Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (32)

Глава последна

Един голям катинар, тежък около ока, затвори голямата външна врата на училището. Бай Тодос помете за последен път… Беше много отчаян, понеже нямаше с кого да се заяде!… Луциферчетата отидоха да измъчват други хора. Имаше и едни момчета, по чиито бузи бе покарал мъх — те нямаше да се върнат вече, но тях той никога не бе обикнал. Те не бяха способни за нищо — малко кал дори не можеха да му довлекат. На този свят бай Тодос беше обикнал само едно от „мирните“ деца. И беше го обикнал не защото беше мирно, а защото не беше мухльо, защото беше и справедливо, и „бесалия“^[1] като негова милост.

Тази година беше безрадостна за стареца. За пръв път през живота му настъпваше такова тъжно лято. След като постави всичко в ред, бай Тодос взе едно столче и седна в сянката на малката врата. Изключено беше… Мельос щеше да дойде да му каже „сбогом“. И тогава той трябваше да превърне сърцето си на камък и да му разкрие… През целия този месец бай Тодос криеше това. А бабата все го караше да му го каже.

— Не искам да го отровя… — казваше й той. — Ще зареже всичко по средата и ще тръгне, където му видят очите. Не, не, няма да му кажа, преди да са приключили изпитите. Зная аз каква душа носи той. Ще го нараня. Не. Ще почакам да вземе най-напред свидетелството си и после ще му кажа: „Ела, момчето ми, ще му кажа… превърни сърцето си на камък, така и така…“

— Ще се пръсне от мъка.

— Зная. Но иначе няма как. Обмислих въпроса всякак. Другояче не може.

Бай Тодос не се излъга. Една сутрин, целият пожълтял, сякаш го бяха хранили със сяра, Мельос пристигна с една бохчичка. Нямаше вече какво да прави в този безсърдечен град. Той беше едно дребосъче, един залък човек, а несретите бяха го смазали като лен. Беше намислил да отиде веднъж на кино, преди да си тръгне. Искаше да види какво беше станало онова момче, което играеше преди две-три години…

Дали беше още живо? Но нямаше пари. Преди да мине край бай Тодос, Мельос мина край Скамвурас, за да се сбогува с двамата — брат и сестра, — но ги намери трима. Беше нажален. Мина и през циганската махала. Битрос плака като дете при раздялата, също и стопанката му… Децата му зачесаха коремчетата си от скръб.

— Ах… — вайкаше се Битрос. — Дрипичка си още, къде отиваш? Вятърът „фу“, ще духне и ще те отнесе. Слушай… Ветровете… Чуваш ли? Карат се помежду си. Къде отиваш? Нито баща си имаш, нито майка, нито приятел… Къде отиваш? Я остани тук. Тук ще си имаш Битрос. Ако нямаме кускус, ще имаме мамалига, все ще се намери нещо да те нахраним… За малките поне не ти ли е мъчно?… Те непрекъснато ще плачат за тебе. Не виждаш ли? Ето виж! Стопанката не знае какво да прави. Вайка се „битти-гитти“^[2]… казва. Виж, погледни очите й… плаче, плаче, само плаче. Остани, бе Мелос. Аман… Полека-лека всичко ще се нареди. Догодина пак ще отворят училището, ще ходиш да натъпчеш главата си с четмо и писмо! Ето… виж и стопанката…

„Стопанката“ се изправи и затвори вратата. Отдавна се мъчеше да се покаже спокойна, но сега не можа да издържи повече.

— Защо си отиваш?… Защо си отиваш?… — казва му тя. — Къде отиваш? Ако искаш да си правиш плюскала — направи си. Дадох ти най-хубавия миндер, най-дебелия. Други неща нямам. Какво ще правим без теб?… Малките „вря-вря“ плачат. Остани. Битрос, челебията, ще отиде да ти намери хубави дрехи. Ще ти потърси постеля кибарлия. Господарче ще ми станеш. Къде ще вървиш?…

— Я остани, бе — рече през сълзи Битрос.

Малките се вкопчиха о него и плачеха с глас.

Големи усилия бяха нужни на Мельос, за да се откачи от всички, а той обичаше всички… Мъчно му беше, но трябваше. Битрос го придружи пеша донякъде, а после го следваше с поглед…

Мельос мина и край фурната. Морфия седеше спокойна. Седеше на обичайното си място безмълвна, но в сърцето й тегнеше няма скръб…

Керасица му заръча да й донесе една майка, която „да не реже нокти“ и да „няма гребен“. Тя беше спокойна, но като видя Мельос да се отдалечава, започна отчаяно да плаче, сякаш й бяха грабнали хляба от ръцете.

Бай Тодос го притисна мълчаливо до гърдите си. После повика старицата да донесе това, което му бяха приготвили.

— Вземи ги… — каза му той. — Приготви ги лично старата. Я ми кажи сега. Мина ли край всички да се сбогуваш? Край всички?

— Не… — рече Мельос и внезапно се разплака. Беше му тежко още от сутринта.

— Искам да отидеш да ми доведеш моя чичо — каза през сълзи той. — Кажи му, какво съм му сторил, та не иска да ме види? Аз се разболях повече от това.

— Не плачи… не плачи… Зная всичко, всичко разбирам. Не плачи! Ще го срещнем по пътя. На края на града. Там на кръстопътя е и те чака… чака те… Отдавна. Хайде сега сбогувай се с леля си. Ще те изпроводя до края на града. Да вървим.

По пътя старецът го подпитваше, искаше да го подготви, да го подсети малко за нещастието, което щеше да му съобщи — за да не се изненада много момчето и да пострада.

— Догодина ще дойдеш, нали? — каза му той. — Училището ще те чака.

— Ако съм жив, ще дойда.

— Какво значи, ако съм жив? Ти си вчерашна фиданка! Виж, да кажеш за нас, старците, разбирам. Прекръстваш се да легнеш да спиш и на сутринта те намират със скръстени ръце. Затова човек да прави, да струва, но… смъртта да не забравя. Трябва да слагаш и смъртта в сметките си… Това зная аз. Винаги… Защото ето, повечето пъти тя идва, когато й е време, но има и случаи, дето се явява ненадейно и неканена. Слава на бога… Гледай в училище да се учиш, колкото може повече. Когато човек научи повече неща, казват… можел да се разбира и с умрелите. Учи се, сине… учи се много. Ще ти потрябват знанията.

Минаха по големия мост, оня, дето беше построен от желязо и камък. По него можеше да мине и каруца, дори и влак, без той да се срути. Градът скоро остана назад. След него почваше градът на мъртвите със своите гробове. Вратата беше желязна, с железен кръст отгоре. Тук бай Тодос се поспря.

— Нека минем и оттук да се сбогуваме… — рече той.

— Ще закъснеем… — каза му момчето. — Чичо ми ще чака.

— Имаме време, не се тревожи.

Минаха покрай едни каменни гробове. Върху тях се валяха кандилца и изпочупени фенери. Стърчаха разкривени кръстове.

— Какви забравани са живите… Какви забравани са… Ела насам, сине. Я погледни…

Бяха стигнали пред един дървен кръст, боядисан с черна боя. Старецът погледна момчето сериозно, право в очите.

— Сине… — каза му той със сломен глас. — Нещастни синко… Прости ми, че не съм ти казал това досега. Чаках да привършиш с уроците си. Сбогувай се сега с него. Той те чакаше да минеш…

Една птица прелетя и зачурулика. Изчурулика три ноти и отлетя. На кръста беше написано с несигурни букви:

„АНЕСТИС КАЛЛ…“

Сълзите на Мельос закриха останалите букви. По-долу беше черният кръст и още по-долу всичко беше черно.

— Седни там на земята… — каза му бай Тодос. — Кажи му колко го обичаш. Той искаше да го обичаш… Ах, колко много искаше да го обичаш…

— Защо не ми казахте, бай Тодос?… — ридаеше момчето. — Защо не ми казахте, че е болен?

— Не беше болен, сине… — занарежда старецът. — Той умря внезапно. Сърцето му се пръсна през нощта от само себе си…

Птицата отново зачурулика. Старецът вдигна торбичката на момчето и я окачи на кръста.

— Оставям те да му разправиш всичко… — рече му той… — Всичко… Всичко… И после поеми пътя, който сърцето ти ще посочи.

Старецът тръгна да си отива. Вървеше бавно, провлачено, зашеметен от гласовете, които го зовяха. Вървеше като мъртвец, получил кратък отпуск.

По-нататък го залая едно куче. Той го помами с добро и отмина. После отново всичко утихна. Една птица дори, която плачеше, също млъкна. Една камбана искаше да каже нещо, но замълча и тя по средата. Мръкваше се.

Момчето продължи да плаче само…

Здрачът ставаше все по-гъст. Утихваше и шумът от кипарисовите дървета. Светнаха светилата по небосвода. Всичко беше като мляко… като мляко… като синка… и искри. Реката шепнеше в съня си тайните си копнежи. През тази нощ момчето не спа… не спа през цялата нощ и написа най-горчивата и най-голямата си приказка… оная, която то ще разкаже в другата, в следващата си книга.

Сутринта то тръгна. Беше се утешило. Беше успяло през цялата нощ да преброи всичките звезди… Да ги преброи всичките… бавно… една по една, всичките.

И намери, че бяха точно.