Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (18)

Глава четвърта

Лоша е тази зима в този град. Безмилостна, хаплива. Реките струят, нямат желание да погледнат нищо. Струят начумерени, забързани. Бързат час по-скоро да се хвърлят в морето, да се удавят. Нямат време. Как можа тъй да погрознее този град!… Пушекът излиза изплашено от комините, кучетата са си загубили опашките. Тъга покрива всичко. Гарги ровят като циганки в боклука. Открадват по някое парцалче и отлитат към гнездата си. Неприятни птици, с грозен саркастичен глас, с глава, покрита със сива чалма, и клюн от долнокачествена мед… Цяла нощ грачат на покрива ти. С хората нямат много разправии — най-много да разсърдят някоя домакиня, на която са откраднали сапуна. Нито с врабците имат особени разногласия, въпреки че кълват в един и същи харман. Но помежду си се ядат като снахи. Какво имат да делят? Неизвестно… Но може би имат някаква наследствена кавга, защото новите поколения искат на всяка цена да се подслонят под бащиния си покрив. Обаче зетьовете и снахите не се съгласяват, защото развалят спокойствието им. Освен това притесняват и старите, които, каквото щеш, кажи, заядливостта си я имат като мезе… На това отгоре прибави и студовете, прибави и старостта.

Бог не може да се побере под стряхата им, за да ги помири. И затова те сами се мъчат да разрешат споровете си. Под стрехите има гарги от всички възрасти. Под един и същ покрив можеш да намериш пет поколения — от старчоци до младоци… но по ум всички са еднакви. Когато са будни, гледаш ги и си казваш: „Ето тези са новоизлюпени, онези стари“… Но когато спят, всички изглеждат стари. Когато спят, всички изглеждат болни, нещастни и стари. В новата квартира, в която се настани Мельос, беше си създал връзки с гаргите, разбира се, не приятелство, а ей така, познанство. Преструваше се понякога, че е забравил на перваза някое вълнено парцалче, парче мухлясал хляб, някой лист тютюн, някоя счупена кафена чашка… Те не разваляха никому хатъра. И шапката на бабата да беше оставил, и нея щяха да задигнат. Един ден задигнаха кафеничето.

Имаше една гарга с шия, опръскала с мастило — сигурно беше откраднала някоя мастилница. Беше съседка на Мельос и той я познаваше най-добре. Дори беше я кръстил „Факьоло“. Много го занимаваха тези кражби на гаргите и веднъж запита за това старата собственица на дома, която ходеше все начумерена. Тя беше се скарала със себе си от години насам и не можеше да се помири.

— Мамо-стринко… — каза й той един ден. — Пак дойде оная крадла гарга и ми задигна едно копче.

— Какво да ти правя?… — каза му навъсено старицата. — Да не ми е сватя, та да й го поискам обратно? Къде са ти очите?

— Не мога да разбера за какво й са толкова неща?

— Ами… сигурно има щерки.

— Че какво от това?

— Как какво? Събира им чеиз. Това значи да си майка. Събираш, събираш… приготвяш зестра на дъщеря си, а после идва зетят и те изхвърля на улицата.

— Не е ли добра дъщеря ти? — запита я Мельос, който също имаше собствено мнение.

— Докато тя имаше нужда от мене, беше добра… Сега, когато аз имам нужда от нея, стана лоша. Но нищо. Няма да я прокълна. Ще го намери от дъщерите си. Спокойна съм.

— Да, но ти каза, че зетят ти е виновен.

— Така ли ти казах? Грешка направих. Тя го насъсква. Но не се тревожа, спокойна съм. От дъщерите си ще го намери.

Една-две гарги си позволяваха да влизат и вътре в стаята му; беше им разрешил това.

Но какво да ги правиш… Непризнателни птици бяха те. Влизаха в стаята му, тършуваха навсякъде и не му обръщаха никакво внимание. „Щом не ни закача, сигурно е умрял“ — казваха си те. Нито една от тях не помисли, че може да е „незлобив“, „дружелюбен“, нито една не помисли това…

Всички воняха като мръсни баби. Сигурно в корема си имаха някоя мърша — сигурно. Съвсем невъзможно е да вони толкова много една плът, ако вътре няма леш.

Някои от тях бяха непрокопсани. Само ядяха и скитореха насам-натам. Гладници и лоши къщовници. Изглежда, че бяха вдовици или бездетни. Никога не носеха нещо в гнездата си. Каквото намираха, изяждаха го и после кацваха на някоя суха клонка, мързелуваха и си гледаха рахатлъка. Момчето се чудеше… Никаква работа ли нямаха? Така ли прекарваха живота си? В седене и в спане ли?

Мельос отиде отново при бабата. Тя сигурно знаеше.

— Бабо, я ми кажи, тези не носят ли яйца?

— Какво каза? Каква я мислиш ти? Могат ли всички да носят яйца? Нали старите не носят.

— А какво правят старите?

— Ядат и пърдят… като мене. Ядат значи, ако намерят нещо, защото повечето от тях не намират нищо и пукват.

— Ами защо? Не ги ли хранят дъщерите им?

— Защото са като моята Урана, затова. Но нека! От своите дъщери ще си го намерят. Къде ще отидат? Всичко на този свят се плаща.

— Искам да запитам още нещо…

— Ами защо не питаш? Аз всичко зная.

— Език нямат… Как се разбират помежду си? Само с „гаа“… какво може човек да разбере?

— С „гаа“-то ли? Не им бери грижата ти, това „гаа“ им стига, та и оттатък минава. Едно „гаа“ ще рече „искам храна“. Две „гаа“ ще рече „искам мъж“. Три „гаа“ е „махай се от главата ми! Аз открих първа умрялата мишка!“

— Добре, де… Но… нещо друго не желаят ли да си кажат?

— Всичко друго е излишно. Това им стига и дори им е в повече. Дъщеря ми бръщолеви по цял ден и се изморява. Какво печели? Нека ми каже: „Махай се, майко! Не те искам!“ аз ще го разбера. Но тя не го казва.

Дъщеря й е една разчорлена вещица, която се мотае из къщи и ругае по цял ден. И не само че не се насища на ругатните, но още повече се раздразва. Не се бе заяла досега с Мельос, но нямаше и причини за това. Бай Анестис й плаща добре и за наема, и за храната. Тя е едра жена, силна като буря и червендалеста като ябълка. По полите й висят като гроздове едно-две сополанчета. Мъжът й е прегърбен, неразговорлив, бледен. Не се е случило досега Мельос да чуе гласа му, а може би и никой друг да не го е чувал никога. Урана се държеше с него като със слуга. Пращаше го ту тук, ту там, като крещеше с ужасен глас, а той навеждаше глава и тръгваше, издавайки някакъв провлачен звук, подобен на звука, който кучетата издават, когато почват да скимтят.

Този човек никога не разговаряше дори с Мельос. Страхуваше се да го поздрави, да не би да го види жена му. И с тъща си даже не разменяше дума. Само когато се случи Урана да слезе в мазето, двамата се свиват един до друг и си разменят по някоя и друга задавена дума с уши, обърнати към стълбата. Старата казва „шу-шу-шу…“, а той клати глава на всичко. Или пък чупи ръце и шепне „ах, ах, ах…“

На децата си обаче тя не се караше. Само ги галеше и им пееше песни. Гласът й беше като звъна на катедралната камбана, когато биеше за вечерня.

Истински ужас беше животът в този дом. Когато Урана ставаше сутрин, сякаш „буря“ се надигаше. Тя беше ранобудница. Хранеше кокошките си, като яростно гонеше чуждите, и после обхождаше всички полози и се качваше горе, носейки пет-шест яйца, още топли и налепени със сламки. След това почваше като същинска крава да гали и си играе с телетата си, като се разтапяше от нежности и ласки. Пееше им и от време на време хвърляше по някой страшен поглед към чардака да види дали няма да си подаде носа старата. Запазваше едно яйце за Мельос. Така беше уговорено. И винаги избираше най-малкото. Но съмнително беше дали Мельос през цялата зима беше изял поне едно яйце. Той го даваше тайно на бабата, защото беше забелязал, че отдавна я хранеха само с каша.

Този град, казваше бабата, е с пробито небе, затова вали през цялата зима. Към обед спираше за малко, но сутрин винаги валеше, валеше непрекъснато. Мельос си нямаше мушама. Само това му липсваше! Бабата измисли нещо. Взе един чувал, направи му го като качулка и го съветваше да върви покрай стрехите. Но и това не помагаше. Тръстиковидните му крака пак се накисваха. Обущата му пропускаха и Мельос чакаше да дойде събота, за да отиде при дядо Ангелос да му ги закърпи. Дядо Ангелос беше умна глава, но мнителен и се караше на децата. Понеже накуцваше, не позволяваше на нито едно дете да се приближи до него, защото се страхуваше да не му се присмее. Говореше ти умни бащински приказки, но ги казваше тъй, сякаш те хокаше, за да не би да престанеш да се страхуваш от него. Щом старецът вземаше в ръка обувката на Мельос, първата му работа беше да подсвирне.

— Фий-й-й-й-й-й-й-й! — подсвирваше той. — Оттук цяла река с притоците си може да мине. Как успяваш така да ги съсипеш, бе, пишман майсторе? Кожа ли ядеш, бе? Гладен ли те държат онези? Заповядай, влез в колибката ми, че навън ще станеш на попара.

Взимаше канап, наплюнчваше го, после го намазваше добре с восък и го вдяваше на обущарската си игла. След това грабваше цяла шепа клечки и ги налапваше.

— Искаш ли и ти? — запитваше той момчето. — Черпя. Много са хранителни. Я дай сега обувката си да видим къде си я изял. Ааа! Не те искам такъв гладник! Фий! А бе, ти си я оглозгал цялата. Ааа! Не сме казали чак дотолкова!

— Не може ли да се поправи?

— А! Поправя се. Поправя се, но й трябва цяла седянка. Остави я и ела утре рано.

— Не… — казва момчето.

— Не? Виж ти инат Петко. А защо?

— За нищо. Няма да дойда.

— Я виж ти? Защо, бе?

— Така.

Обущарят кипваше. Грабваше цяла шепа пирончета, лапваше ги и почваше да ги плюе. Удряше с чука разнебитената си обущарска маса и всичко подскачаше. Мъчеше се да си свие цигара и не можеше. Беше много нервиран. Накрая изпуфтя един-два пъти и рече на момчето:

— Седни. Тъй да бъде! Нека стане твоето. Но с този твой инат ще си развалиш характера. Зная аз. Зная и какво трябва да направя, но няма да го направя. Виждал съм и друг един такъв палячо като теб. Зная аз какво ви трябва на вас. Но не ми е работа. Нека се погрижат за това родителите ви. Не ви се сърдя, не. Зная, че вие не сте виновни. Виновно е обществото. Ако то не беше виновно, сега щеше да си имаш и втори чифт обуща и нямаше да ми се мусиш, когато ти казах да дойдеш утре рано. За всичко е виновно то, нали казах. Знаеш ли какво ще рече общество^[1]?

— Зная… причастие.

— Дрън-дрън-ярина! Обърни сега внимание и остави настрани шмекериите, защото няма да ти бъдат от полза.

— Е, какво значи?

— Мене ли ще ме учиш? Значи… Искаш да ме объркаш, виждам аз това. Дяволчета недни! Научавате някоя и друга буква и се надувате! Мислиш, че не се досещам ли? Толкова време вече се опитваш полекичка да ме объркаш. Общество… Ха!… Ти ли ще ме учиш сега какво значи общество? Полека, да не паднеш. Мислят как да изядат правото на бедняка. Един работи с ръцете си земята, а друг му казва: „Наведи се да стъпя на гърбицата ти, за да възседна коня си!“ Проклятие! Джобовете ти са пълни с пари… остави ме в хала ми!… Не мога да си купя дори прост тютюнец да залъжа мъката си! Безчестие… Пълни ти са джобовете с пари. Да, но и аз ще напълня моите с камъни!… Обувката ти е готова. Нищо не струва… Ти ли ще ме учиш мене какво значи общество! Хайде върви си сега в къщи, защото ще затворя. Я виж ти! Виж ти, глупави знания. Десет години даскалът те учи с пръчка в ръка, приема те вол и те връща обратно теле. Ех!… Да знаех две-три букви. Не повече. Само две-три! Да взема после един тебешир и да почна от врата на врата: „Крадци!“ „Крадци!“ „Крадци!“ Хайде сега! Върви си, че ще затворя! Ти ли ще ми кажеш на мене какво значи Общество.