Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (30)

Глава шестнадесета

През първите дни на месец юли господин Алберт, облечен в неудобен бял костюм, почука на външната врата на дома на господин Скамвурас. След малко му отвориха и той влезе вътре. Пристъпи във вестибюла и се спря неподвижен пред брата и сестрата.

— Бях се разколебал… — рече той. — Но кой знае… животът е пълен с отсъствия, студенина и скърби. Заминавам завинаги… и… може би няма да се видим вече. Посетих ви, за да ви кажа едно обикновено adieu.

Братът и сестрата стояха безмълвни. Най-после Скамвурас се опита да наруши тежкото мълчание.

— Наистина… — каза му той. — Много мъчно ми беше през цялото това време… И още повече, защото не можах да си обясня причините за това странене от ваша страна. Стари приятелю… много ни измъчваше това и мене, и Екатерина. Защо се отказахте от нас?

— Ето нещо… — каза Алберт и вътре в него почна да проблясва едва доловима надежда… — Ето нещо, което исках да узная още отдавна. От моя страна няма никаква промяна. Напротив, почувствувах, че от ваша страна поради причини, които не можах да си изясня, бях станал нежелан. И с най-дълбоко огорчение се отдръпнах тихо… И поради това сега се готвя да поискам… и преместване.

— Приятелю… — каза му развълнуван Скамвурас, — трябва да изключите всякакъв зъл умисъл от наша страна. Ние… повярвайте ми… от деня на последното ви посещение тук сме били в непрестанно очакване на този ден. Вие сте били винаги наш приятел.

Господин Алберт събра цялата си смелост, сякаш си каза: или сега, или никога.

— Именно един приятел… един брат и… и каквото може да има повече от това. Нещо по… И тъй… (внезапно обаче смелостта му го напусна) и тъй… adieu… — каза им той.

Подаде първо ръка на Скамвурас. После на Катинго. Но в този момент (какво чудо!) смелостта му се възвърна и докато държеше нещастната ръка на Катинго…

— Мога ли… — рече той на Скамвурас — мога ли, брате… тази ръка, тази ръка, която държа… да я задържа… да я задържа… завинаги?

Сестрата издърпа уплашено ръката си от ръката на Алберт и отиде да се скрие в кухнята.

— Не иска… — каза полумъртъв Алберт…

— Иска… иска… — рече Скамвурас и го прегърна. — Но влезе вътре… за да си поплаче… от щастие…

Двамата се хванаха под ръка и влязоха в салона.

— Боже господи!… — рече Скамвурас. — А ти си се готвил да заминеш! И то завинаги! Сега обаче не ми се вярва да настояваш за преместване?

— Където и да отидем вече… Където и да отидем сега, ще вървим всички заедно.

В това време позвъни звънецът. „Скамвурас!“ — чу се един глас отвън. Сотирис се завърна с едно писмо. Нямаше нужда да го отвори. Позна от кого е. Поиска пребледнял извинение и влезе в кабинета си… Капризи ли бяха това? Упоритост ли? Ирония ли? Любов ли? Какво беше? Кое от всички тях?

Писмото беше от нея. То почваше гладко, с някаква горда решителност:

„Богът на любовта нямаше сила да прекъсне зимата по средата. И така настъпи часът да ви загубя. Обаче, преди да взема утре влака — може би за кратко време, а може би и завинаги, — искам още веднъж да ви кажа това, което знаете. Искам да кажа една дума, но се страхувам да не би, щом почна да я казвам, да стане земетресение и да не успея да я изрека. Моля благото ви сърце да не ме упрекне. Само аз зная колко струвате вие, само аз и никой друг. А, да, и едно болно дете, което ме накара да се разплача… Сега, когато си отивам, искам да ви кажа още нещо: където и да отида, ще остана все същата. Където и да отида, ще чакам. Трябва да знаете това. Но горко ми… свършено е вече… Никога не ще обикна друг чин повече от оня намръщен чин в моя кът. И всички учители ще ми се виждат като същества с пружинки, които слагат и вадят от себе си знания. Отнесохте се несправедливо с една душа. Не мога да премълча това — с Аглаица. Истината, която открихте, не беше пълна. Бях отишла при нея отчаяна и я молех да ми помогне да поправя грешката, която допуснах спрямо вас през време на урока по география. Тя ми препоръча да ви напиша едно откровено писмо, пълно с извинения, любов и сълзи. Казах й, че нямам сили да напиша дори едно изречение. Тогава тя прибягна до Достоевски… Избра една страница и ме накара да я препиша. Дали направи това, за да ми помогне, или не — не зная. Може би и за да се позабавлява. Аз се смеех пред нея. Но когато изпратих писмото и останах сама, разбрах, че съм луда от любов. И оттогава съм все така и така ще остана до края на живота си. Зная, че и сега няма да ми отговорите, но сега поне няма да можете да ми върнете обратно писмото. Аз съм толкова щастлива, че ви обикнах, сякаш съм постигнала вече целта си в живота, сякаш съм изпълнила дълга си на този свят. Искам да си представям вас изправен, с безстрашен поглед. Напълно заслужавате това!

Господин учителю, любими мой… не заслужавах отличните бележки, които ми поставяхте, зная това. Но заслужавах малко внимание. Защо не ми отдадохте това внимание!

Късно през есента, когато училищата отново отворят вратите си и вие видите празен моя кът, може би тогава ще разберете, че нещастната Велико е заслужавала малко повече доброта. Няма да ви кажа сбогом. Зная, че ще ви видя пак. Любовта ми ще бди над живота ви до онзи миг, в който облакът ще се махне от вас и вие ще се засмеете… И единственото нещо, което бих искала, е — да видя първа това. Сбогом, блян мой. Мои шестнадесет години. От утре вече ще съм зряла жена. И ще чакам. Мълчаливо, храбро и търпеливо.

Велико“