Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (16)

Глава втора

В крайните квартали има едни колибки, сред чиито дворове горят огньове. „Цигански махали“ ги наричат на своя език големеещите се от града. Вонят, казват те, на фъшкии и парцали; и никой не влиза в тях. Тук хората се движат раздърпани, с голи кореми, боси, неподстригани. Всичко им липсва. Удобства, облекло, хляб. Само децата са в изобилие. Тези махали произвеждат дечурлига — цели стада. Смъртта покосява всяка година много от тях, но все пак остават и доста за живота.

На малко баирче под едно черничево дърво, голямо като явор, пуши разкривена къщурка. Свита, бедна, тя чака тъжно бели дни, които не идват. Стопанинът й, Битрос, седи до огъня, грее ръцете си и играе с децата. Поплясква ги по задниците, милва коремчетата им и позволява да му дърпат мустаците. Стопанката му пресява царевично брашно, за да забърка качамак.

Добродушна беше жена му, с възчерна кожа и бадемовидни очи. Само едно нещо я дразнеше на тоя свят. Закачките, които й подхвърляха долномахаленци и особено техните деца. Не смееше да се подаде навън, защото, щом мръднеше надолу, те почваха след нея: Циганко, скитничко, вземи баклата си и ела. Гръц — връц.

И когато се завръщаше в колибката си, беше толкова развълнувана, че не виждаше къде стъпва, и газеше децата, като минаваше.

— Жено… — казваше й Битрос — хаирола… мъка е легнала пак на душата ти… Какво ти направиха?

— Сдавиха ме пак рожбите на вълка! Прости ми, господи…

— Разкай се. Какво ти сториха?

— Взеха ме на майтап… Гръц, та връц!

— Деца са бе, жено. Детинщини — играят си. Остави ги. Тук дори и жабчетата си играят, та дечурлигата ли не искаш да си играят? Съвсем каменно сърце ли имаш бе, жено!… Не ти ли е жал!

— Жал ми е… Но сърцето ми кипва и не мога да търпя повече.

— Дръж се. Утре ще пораснат…

— Да, но други ще се народят.

— Е, какво да се прави?… И други ще се народят. Какво, ялови ли искаш да станат майките им, а? Добре… Моли се да станат ялови. Но какво ще спечелиш? Или пък искаш да измрат децата им? Моли се да измрат.

— Не, не искам…

— Виждаш ли? Седни сега да се успокоиш. Хайде хаирола! Свари малко кускус да нахраним нашите деца. Остави другите да си играят. Не озорвай така сърцето си, че ще го пръснеш.

— Гонят ме с плюскалата си и плющят в ушите ми и ме стряскат.

— Ех, та това е добре… Ако не правеха това, щяха да изпочупят прозорците и тогава щеше да бъде още по-зле.

— Ами че къде прозорци у нас, нали нямаме!

— Ние нямаме, но другите имат… Остави ги да си играят, та да пораснат. Ако не играят, ще си останат малки като мравките. Искаш ли да стане така?

— Не, не искам.

— А така. Седни сега да си отпочинеш и да нахраним нашите. Зная аз… Там долу в града хората са шегаджии. Какво можем да направим? Полека-лека ще се оправят…

Добър като теленце беше бедният Битрос, с душа кротка и нежна като ружа. Най-малките деца както всякога и тази вечер играеха на конче върху колената му. Покатерваха се на тях, възсядаха ги и дърпаха мустаците му вместо юзди.

— Дий! Конче! — пискаха те. — Хайде… хайде… цъ… цъ…

Най-малкото от момичетата, с тънки като червейчета плитчици, пъхаше главичката си в черната пазва на баща си и играеше на „дза“.

— Вдетинил си се… — каза жена му.

— Какво да правя? Мъча се да ги отгледам…

— Така не растат. Не ставай шашкънин.

— И така растат. Малко смях и игра, малко ядене… Таман… Играта и смехът ги правят яшни. Сега ще излапат по една паница. Ой! Ой! Ой! Мустаците ми. Ей-й-й… жено… цяло снопче косми ми отскубна!

— Ишаллах… Падаше ти се…

Момчето се късаше от смях, размахвайки космите в шепата си като трофей. В този момент една мъничка, плаха сянка се появи пред вратата.

Когато се намери на улицата, Мельос почувствува, че му притъмнява пред очите. Краката му не го слушаха. Това беше краят. Сега вече нямаше грешка. Пъдеха го. Това, което говореха очите на Арети, сега му го каза и устата й. Той беше бреме за тях. „Махай се. Ядеш хляба ни, а той не ни достига. Върви да обремениш и други. Не го ли разбираш? Внесе раздор в дома ми.“ Да, беше го разбрал. Най-напред го беше доловил във всички нейни обноски. Четеше го в упоритото й мълчание, в поклоните й пред иконите, в начина, по който подсмърчаше и изричаше „слава тебе, боже“. Сега вече беше чул всичко това. Не беше теле я, не беше направен от тенекия. Отново да влезе в този дом!… По-добре да се хвърли в реката.

Той почна пак да се страхува от хората. Разтреперваше се, като си помислеше за тях. Тогава си спомни за една крава. Когато навън валеше и севернякът режеше като остър нож, сънят не го спохождаше. В малкия обор нощите му се струваха безкрайни.

Но дори и да имаха някакъв край, Мельос не можеше да узнае това. Оборът му нямаше прозорец, пък и нямаше нужда от такъв. Животните виждат и през нощта. Човечетата… не трябваше да виждат дори през деня. Господарят му беше доволен, че слугата му зъзне. „Ако не мръзне, ще спи, казваше си той… А ако той спи, ще трябва аз да бдя.“

Господарят имаше една сестра. Едно красиво момиче, което бе изпратено от село с музика и хора, но се завърна скоро след това съвсем само. Мельос не знаеше какво беше й се случило. Дочуваше само да казват за нея, че „не сполучи с женитбата си“. Тази сестра на господаря го съжаляваше. Често му оставяше на дъската над вратата на обора някоя и друга смокиня или бадемче, както хората оставят зимно време трохички на птичките. Когато снегът беше дълбок и говедата не излизаха на паша, сестрата все поглеждаше притеснено към обора.

— Горкичкото… — казваше тя на брат си.

— Какво ти е пак? Какво ти става пак? — питаше я той. — Пак ли почна да се трогваш.

— Няма ли да подивее така… съвсем самичко?

— Че защо „съвсем самичко“? Нали си има телетата, тора и буболечките по него…

— Да, но мръзне…

— О, де и ние да имахме неговото отопление! Торът е топъл като жар. Освен това има си и говедата. Дъхът им е като баня. Остави ти него, гледай своя хал…

Сестрата изведнъж побягваше и отиваше в стаята си, за да си поплаче. Да… имаше значи една крава, както казахме, чието теленце беше се изгубило. Беше го отнесла водата при един порой на сухата река. При тази именно крава отиваше Мельос през големите студове и се сгушваше до нея, за да се стопли. А тя го пускаше при себе си и дори му решеше косата с езика си…

Той си спомни отново за тази крава. Почувствува нужда от нея сега, когато отново го сполетя неволя, почувствува отново нужда от топлината и любовта й. Искаше му се пак да усети дъха й край своето ухо, онзи дъх, който беше тъй майчински…

Той вървеше съвсем покрай брега на реката. В ушите му беше останал, сякаш се бе залепил там, тревожният и отчаян глас на бай Анестис, когато се спускаше по стълбата, за да го настигне.

Прекрасно сърце… Колко сговорчив и добродушен беше той! С всички се погаждаше. Само кира Арети не се погаждаше с никого, дори и със себе си.

Той вървеше съвсем покрай брега на реката.

Сега в училище вече е почнал следобедният урок. Имаха вероучение и пеене. Учителката със своя напевен глас и подвижния си поглед ще отмерва с линията такта. — „А сега отново, деца. Да капо^[1]!“

Сега вече са ги пуснали. „Кадрас отсъствува“. Къде отива той? Реката няма да се свърши и след двадесет години дори. Но къде най-сетне отива той? Къде отива? Ето, след малко ще се мръкне. А тази вечер ще се стъмни повече, повече от всеки друг път. Иска му се да се свие някъде. Доспа му се. Оборът с кравите беше далече. Толкова далече, че сега му се стори, че беше прочел всичко това в книгите.

Патките излязоха от водата. Измиха добре краката си, постояха там край брега на реката, да поизсъхнат, и след това влязоха в курниците си. Той си спомни как прекараха заедно веднъж… Имаше и едно кученце, и един циганин тогава. А! Да, тъкмо той!… Битрос, неговият приятел. При него трябваше да отиде… Само той му оставаше. Не знаеше къде е къщата му. Но реката ще го изведе там.

Бяха се срещнали веднъж в горните махали, помнеше добре това. Да, Битрос беше. И му беше казал съвсем направо да дойде да живее при него. Беше протегнал своята черна ръка и му бе посочил къщата си. Отдалечаваше се и изчезваше вече сред къщите, но още продължаваше да му я показва.

Мельос си спомни сега колко добър беше Битрос. И какви добри приятели бяха станали. За няколко минути те бяха станали най-добрите приятели на света. Детенцето му беше с черно коремче…

Другите хора не искат и да погледнат такива деца. Изплезват цяла педя езика си и плюят… Фту!… казват и мръщят очи. Наричат ги „хамбури“, кой знае защо… И като ги запиташ „защо“, сърдят се дори. — „Как защо?“ — казват. — Хамбури ще рече хамбури и край. Кутретата защо ги наричат кутрета? Има ли „защо?“ Не. Тогава млък… Казват ги хамбури, защото са хамбури, което значи хамбури… свършено. Приятелят му, циганинът, знае това, но глади голите си гърди и се смее. Един циганин има да се тревожи за толкова много неща, че ако почне да се притеснява за всяко нещо поотделно, ще се пръсне. Наричат ги и мръсници, защото носят черни ризи…

Мельос стигна до оня камък, на който циганинът беше го покачил, за да му покаже дома си. Ето, видя го. Отдалече се виждаше димът от огъня, който бяха запалили вътре, за да се стоплят — а може би и за да сготвят. Той се приближи тихо. Сянката му се изправи разтреперана пред вратата.

Малкото момче, което беше яхнало „кончето“, спря да се смее и посочи с пръст. Битрос извърна поглед към вратата.

— Хаирола… какво има?

Битрос сложи ръка над очите си като тиган и запита:

— А ти ли си, бе джамбекир? Заповядай, бе. Мер хаба!^[2] Влез вътре. Пушекът ослепява очите, но хора не яде.

И внезапно скочи като в треска.

— Брей… Къде съм виждал аз това момче? — извика той с топлия си глас. — Ела тук, татковото. Ех… козленцето ми! Жено… брак^[3]. Ела, яврум, ела, дуду… Остави ситото. Мусафир си имаме. Ето че дойде. Мелос… седни… Седни. Ето и дечурлигата… Гуреливи са, но нищо. Това е най-малкото. Здравата дърпа мустаците ми!… Ох!… Дуду… Ето почна. Ела, даскале… хайде седни… Каквото е мое, то е и твое… Любов ни дай на нас. Това ни стига. Берекет е за нас, ааа! Хайде седни! Ял ли си? Ние ще те нагостим. Дотегна ти, а? Ха-ха-ха… Празна работа е учението. Аз нали ти казвах: вади-очи е то. И с акъла е същото. Акъла си дори загубваш. Ядеш ли кускус?… Ех, че е вкусен. Лапнеш лъжица, лапнеш и един пръст! Ха-ха-ха! Дуду, ето го! Този е моят аркадаш. Ееех… че приятелство си имаме ние! Нали е така? Заедно го вързахме — хе там на реката. Нали е така? Холан! Я се ръкувай сега с дечурлигата. Това е най-малкото. Не се страхувай. Нямаш още мустаци, но то дърпа — здравата!

Жената спусна запретнатата си рокля, за да закрие черните си крака, пристъпи към Мельос и сложи ръка върху главата му. После я повдигна нагоре, както я държеше така.

— Правиш ли „плюскала?“ — запита го тя.

Мельос разбра за какво го питаше. Долу в града това беше на мода сега. Децата правеха топчета от сдъвкана хартия, слагаха ги в плюскалата и замерваха с тях хората.

— Не… — отговори й той.

Дуду го изгледа изпитателно в очите.

— Подиграваш ли се?… Подиграваш ли се с хамбурите?

— Не… — рече отново Мельос.

Битрос се разсърди. Плесна се по бедрата и дигна цял облак прах.

— Ах… — каза той. — Дуду, шербетчето ми… Какво му правиш на приятеля ми? Та той е един малък светец… Обича патките, и змийчетата дори обича… какво го мъчиш?

Циганката посочи огнището.

— Ето… — каза му тя. — Черно, съвсем черно са ми направили сърцето. Имам тук парче тръстика. Ще ти го дам да ми направиш сега едно „плюскало“. Но недей навън, чу ли? Тук ще ме плашиш. Недей навън, нали? Защото всички шейтани^[4] се сбират и викат „циганко“. Ти викаш ли „циганко-миганко“?

— Не.

— Прави ли ти удоволствие? Извикай. Но тук, чу ли? Не навънка. Навън всички викат заедно и те шашардисват.

— Играят си… — каза Битрос. — Те не са виновни. И в техните къщи е влязла грижата. Бащите им не могат да им купят свирки и те си играят с „хамбурите“. Млъкни сега, жено. Ела сега да сготвим кускуса и да нагостим приятеля ни. Ела, Мелос, седни. Тук, тук. Пречи ли ти пушекът? Седни там.

Циганчетата се домъкнаха с голите си коремчета и го заопипваха. Дори му се усмихнаха, сякаш им беше братче.

След малко Битрос вдигна очи и погледна Мельос. Той беше с насълзени очи.

— Хм… хм… — рече с променен глас Битрос. — Виждаш ли какво прави пушекът на очите? — И като се поизвърна, незабелязано навря черния си юмрук в очите си, за да ги избърше.

— Проклет пушек — рече той пак.

Жена му не разбра нищо…