Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (38)

Глава шеста

„Продължение от предишното…“

Бабата си имаше една приятелка връстница. Тя носеше дрехи от свила и старомодни обуща половинки. Всяка вечер те се събираха и си правеха „седенки“. Имаха скрити в един сандък ракия, смокини и орехи. Чупеха орехи с едно чукче и нареждаха ядките на масата. Ракията миришеше предателски навсякъде, но старицата казваше, че е „лекарство“. Попийваха си сладко-сладко с внимание и любов — не много. Само за да разчистят ръждата и да изгонят от душата сланата. Приятелката й имаше съвсем бели коси и тъжни очи. Защо тъжни… Тя имаше свои причини. Хубавиците не трябва да се раждат на този свят, и ако се случи да се родят, не трябва да стареят. Тя беше хубава. Беше хубава и сега още, дето приказваме. Ръцете й бяха възпълнички, с трапчинки и с гривни, която издаваха приятен звън. Косата й беше прилично, добре вчесана. Годините не си казваше, тя казваше „… е… с… ет“. Пееше с ясен глас любовни песни. Наричаше ги „нови“, защото нямаше намерение да остарее. Това поне можеше да стори.

Ще замина, слънце мое, за чужбина,

ще се разделя завинаги със теб…

Старецът й живя с нея петдесет години. На петдесет и първата обаче той откри, че „няма да й дойде умът“, и я напусна. Тогава тя реши да започне отново своя живот. Облече пъстри копринени момински дрехи, направи си прическа по вкус, купи си огледало… беше уверена в себе си. Нека смъртта дойде, когато пожелае, но на старостта тя нямаше да позволи това. Захвърли старостта заедно с тъмните си дрехи. Казваше, че е млада и хубава и действително беше все още много хубава. Очите й бяха още съвсем бистри — макар че бяха тъжни. Бузите й бяха свежи. Песента й ехтеше чисто по момински и изпълваше къщата с младост.

Често пъти вечерта вместо ракия пиеха кафе… и тогава вместо песни си разказваха истории. Тя разправяше безброй подбрани истории, които продължаваха по цели нощи.

— … И тъй, „продължение от предишното“… Оставяме Янко да страда в къщурката на Халки и се връщаме отново при Еванто. Тя се тръшка и ридае… „Или Янко, или смърт“. Господин Аристидакис бей поема към Сен Жорж, среща господин Сгуридеос и… „Докторе, казва му, дойдох да те помоля…“

Кафето на бабичката беше прясно смляно и къщата ухаеше като черква. Когато нямаше да подготвя уроци, Мельос им правеше компания.

Обичаше да ги слуша.

И начинът, по който те пиеха кафето, беше много приятен. И начинът, по който Еразмо пееше „ах, младост… ах, младост…“ си имаше своя тъга. Имаше и една песен („Когато далеч бъдеш“), от която, като я пееше, очите й се наливаха с горещи сълзи. Късно нощем Мельос я придружаваше с един фенер — тя не живееше много далече, само на две крачки. Домът й беше една студена къщичка, където всичко беше остаряло. Всичко там старееше полека-полека, само тя се съпротивяваше.

В Запион^[1] един ден се разхождах

и срещнах една девойка русокоса.

— Познаваш ли някоя девойка с руса коса, момченце?

— Да… има една в класа ни. „Свети Георги“ я наричат.

— Наричаха ме „Горгона“^[2]… Ах, младост… младост…

На Мельос му ставаше много мъчно, когато я чуваше да въздиша така. И когато му казваше „лека нощ, любезно момченце“, струваше му се, че внезапно изчезваше всякаква светлина и че само фосфорът на очите й оставаше да мъждука в тъмнината.

— Имах си едно детенце… свое дете, едно момиченце. Знаеш ли как изглеждаше? Ето… Представи си слънцето!… И тъй лека нощ, мило момче. Лека нощ.

Мельос не си отиваше веднага, връщаше се отново обратно и се ослушваше. Сега домът се изпълваше с жалби и въздишки. Щом Еразмо оставаше съвсем сама, старостта връхлиташе върху нея и я завладяваше.

Мельос се сприятели неусетно с тази наранена жена. Харесваше му, така както седеше, и я слушаше с отворени уста; и той също й се харесваше, като го слушаше да свири песните й с уста. „Имах си едно момиченце…“ Нищо нямаше, лъжеше. Кира Матула се кълнеше. „Бездетна е, ялова…“, уверяваше го тя. „Самозалъгва се, за да й минава мъката. Но трябваше бог да й даде едно момиченце. Нямаше да пропадне светът я!…“

Една вечер Мельос пак я придружаваше до дома й… Луната грееше, опиянена от сладостта на вечерния час. Тя го запита дали му се е харесала историята, която му разказа тази вечер, дали му се е харесала обаче изключително.

— Да, много. И… от нея ще напиша книга. Заклевам се. И после ще стана писател.

— Тимфристос^[3] обаче! Гледай Тимфристос, момчето ми, да станеш, нищо друго. „Хубавицата от Пера“^[4]… Тогава живеех там.

— Дали не сте вие това?

— Не знам…

И тази вечер историята й беше много хубава. Тя я разказа с много подробности.

— Не забравяй лунната нощ. Не забравяй опаловите води на Босфора…

— Няма да я забравя.

— Имам една „дубля“… ще ти я дам. И една „махмудия“. Стигат ли ти?

— Казаха ми, че книгите стрували много пари.

Тя се спря и нежно хвана медальона, който висеше на шията й.

— Имам и този „Птоломей“. Ако не ти стигат „махмудиите“… Името й обаче искам да бъде Еразмия.

— Така ще бъде.

Поспря се и сякаш се мъчеше да изтръгне от луната тайните й. Една бегла усмивка засия в очите и. От устата й се отрони бавно-бавно горчива въздишка.

— Какво прави… Свети Георги?

— Добре е, благодаря.

— Храни ли симпатии към теб?

— Не знам. Но защо… За какво ми трябва?

— А!…

— Тя е слаба ученичка.

— А!…

Беше готова да се изсмее, а се изкашля.

— Я ми кажи: ревнува ли по малко? Ревнува ли?

— Защо?… Какво да ревнува?…

— Какво да ревнува ли? Всичко, моето момче! „Ревнувам цветето, което умира на бутониерата ми“. Мечтаеш ли въобще, момченце? Имаш ли тайни? „Ма-ма… малки тайни.“ Обичаш ли и обичан ли си? „Страстно…“ Какво е мнението ви за собственицата? „Тя е привлекателна като пролетта…“ Момченце… я ми кажи… какво желаеш да станеш?

— Поет.

— Поет… Да, но защо? Защо именно?…

— Искам да стана поет.

— Да, но… защо именно? Защо?

Мельос се засрами. Не знаеше какво да каже. Това беше нещо, което знаеше много добре. Обаче да го каже — не беше в състояние.

— Колко ще печелиш?

— Нищо… Не, не знам… Ще печеля… Е, много…

— Много… Я ме погледни… Сама ще открия защо: зная защо пишеш стихотворения. Искаш да ги чете „Свети Георги“… нали? Затова ли? Затова ли пишеш стихотворения?

— Не. Не съм помислил. Не пиша затова.

— Значи не затова?

Минаваха край една ограда и се опряха на нея.

— Ти си особено момче… Боже господи!… Какво особено момче си ти! Знаеш ли какво е любов!

— Не.

Лек ветрец отвея кичур коси в очите й и изведнъж тя се почувствува обхваната от някаква мъка. Сякаш се разби самият й живот.

— Знаеш ли!…

Напразно се измъчваше. Искаше да отвори една далечна врата. Вратата на младостта си, за да погледне какво беше останало. Искаше да открадне малко самозаблуда. Момчето обаче трудно се поддаваше, беше недостъпно.

— Кажи ми… Искаш ли всички да четат стихотворенията ти? Всички? Всички без изключение?

— Да.

— Всички наравно…

— Да.

— И никой повече? Хайде… не крий, момченце. Кажи ми. Сигурно има някой, който, ако не ги прочете, ще се почувствуваш много нещастен, нали? Ще бъдеш нещастен, нали?

— Да…

— А!… И кой е този някой? Не го крий от мен сега. Съжали ме… Хайде… Тя има име… Кажи ми го… Не го крий от мене, защото… какво ще стане с мене после, момчето ми?

— Добре…

Но внезапно Еразмо, развълнувана като дете, се вкопчи в него.

— Ах! Коя е? Коя… Не веднага! Почакай! Недей ми казва! Почакай. Малко да се съвзема. Да се съвзема малко по-напред…

Изминаха се три минути. Тя беше притиснала с ръка сърцето си. Почакай, докато се успокоя. След малко обаче розовият цвят, който обагряше бузите й, изчезна. Обхвана я страх.

— Каза ли ми го? — запита тя развълнувана.

— Не.

— Благодаря… Не, не искам. Не, върви си. Заведи ме в къщи. Не искам да чуя името й. Страх ме е…

— Но то е хубаво… — каза момчето, сякаш казваше това на луната.

— Заведи ме в къщи… Бързо… Бързо… Бързо… Тичешком!

— Аграмбели… — прошепна Мельос, като че ли беше съвсем сам.

Еразмо седна на прага.

Сякаш беше се спасила от удар на сабя, която беше изсвистяла току над самата й глава. Беше премаляла.

— Благодаря… — прошепна тя. — Благодаря ти, момченце. Аграмбели… Не, друго име не приляга за теб. Никое, никое друго име не приляга за теб. Благодаря.

Тя се опря на ръцете си и стана.

— А сега лека нощ. Лека нощ, любезно момченце. Утре… продължението от предишното.

Тя не светна лампата в дома си. Сякаш проби нощта и се пъхна в нея.

Аграмбели… той знаеше. По-хубаво име от това не можеше и да има. И ако щеше да стане поет, и ако нямаше да стане някакъв въобще… само задето името й съществуваше, щеше да има поезия в света. И никаква книга дори да не напишеше, и никакво стихотворение, и нито един стих да не излееше… все пак достатъчно беше името й. Животът си имаше своята поема.

Къщата остана тъмна и той си тръгна, стараейки се да долови стъпките си… Но нищо не чуваше. Но как тъй забрави, че върви върху облаци.

Фенерчето беше изгаснало… и сякаш държеше в ръка едно малко око, което беше ослепяло.

Мельос влезе в къщи, стъпвайки тихо. Бальос го бе подушил още отдалеч и дойде да му каже добър вечер, удряйки го приятелски с опашка.

— Бальос, тя се казва Аграмбели… Знам, че не би повярвал, че на света има момиче с толкова сладко име… И аз също не го вярвах. Но е истина… истина… истина… Аграмбели!

И тъй, лека нощ, момченце. Лека нощ, бленуващо момченце…