Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (36)

Глава четвърта

И тъй излязоха на пътя.

Но такива пътници не приемаха нито влаковете, нито автомобилите. Не бяха изминали и миля и Мельос разбра, че беше по-леко да вземеш със себе си при пътуване една къща, отколкото едно куче.

— Двоен билет ще платя… — казваше той умолително.

Но напразно. Никой не приемаше. А градът беше далече… много далече… И тъй тръгнаха пеш. Шосето се простираше по полето като бяла водна ивица. На някои места то миришеше на конска пикоч, на друга — на бензин, а на трети — на плодове. Ту беше право като стрела, ту пък се извиваше като пръчка. Ту минаваше през нивя, засети с царевица, ту изчезваше сред храсталаци.

Към обед двамата приятели спряха да си поотдъхнат. Намериха край един бостан уютен кът. Птиците кръжаха над пъпешите, но не смееха да кацнат. Собственикът беше поставил някакви плашила, направени от дрипи, а посред бостана имаше една вятърна мелница, която вдигаше страшен шум с крилата си. Малко по-нататък се вееше някакво знаме. То беше издигнато върху една пъдарница. В средата й стоеше неподвижно някакъв човек и гледаше към шосето. Ако обаче някой се взреше, откриваше, че не е неподвижен. От време на време той помръдваше чудновато.

Мельос след дълго и търпеливо наблюдение откри, че този човек не беше истински. Въпреки че се помръдваше. Сигурно го бяха окачили с връв, та затова мърдаше.

Бальос направи една обиколка нататък, без да се страхува. Намери даже и една умряла гарга, която донесе и постави пред краката на Мельос, без да посегне на нея. Мельос се помъчи да му даде да разбере, че това беше негов късмет и трябва сам той да си я изяде. Напразно. Накрая захвърлиха гаргата в някакви къпинаци и седнаха да ядат хляб и сирене. Но Мельос не беше сложил още първата си хапка в уста и царевиците на отсрещната нива се разклатиха. Един мъж с намръщено лице излезе от царевиците и се приближи към тях.

— Колко си откраднал? — запита той Мельос.

Нито добър ден, нито нищо. Веднага „колко си откраднал“. Бальос се сви край своя приятел. — „Не се страхувай“ — каза му Мельос.

Пъдарят носеше чепата сопа, с която би утрепал и кон.

— Няма ли да отговориш?

— Не…

Сложи сопата си под мишница, приклекна и затарашува в торбата му. Мельос го гледаше мълчаливо и някак си много презрително.

— Хм!… — рече пъдарят. — Зная защо не си откраднал… Ха-ха! Видял си брат ми, който пази там горе, на пъдарницата, нали?

— Пази ли? — рече Мельос.

— Пази, разбира се, че какво прави!

— За първи път виждам сламен човек да пази.

— Сламен ли?

Пъдарят внезапно доби много нещастен вид. Пусна сопата си, свали смутен калпака си и избърса с опакото му изпотеното си чело. После простря несръчно ръката си да погали кучето. То се наежи.

— Хапе ли? — запита той.

— Не.

— Ами че тогава какво влачиш след себе си такава страхлива гад?

Мельос не отговори. Смущението на пъдаря все повече нарастваше.

— Добре де… — започна той отново. — Аз просто съм объркан. Как успя така бързо да усетиш, че „брат“ ми е сламен?

— Бальос отиде нататък… — рече Мельос.

— Това ли е Бальос? — запита пъдарят.

— Да.

Полека-лека човекът почна да се успокоява.

— А, тъй значи… — рече той. — Тъй значи. Ако не беше с тебе Бальос, значи нямаше да подушиш, че е сламен, нали? Тъй ли?

— Тъй.

Човекът се успокои напълно.

— Изяж си сиренцето… — рече му той. — Ако ожаднееш… виж!

Пъдарят посочи със сопата си едно дърво, което се зеленееше сред царевиците.

— … Иди там и пий вода, колкото искаш. Оттам се разхлаждам и аз. Много е лека. Ако някой ти каже нещо, кажи, че аз ти казах.

Пъдарят повлече сопата си като детско конче и влезе в бостана. Мельос прибра торбичката си и вървейки покрай ручея, се запъти към дървото. Бальос, щом видеше някое по-голямо царевично стебло, спираше за малко и го поливаше. В една глъбянка откри и малко вода и шумно залочи. След малко стигнаха при извора.

Водата бликаше от стеблото на едно дърво и се изливаше в една яма, бълбукайки като дете, което примира от смях. Малко по-нататък тихо, без да пуши, гореше огън. Мельос утоли жаждата си, после се облегна на дървото и се вслуша отново в смеха на водата. Царевиците наоколо си играеха, като се блъскаха една о друга. Чу се шум от разместени царевични листа и там наблизо се появи пъдарят. Той беше усмихнат. Хвърли пет-шест царевици пред краката на Мельос, после пъхна ръка в пазвата си и извади оттам два жълти пъпеша. Въздухът се изпълни с благоухание.

— Дойдох да те нагостя… — каза му той. — Не гледай, че са малки… Като мед са.

Постави ги като топки близначета до самото дърво и се зае с обелването на царевиците.

— Честен човек си… — рече му той. — Въпреки че си момченце още. Закъде със здраве?

— За училище.

— А!… Значи си тръгнал, така да се каже, да се жениш. Но… не си ли малко нещо подранил?

— Аз отивам да се уча… — отговори Мельос някак си засегнат.

— Хайде, хайде, не крий! И момичета, и момчета всички сте от един дол дренки! Не ме занасяй! Нима приличам на кутре?

— Вземи си пъпешите!… — каза му Мельос. — Аз отивам да се уча. На ти и царевиците, яж си ги ти! Хайде, Бальос!

Пъдарят го хвана за ръка.

— А бе! — каза му той. — Я виж ти!… Добре де… нито да се пошегува може човек с тебе? Брей… Я седни долу. Нарочно ти казах тъй. Ами че то се вижда, че отиваш да се учиш. Няма нужда и да ми го кажеш. Еее, то се вижда отдалече… Нали е така, бе, Бальос? Ето и кучето ти казва същото.

Бальос погледна приятеля си в очите. Съгласиха се и двамата. Пръв седна Мельос, а после и кучето. Цял час останаха там и прекараха много приятно. Ту ядяха, ту приказваха. Накрая се разделиха като стари приятели. В момента, когато си подаваха ръка, пъдарят посочи кучето.

— Просто в сърцето ми влезе… — каза той на Мельос — макар че е страхливо. Обикнах го. Би ли ми го дал?

— Няма да остане — каза му Мельос, галейки ушите на приятеля си. — Ще избяга. Ще дойде да ме намери.

— Ще го вържа.

— Тогава то ще умре.

— Имаш право… — каза замислено пъдарят. — Хайде на добър час.

По шосето минаваше една каруца. Пъдарят й направи знак със сопата си да спре.

Мельос ги настигна след малко и забеляза, че говорят нещо насаме. Коларят беше небръснат селянин на средна възраст, той погледна първо към каруцата си, а после отправи към Мельос очи, в които се четеше симпатия.

— Мятай се! — каза му той.

Мельос го погледна без особено желание.

— Не мога… — каза му той.

— Понеже не му дава сърце да остави кучето си, разбираш ли? — каза му пъдарят.

— Е, та защо не вземе и него със себе си?

— Може ли?

— Че защо да не може?

— Хайде тогава мятай се! — рече пъдарят и му помогна.

Колата заскрибуца. Едни загрубели и изкривени от работа ръце се вдигнаха нагоре. На добър час!

 

От гробищата Мельос се отправи към гимназията. Дали беше жива още Зумбуля?

Вратата на бай Тодос беше отворена и една кокошка поглеждаше крадливо навътре. От време на време някой я пъдеше и тя попляскваше с криле и отново се връщаше още по-упорито.

Мельос дочу отвътре ругатни:

— Дяволска птица! — беше гласът на бай Тодос.

После се чу да казва нещо на някого вътре.

— Ето свършвам!… — рече той. — Не ме оставя на мира тази кокошка!

„Жив е“ — каза си Мельос.

Сега се чуха удари на някакъв чук, Мельос се изправи пред вратата.

Старецът държеше в ръце една обувка и я оглеждаше. Мустаците му бяха увиснали над устата и гласът му се чуваше неясно.

— Шът!… — извика по едно време той към сянката, като помисли, че е кокошката. — Ха по дяволите, проклетнице!… — отново запсува бай Тодос. — По дяволите про… — и в този миг го видя.

— … Дяволче! — извика той и захвърли обувката. Разтвори ръце. — Бабо!…

Прегръдката му беше широка, пълна с блаженство… и старческа топлота.

След прегръдките застанаха един срещу друг и се погледнаха. Годините бяха издълбали… бяха издълбали още по-дълбоко лицето му.

— Какво хленчиш?… — обади се тихо отвътре бабата.

— Не хленча… ами плача. Сега ще видиш. Ела вътре да те целуне… — рече той на Мельос. — Още е болна.

Хвана го за ръка. Вътре беше мрачно. Старицата лежеше бледа под завивките.

— Пиленце… — каза му тя и простря ръце да го прегърне, но те отмаляха и се отпуснаха.

— Не иска да ме прибере господ… — рече тя.

— Добре, че не те взима! — отвърна старецът.

Мельос коленичи пред леглото й.

Старецът го задърпа нервно навън. Момчето го погледна учудено.

— Разчувствува се! — рече той. — Не трябва да плаче, сине… Отслабва, топи се.

Седнаха на две дървени ниски столчета. Мельос посочи обувката му.

— Защо не ги дадеш на брат си да ги закърпи?… — запита го той.

— Какво? — изписка старецът, сякаш го боднаха по корема с игла.

— Какво става, дядо?

— Е, добре де, не знаеш ли?

— Че откъде да зная… Какво?…

— Че остави живот и здраве на нас… Замина за там долу и ще ми съобщи: ако е добре, да отида и аз да се срещна с Анестис. Ако ли не… Отиде ли на гроба му?

— Имаше много народ… — рече Мельос — и не останах дълго.

— Ако отидеш пак наскоро, обади ми да отидем заедно. Преди време поразкопах пръстта на гроба му. Не искам да му тежи. Сън ме не хваща нощно време.

Той отново взе в ръка обувката. Преди обаче да почне да я кърпи, старецът се поспря и отново го загледа.

— Избуял си… — рече му той. — Надминал си ме. Цяло ергенче. Ех! Да беше жив… да ти се порадва. А пък и каква хубава дреха!…

Удари три пъти с чука. После му заговори за уроците. Внезапно прекъсна работата си и отново го загледа.

— Знаеш ли… — каза му той. — Миналата година през есента господин Скамвурас все ме питаше дали си се мярнал насам. Колко ли ще се зарадва…

— Ожени ли се?

— Не. Но сестра му се омъжи, оная, старата мома. Но какво съм седнал да ти разправям, ти нали беше още тук тогава? Чудесна двойка. Ех!… Горкият господин Анахоридис…

— Напълнял ли е?

— Сложил е две мръвки на себе си. Я виж ти!… Говоря толкова време с тебе и още не съм те питал. Нареди ли се някъде?

— Още не.

— Ела при нас.

— Не. Ще обезпокоим баба. А освен това… не съм и самичък.

— Какво? Да не си се оженил?

— Имам си куче.

Старецът почеса главата си с шилото.

— Впрочем… слушай… — каза му той. — В бежанския квартал — добре, че ми дойде на ум!

— Какво? Някоя стая се дава под наем ли?

— Добре, че се сетих. В бежанската махала, дето казваш, имам една позната, моя връстница. Тя ме питаше да й препоръчам някое ергенче. Би ли отишъл? Ще я намериш на третата редица. „Бежанския квартал — Нея Каликратия“. Блок трети… Би ли отишъл?

— Как се казва тя?

— Госпожа Матула. Ще си има и другар. Съвсем самотна е тя като уединен параклис. Върви още сега дори.

Мельос се сбогува. Старецът се изправи пред вратата да му се порадва още веднъж.

— Цяло ергенче… — изтръгна му се сякаш из сърцето. — Ах, Анестис, Анестис… защо избърза така скоро да си отидеш.

Мельос се запъти направо към бежанския квартал.

Бабичката беше само с едно око. Тя беше една изстрадала жена. Но беше най-симпатичната жена, която въобще Мельос бе срещал в живота си. Показа му стаичката, като гледаше в друга посока. Горкото й око не само че беше мъничко, но и кривогледо.

— Ето леглото. Ето и умивалника. Ето и кърпата за лице…

Едно казваше, пък друго посочваше.

— Да, но… със себе си водя и едно куче. Къде ще го държим?

— Ммм — рече бабичката. — Имам една кошница.

— И при какъв наем?

— Няма да се караме. Няколко петачета. Старите ядат по-малко. Нито дрехи, нито обувки хабят. Зъби, за да дъвча, нямам. Сто драхми на месец. Можеш ли? Ако не можеш, не значи, че не може да ги понамалим.

— А как! Мога… — рече Мельос.

Пазарлъкът се сключи.

Мельос се отправи за колибата на Битрос. Той вървеше нагоре и реката го приветствуваше „Здрасти… здрасти…“ Скимтенето на Бальос този път не се чуваше. Мельос се поразтревожи. Ключът беше под камъка. Взе го и пипнешком потърси ключалката. През пролуката се чуваше провлаченото, но плахо скимтене на приятеля му, което се долавяше и през вратата. Отвори. Бальос не подскочи. Сложи само глава пред него — ето тъй, като детенце — и млъкна. Месецът светеше мътно. В един ъгъл беше разстлан талаш. А в огнището имаше огън. Онзи работник беше се погрижил за всичко.

Мельос легна върху талаша. Но не можа да мигне. Споменът за Битрос го преследваше мъчително. Спомни си за циганчетата с голите коремчета, за приятеля си, който тихо плачеше край огнището.

— Битрос… Битрос…

Навън петлите започнаха да пеят…