Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (15)

Глава първа

Училищата отново отварят своите врати. Тази дума е пълна с грижи и трепет, мечти и отчаяние. За едни се отварят вратите на рая, за други — на ада.

Бай Тодос смаза бравата. После откачи големия ключ от дирека, избърса го от прахта, смаза и него и го опита на бравата, за да провери дали работи добре.

— Като часовник… — обади той на старицата.

Бабичката се загледа как старецът врътваше и отвъртваше ключа. Бай Тодос заключваше и отключваше, сякаш не можеше да се насити на това. Те седяха, с часове загледани в ключа, и му се радваха като деца. Най-после бай Тодос провеси ключа на ръката си и дръпна бабичката за дрехата.

— А сега да вървим — каза й той — да оправим пресипналия звънец.

Измъчената двойка беше изпълнена с безкрайна радост. През лятото те се караха за нищо, всичко ги дразнеше. Плашеше ги безкрайната тишина на училището. Но сега бяха като двойка гугутки. Пустият двор ще гръмне от шум и глъч и мазето ще прелее от дечурлига. Ще почне своите „занятия“ подземното училище на бай Тодос. Ще пристигнат и новите фиданки от основното. Пак нови главоболия, нови караници, нови „наставнически речи“. И други деца ще научат нагледно какво значи „предателство“ и какво „честност“.

Мельос тази година щеше да остави „малячетата“. Преминаваше към големите. Той приключи и с уроците в мазето. Всеки минаваше по тоя ред. Но той нямаше намерение да завърши училището.

През лятото всички деца се скитаха безделни насам-нататък и забравяха и това, което бяха научили. Сега бяха пренесли своите лудории из сокаците на града, из околните хълмове и гробищата. Там чупеха главите си с камъни, обираха градините или пък копаеха дупки по баирите и се завираха в тях като къртици. Богаташките деца отидоха на море или по планински курорти, откъдето се завърнаха почернели, сякаш им бяха сменили кожата.

Мельос не отиде никъде. Той не беше нито за курорти, нито за войни с камъни. Но и говедар не отиде тази година. Още през зимата кроеше планове не само за това лято, но и за целия си живот. Време беше да си избере някакъв занаят. Какъв щеше да стане? С ученето виждаше, че не можеше да продължи. С болести, с напрежение, с мъка и пот най-много можеше да изкара и тази година. Друга — едва ли. В началото помисли да стане обущар. Заседнала работа и зимно време няма да те вали дъжд. Освен това този занаят имаше и други добри страни, а най-важното — правеше човека добродушен. Ама ще ми кажеш — откъде знаеш това? Беше го забелязал у един свой приятел кърпач. Той беше побратим на бай Тодос, който беше го запознал с него.

Обущарят беше добродушен, сърдечен човек, същински бай Тодос по ум и разсъждение. Като почнеше да приказва, отиваше ти надницата да го слушаш. Казваше се Ангели или по-точно „дядо Ангелос“. Беше решил да отиде при него.

И затова първата му работа, след като занятията в училището свършиха, беше да отиде да се срещне с него. Завари го да пъха пирончета в устата си и да смазва конци с восък. Седна и му разказа всичко — „как“ и „защо“, — за да не го повтаряме пак отначало.

— Какво разправяш, бе, пишман майсторе! — извика старецът, сякаш го боднаха с шило. — Ще зарежеш ученето ли? Да не си посмял да ми повториш това, защото ще те проклинам дори и от гроба. Остави това. Остави тези приказки и ми кажи нещо за Тодос, че отдавна не съм го виждал. Как я кара? Какво прави неговата Зумбуля? Линее ли, линее ли?… Ех, когато човек почне да се топи, няма спиране. Изхабява се полека-лека ей като това точило. Ядеш ли леблебии? Виж го ти! Какво ме гледаш като празна делва? Понеже нямам зъби ли? Слагам ги в устата, наквасват се и сами отиват в стомаха. Не се тревожи, не съм ги купил аз. Донесе ги едно дяволче, което дойде да му закърпя сандалите, и ги забрави на масата. Пази се само да не кажеш на побратима ми, че ще зарежеш училището, защото жив ще те опее. Махай се сега, да те не гледат очите ми… И да ми дойдеш пак, когато скъсаш подметките си. Хайде лека нощ.

Нищо не ставаше с обущарството. Той разправи всичко на бай Анестис. Старецът се поболя от мъка. „Не — каза той. — Кожата си ще одера и ще я продам, но няма да ти позволя да напуснеш училището. Край.“

След това Мельос му разказа подробно какво е говорил с дядо Ангелос.

— Добре ти е сторил!… — отвърна му той.

— Да, но затова пък аз… — продължи детето — затова пък аз реших да стана дърводелец, да правя долапи и столове.

— Какво? — извика бай Анестис. — Дограмаджия ли ще ми ставаш? Никога. Да не си посмял да ми споменеш още веднъж за това.

Мельос не му говори повече по въпроса. Но след това той отиде при един шивач и му стана чирак. Майсторът беше добър. Върза му пръста с едно парцалче, за да привикне да стои свит, и му сложи като фесче един напръстник.

Разсърди се бай Анестис, огорчи се, посърна, но Мельос беше твърдо решил. Докато настъпи есента и се отворят училищата, той беше доста напреднал в занаята. Беше свикнал вече да подгъва, да зашива копчета, да глади, без да прави гънки, даже сам уши панталон на един селянин, който му даде и почерпушка.

Но училището отвори вратите си и шивачът „благодари“ на майстора си и се завърна при уроците.

Мельос пъхна в пазвата си нова дебела тетрадка и отиде да се запише.

Освен Хадзиастериу, който заболя, и едни селянчета, които бяха изключени, всички други преминаха във втори гимназиален клас^[1]. „Персите“ продължаваха да са си все същите дръвници, но понеже се бяха заседели в първи клас, издигнаха ги и тях в по-горния и ги оставиха тук. И през тази година никой не потърси приятелството на Мельос, но пък и той не потърси никого за приятел. „Персите“ го смятаха за надменен и горделив и не го търсеха. Стамирис се правеше, че дори не го познава. Но Мельос не се засягаше от това. Само от време на време се сещаше за онова момиче Аграмбели, което беше го поискало за мъж. Дали беше добродушно? Дали беше дружелюбно? Или пък приличаше на неверния си брат? Доста време си спомняше за нея и се стараеше да сравни думите й с нейното поведение, за да си представи очите й, пръстите й… Кой знае… Може би тя не приличаше на своя брат. После друга мисъл го караше да променя мнението си. Същата ще да е… същата като своя брат, без разлика.

Учителите му бяха останали и те същите. Повечето от тях бяха напълнели и надебелели. Попът беше притурил още тлъстина. Сега той приличаше на същинска подвижна черна къща. Също и Карумбалос, и той пъшкаше от тлъстини като угоено домашно животно.

Скамвурас беше почнал малко да се поправя. Разбира се, продължаваше да носи пеперудката си. Но беше почнал някак си да се поотпуска. От деня, в който се бе изпречил с целия си ръст пред Карлафтис, някаква тайна, неизвестна сила беше заработила в него. Поопита се дори да предприеме още нещо, но смелостта му го напускаше насред път. Не може така лесно да се промени човек. Но истина беше, че уважението и любовта, които оня малък ученик проявяваше към него, му вдъхваха малко сила, чувство на самоувереност. Злобната бръчка между веждите на директора все повече се врязваше. Беше настигнала и надминала бръчката на Карумбалос. И от ден на ден директорът все повече и повече зъзнеше в костюма си.

Бай Анестис се стараеше да доставя всеки ден все повече радост на момчето. Но сърцето на Арети беше студено като лед. Тя гледаше на Мельос като на неприятел, който е дошъл да открадне маслото от кандилото й. Губеше време, за да се грижи за него, време, което й беше нужно за коленичене, за молитви. И накрая… две чужди очи проникнаха в тайните им, пъхна се един нос, който подушваше това и онова като коте.

Когато момчето отсъствуваше и кира Арети оставаше сама със своя стопанин, тя подсмърчаше непрекъснато, нещо, което означаваше, че е сърдита. Днес обаче тя прекали.

— Какво ти направиха пак? — каза й Анестис. — Кой те е наскърбил? Ела насам…

— Какво са ми направили ли?… — обади се тя намусена. — Нужно ли е да се разправяме и повтаряме все същото… Загубих си спокойствието, свършено.

— Арети… размисли ли?… Какво са те учили? Не помниш ли какво казваше Христос? „Обичайте децата“…

— Обичайте децата, но не е казал да бъдат и болни.

— Именно тогава още повече.

— Нито пък е казал да му не знаеш рода.

— Аз зная. И той е от майка роден. Майчица го е раждала. В това съм сигурен.

— Как се е казвала.

— Е!… Все ще е имала някакво име. Нима е била без име? За името й ли сега ще се караме? Хайде аз ще кажа, че се е наричала Гаруфаля, а ти кажи — Крусталя. Ножове ли ще вземем да се изколим? Във всеки случай непременно… е имала име на жена. Хайде аз предлагам да я наречем Лемоня и да спрем или пък ти искаш Вангелица? Нали знаеш… аз хатър не чупя.

— Ето… — рече Арети. — За това и онова ще разтурим дома си. Знаеш, че… брашното се свършва.

— Затова ли се ядосваш? О-о-хо!… Ще стигне и ще остане.

— С един излишен корем ли?

— А… не ти ли казах? Сватанакът Зафирис прочел във вечния календар, че щели сме да имаме, казва, голям берекет през тази година. Дъжд колкото трябва, и изобилен плод… Видя ли? Аз очаквах това. Нали ти казвах. Това дете ще ми донесе щастие.

— Ами сега какво ще ядем?

— Кюспе, трици, уров^[2]… каквото се намери.

— Ами добитъкът?

— Ще се гощаваме с него.

— Глупости разправяш. Трябва да варя и жито за помен през тази година. За родителите ти, за моите… Петохлебие, литургии…

— Е… и мъртвите ще ни гощават със своите помени.

— Какво? — сопна се Арети и се изправи с опулени очи. — Я повтори това пак! Виж ти поръки! Ще зарежа сега аз помените си заради едно циганче, нали? Върви пред иконите и коленичи. Осем метани ще направиш. Само това ми липсваше да чуя! Да натъпча чужд търбух и да оставя гладни душите на покойниците…

— Кои души бе, Арети? Тумбаците, искаш да кажеш. Тумбаците на попа и на попадията.

— Грешнико!… — изписка Арети. — Ох, какво да правя сега? Ще занеса един литър олио на поп Ангелос и ще го помоля да се застъпи пред бога за опрощение на греха ти! Пръждосвай се, махай се… от очите ми! Върви в кафенето. Да те не гледам, че изпадам в грях!

Анестис отстъпи пред гнева, взе шапката и броеницата си и се запъти към пазара, за да се разсее.

На обед Арети беше като онемяла. Анестис влезе, сякаш нищо не беше се случило. Завари момчето наведено над книгите си.

— Арети!… — извика той още от стълбата. — Сготви ли нещо? Гладен съм като вълк.

Тя го стрелна с такъв поглед, който го прободе като игла.

— Прихванали са я… — каза той на момчето, като му смигна и го погали по главата. — Хайде ела да ядем! Но какво е това, защо само две чинии си сложила? Къде е твоята?

Арети, която тъкмеше огъня, вдигна очи, зачервени от дима, пък кой знае и от какво друго, и отново го бодна в сърцето.

— Яжте, пийте и се веселете… — каза му тя. — Аз ядох ругатни и пих оцет… „отрова“, дето казват.

— Няма ли да млъкнеш?

— Млъкнах вече. Но искам да знаете и двамата, че тук аз командувам!

— А аз пък нося!

— Тогава живейте си двамата. Аз отивам при сестра си.

— Арети… — каза й кротко Анестис, мъчейки се да я умири. — А, бе, Аретинце, а, бе, душичке. Какво става днес с тебе? Ела да ядеш!

— Яжте двамата. Ако ядем и тримата, какво ще ядем утре?

Мельос се чувствуваше все по-тежко. Държеше лъжицата в ръка, без да може да я помръдне към устата си. Беше усетил накъде биеше кира Арети, но не можеше да повярва. Но това беше явно. Той смъкна кърпата за ядене и се изправи. Задушаваше се. Докато старецът се опомни, момчето се намери на улицата. Той изтича по чорапи до външната врата, погледна нагоре-надолу из сокака, извика… но от момчето нямаше и следа.

И тогава бай Анестис видя целия си живот празен, почувствува сърцето си разбито. Разбра, че напразно се е потил, бдял и изнемогвал. И тогава си спомни как баща му веднъж казваше на съседа си — един самотник, ненужен и бездетен като него. „Защо си дошъл на света, бе? Пратиха те да напълниш цяла кошара с деца, а ти напълни цяла кошара с тор. Без полза стърчиш в света. Пръждосай се!“