвания.

— Много сте любезен… — отговори злобно учителят по физика.

— Уверен съм, господа… — продължи Скамвурас — че накрая на краищата цялата ваша суровост ще се смекчи. Духът на тези страници е толкова топъл и от тях лъха толкова хуманност, че…

— Да не се отклоняваме… господине! Да не се отклоняваме…

— Хладнокръвие… моля… — измънка Алберт. — Преди всичко хладнокръвие.

— … От тях лъха, подчертавам, толкова човечност, че душата ви ще се трогне и заедно с мене ще поздравите една утрешна звезда…

Директорът удари звънеца.

— Без увещания моля! Да не се прибягва към чувствата!…

Богословът се съгласи.

— Оставете на мира небесните тела… — каза той сурово — и се върнете към земния позор на вашия ученик.

— Хладнокръвие моля! Хладнокръвие!… — измънка отново Алберт.

— Престанете най-после! Грамофонче! — изрева пламнал попът.

— Но няма ли тук някакъв ред! — запротестира госпожа Раул.

— Каква джунгла! — изчурулика Аглаица.

— Почвам… — каза студено Скамвурас.

Зацари тишина. Възбудените месища на Карлафтис заиграха един особен спазмодичен танц. Гласът на Скамвурас звучеше спокойно и трогателно. Но не за дълго. Изведнъж се дигнаха ревове и стаята заприлича напълно на зверилник.

— Ругатня! — изкрещя попът.

— Достатъчно — изръмжа директорът.

— Той е привърженик на малярисите^[1]! — изрева с цяло гърло Карлафтис.

— Това е шедьовър!… — извика с насълзени очи гимнастичката.

— На същото мнение съм и аз… — рече тихо госпожа Раул.

— И аз също — чу се като отзвук разтрепераният от вълнение глас на Анахоридис.

Скамвурас дигна пламнали от яд и гордост очи.

— Настоявам да ме изслушате докрай.

— Не съм склонен да позволя това! — изписка попът. — Той хули светото причастие.

— Той предпочита лимонада… Позор!… — изрева Карлафтис.

— Предлагам изключването на безбожника! — изписка попът.

— Поддържам същото! — извика Карлафтис.

— Снизхождение, господа… — промърмори Алберт.

Подвижната фигура на Аглаица се изправи.

— Палачи! — извика тя.

Звънецът биеше лудо.

— Дайте ми думата, господин директоре… — помоли плахо госпожа Раул.

— Заповядайте…

— Имам едно предложение за процедурата. Преди изключването не би било вредно, ако се покани тук ученикът, нали? Допустимо е да даде някакво обяснение. Не виждам основание да го изключим от училището и да го лишим от възможност да се разкае и да се образова, ако осъди деянието си и обещае, че няма да го повтори. Хайде приемете…

— Добре… — рече директорът кисело.

— Във всеки случай… — рече Карлафтис.

— Да бъде… — рече богословът. — Но…

Духовете се успокоиха. С топло задоволство се изпълни и погледът на госпожа Раул. Всички извърнаха очи към господин Скамвурас. Чертите на лицето му бяха каменни.

— Господа… — рече им той. — Имам предимството да познавам издълбоко душата на това дете. То притежава толкова гордост и такъв плам, че за пръв път срещам такова нещо. И мога да ви уверя предварително, че всичко ще е напразно. То няма да приеме вашите условия.

— Как? — настръхна директорът.

— Тогава да си чупи главата! (Карлафтис.)

— Да се махат светотатците! — извика и попът.

Аглаица разтърси косата си, сякаш пламъци заиграха.

— Au-to-da-fe^[2] — извика тя.

Скамвурас протегна ръце, за да успокои колегите си.

— Моля, господа. За жалост между нас се създаде дълбока пропаст. Сега вече зная как ще се свърши всичко това. Няма да упорствувам да наложа моите възгледи. Във всеки случай в живота си съм се старал моите убеждения да имат винаги някакви нравствени устои. Ще ми позволите обаче да ви направя grosso modo^[3] кратка характеристика на въпросния ученик. Трябва да имате предвид, че това гордо момче се бори съвсем само в един свят, пълен с ужас и озвереност. Съвсем само. Намираме се пред един от най-редките случаи на младеж, който си проправя път сред едно общество, изпълнено с безчувствие и коравосърдечие.

— Дотук. Стига!… — извика директорът.

— Приключвайте… — рече нервно Карлафтис.

Аглаица го погледна с поглед, изпълнен с ярост.

— Не продължавайте… — каза тя на Сотиракис (Скамвурас). — Не виждате ли на какви врати хлопате?

— Безбожието се шири! Като масло!… — изрева попът.

— Ледени хора! — изстена Аглаица.

Скамвурас повиши още повече тон. Сега той беше станал още по-блед.

— Не! Няма да завърша по начина, по който вие желаете!

Той бръкна в джоба си.

— Понеже знаех какво несломимо упорство щях да срещна, предварително взех някои мерки. В ръката си държа две писмено направени предложения. С първото упорито настоявам за изключването на предателя.

— Нахалство!

— Дързост!

— … С другото правя доклад до министерството с всички подробности и накрая моля то да приеме оставката ми в случай, че не одобри мнението ми. С други думи, господа, се солидаризирам както със съвестта си, така и с онеправдания ученик. Сбогом!…

Нещастният Алберт… през цялото това време, миг след миг, припадаше по малко.

— И аз също… — промърмори и той и излезе.

Всички опулиха очи.

Аглаица се изправи, бледа и сериозна, и като постави настрана стола си, за да се оттегли, и тя рече отсечено:

— Поставям и моята оставка на ваше разположение, господа!

Наберете отново, любовници, блажени нарциси…

Издекламира грубо и блудкаво Карлафтис.

Аглаица не беше още излязла. Както беше още на прага, с бързина на антилопа тя се намери пред грубияна и с цялата сила на калената си ръка му зашлеви здрав плесник.

Карлафтис не можа да запази равновесие… и тялото му се намери като безформена маса на пода заедно със стола, вдигайки страшен трясък. Аглаица излезе навън изправена, опиянена като прекрасна девойка, която напуска Помпей…