Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (13)

Глава тринадесета

От няколко дни насам в училището цари голямо оживление. Приготовления, сноване насам-натам, бъркотия, ужас. Наближаваше националният празник. „Празникът на нашето национално възраждане“, както го наричаше Карлафтис. Попът обаче го наричаше иначе, и то с много думи. „Денят на благовещението Богородично, т.е. историческият ден на непорочното зачатие на нашата пресвета божия майка и света дева Мария.“^[1] Разбра ли, Дакридзикос?

— Разбрах, господин учителю… (Бабината ти трънкина разбрах).

— А ти, господин Хамоляс?

— И аз, господин учителю.

— Какво и ти, господине?

— И аз разбрах.

— Какво разбра?

— Ами… зачатието на благовещението… И на Пелагия^[2].

— Кажи целия израз, както аз го казах.

— Целия ли?

— Точно така, целия!

Хамоляс беше изпаднал в лошо положение.

— Целият израз е… на благовещението… на зачатието… на…

— … на нашата света дева Мария — подсказа му Мельос.

Хамоляс не го чу.

— На госпожица Мария, господин учителю! Нейното беше! — извика тържествуващ Дакридзикос.

Попът се тресеше цял от смях като планина, разтърсвана от земетресение.

— Стига, Ахристидис, осветли ни. Седни, защото ще се пръснем. Мулета! Ах, мулета… Ще повторя всичко отначало, за да го запомните.

Този празник значи беше причината за голямото раздвижване в училището.

Приготовленията бяха започнали седмица по-рано. Едни огъваха парчета тел, правеха от тях букви, а след това ги обкичваха с лаврови листа. Други боядисваха. Трети чистеха двора и рисуваха с кръгли камъчета знамена, дати и израза „да живее“.

Карлафтис беше избрал за „персите“ най-неприятната работа. Беше ги изпратил да се ровят в прахта на склада и да изровят оттам портретите на героите от въстанието пред 1821 година^[3]. Тези портрети всеки път се захвърляха безразборно в склада и веднъж в годината ги изваждаха, почистваха ги с благоговение от прахта и ги окачваха по стените на големия салон, където ставаше тържеството. Дакридзикос намери и тук удобен случай да покаже своето главатарство. След като разгледа добре портретите, той се обърна към другите и каза:

— А, бе, какво, по дяволите, е това!… Братя ли са били всички тези? Браво, майко гелада^[4]!…

— Защо, бе?

— Как защо? Не виждаш ли? Я погледни какво пише тук? — Аспьотис. Тук пак: Аспьотис. Всички са братя.

„Персите“ се почесаха по главата. Дакридзикос даваше нареждания. Катереше се по гредите и размахваше като велик художник четката, с която почистваше прахта от суровите образи на героите. По едно време се спря пред образа на стария мореец^[5], почисти добре картината и прочете: „Теодорос Колокотронис“^[6].

— Хей, слушайте! — извика той на другарите си. — Този носи моето име!

Бандата на „персите“ се юрна и се спря пред войнствения лик на „Стария“.

— Чакай, че май прилича на теб даже… — каза Куркулос.

Хамоляс кимна утвърдително.

— Дали не е дядо ти бе, Тори?

— Краставици на търкалета! Ами че дядо ми е още жив, бе.

— Че какво от това! Нима не може да е дядото на майка ти?

— Значи — каза Дакридзикос, на когото много му се искаше да повярва на това… — чакайте, че колкото повече гледам портрета, толкова повече ми се струва, че прилича на мен.

— Да, но презимето… — внесе внезапно съмнение Куркулос. — От къде на къде? Той — Колокотронис, а ти Дакридзикос.

Хамоляс обаче нямаше намерение да се откаже от своето откритие.

— А бе, сменяват си имената! Някои имат манията да не носят дълго време едно и също име. Ето например! Как ти от Христидис стана Дакридзикос! Може би пък Христидис да е станало от Колокотронис.

— Мискини недни!… — рече Дакридзикос. — Да не оставят имената на хората по местата им!

— Да… — продължи Хамоляс — ако обръснеш мустаците му, напълно ще заприличаш на него. Освен това нали и ти си главатар?

— Та що за лайно съм аз!

— Аз мисля… — продължи пак Хамоляс — че и без туй ще станеш като този, когато пораснеш. Защо тогава да не станеш още отсега? Кажи, че си станал вече като него.

— Да, но не виждаш ли, че той носи друго име?

— Ами защо не му го промениш! Изтрий го и напиши своето. Аз мисля да си го напишеш.

Куркулос си чоплеше носа.

— Когато пораснеш, напиши си го… — рече той.

— Защо да го не напиша още отсега?

— Наистина ли ще го напишеш?

— Какво мислиш, че няма да го напиша ли! Дай ми един молив, бе! Но химически да е.

„Възстановяването“ на историческата истина стана там, на самото място. „Главатарят“ изтри с мерак името на войводата и написа с главни тлъсти букви: „ТЕОДОРОС ДАКРИДЗИКОС“.

Но ето че Хамоляс му завидя. Той потърси сред купчината картини и измъкна една.

— Ето, бе — каза им той. — Я погледнете! Кажете сега, че не прилича на баба ми.

Куркулос го чумоса.

— А бе, глупчо! Този е Мяулис. Я прочети! Адмирал Мяулис.

— Адмирал ли? Ех, тогава още по-добре. Казват, че баща ми, преди да почине, бил каикчия.

— Не ми се вярва сега и ти да напишеш името си.

— Вече съм го написал. Дай си молива, бе, Дакридзикос.

На другия ден настъпи часът да окачат портретите. Рано-рано още в класа влезе Карлафтис. Зад него вървяха бай Тодос и Зумбуля, носейки портретите. Старецът имаше вид на бито дете.

— Я да видим, деца… — каза Карумбалос — помните ли въобще нещо от гръцката история? — Протегна ръка, взе един портрет и закри надписа му. — Знаете ли кой е този? — запита той, като обърна портрета към децата.

— Колокотронис! — извикаха те в един глас.

— Я да видя и аз… — с престорено съмнение каза Карлафтис. — Хм… И аз така мислех, но изглежда, че всички сме сбъркали. Е, значи всичките грешите. Я погледнете по-внимателно.

— Колокотронис е, господин учителю! — извикаха упорито децата.

— Казвам ви, че правите грешка. Това е Теодорос…

— … Нали казахме — Колокотронис!

— Не бързайте. Този е Теодорос Дакридзикос!

Стаята гръмна от викове и шум.

— Всички сте боси по история… — извика Карлафтис. — Я да опитаме още веднъж.

Той остави Колокотронис настрани и взе друг портрет.

— Дали знаете кой е този?

— Знаем! Мяулис.

— Краставици на търкалета! Пак направихте грешка. Този е негово превъзходителство господин Хамоляс!

После се изправи пред катедрата и промени внезапно шеговитото си изражение.

— Ще отмъстя! — изрева той с кървясали от гняв очи, сякаш бяха изругали целия му род. — Ще залича от лицето на земята тези нищожества, дето светотатствуват! И небесата дори да се застъпят за вас, пак няма да ви спасят!

После той се обърна към бай Тодос, който му пошушна нещо на ухото: „Недей… Недей, господин учителю… зелени са още, не разбират. Като узреят, сами ще се накажат…“

— Старче! — изрева той като ранен звяр. — Достатъчно е и това, че те улових в момента, когато се мъчеше да изтриеш написаното. Добре, че сварих навреме да спася веществените доказателства. Не ме гледай така, защото ме вбесяваш повече! Веднага върви да ми донесеш пет тояги от онези, които имаш в мазето. Избери само чепати!

— Отидоха… — рече старецът и махна с ръце. — Отидоха, бабата ги изгори. Изгори ги, без да разбере, за да свари бобеца си.

— Без да разбера… — рече умърлушено и старицата.

— А, тъй ли?… — изрева побеснял Карумбалос. — Е, природата обаче се е погрижила да ме дари със зверски юмруци! Излез, Дакридзикос! Ела насам! И ти, Хамоляс! Удари часът да избавя света от бреме като вас.

— Не мога да гледам… — каза старецът.

— Ще припадна… — рече старицата.

— Тогава махайте се! Аз сам ще раздам правосъдие.

И трагедията започна. Карумбалос се нахвърли като побеснял върху децата. Старецът се спусна да ги спасява… а Зумбуля — да спасява стареца, но и двамата получиха своя дял. Карумбалос беше толкова разярен, че цяла армия дори не би могла да го възпре.

Цели пет дни „персите“ не дойдоха на училище. И когато се явиха, отново бяха се свили като старци. Беше в навечерието на празника. Героите се мъдреха един до друг на стената с вирнати мустаци, с изключение на Бубулина^[7], която беше голобрада като яйце. Дисхармония. Но за щастие художническото око на Дакридзикос, въпреки че беше подуто и затворено, забеляза несъответствието.

И ето, дойде най-сетне великият исторически ден. Сутринта всички бяха отишли под строй на парада. А следобед се състоя тържество в училището. Реч по случай празника държа попът. Всички учители стояха прави, гърбом към героите, и слушаха речта.

Седем пъти се изкашля попът, преди да почне. После тежко, сякаш ковеше желязо, започна да произнася историческите слова. Той започна с две стихчета:

„Цял в слава, цял в радост, ден свещен се днес разсъмва.

Нацията на колене паметния ден приветствува.“

„Точно тъй. Паметният ден на нацията. Защото историческата нация, гръцката нация, нацията на прославените наши деди, е паметна нация. Нация на Богородицата, християнска. На този ден божията майка зачена и роди син…“

Полека-лека попът се увлече и забрави историческата половина на празника и се ограничи само в християнската му страна. Той се увлече дотолкова, че когато се готвеше да завърши, учителите бяха принудени да му напомнят тихо да каже нещо и за нацията.

— Свърших… — каза тихо попът и продължи: — Това, значи, беше историческото съдържание на този светъл, паметен ден. Затова… („Нацията“, му пошушнаха отново неговите колеги.) Затова… (продължи той с лице, обърнато към слушателите, хвърляйки кос поглед към колегите си) затова нека всички извикаме с цялата си душа („Нацията!“, напомниха му отново). Да живее нацията!… — извика той.

— Ура! — извикаха с облекчение всички.

— Да живее Отечеството! — продължи той.

— Да живее… — съгласи се малко сухо и господин Алберт, а след него и другите.

Но попът не можеше да им прости, че го объркаха. Прочисти гърлото си значи и извика с най-тържествен глас:

— Ура и за непорочното зачатие на пресветата наша божия майка и света дева Мария!

— Ура… — измънкаха засрамени колегите му и се обърнаха, за да скрият усмивките си.

Но там ги очакваше друга, по-страшна изненада. Те откриха, че там сред наперените герои на въстанието от 1821 година ги следяха войнствените мустаци на Бубулина!…

Дакридзикос зад гърба на своите съученици следеше трагедията със спокойна съвест, че е изпълнил напълно своя естетически дълг.

Преподавателите излязоха навън, задушавайки се от смях. Господин Алберт изтича да закрие резила и да спаси тържествения дух на този ден. Събра набързо портретите на героите като колода карти за игра и ги постави на масата.

— Тържеството завърши… — рече той на децата.

— Господин Анахоридис… извикаха те — празникът продължава довечера.

— Ще отпразнувате останалата част от деня без героите.

— Може ли празник без герои?

— Може… може… — казваше господин Алберт, като претърсваше всичките си джобчета.

Най-после откри в един от тях гумичка и се надвеси над портрета. „Пардон, мадам“, рече той на Бубулина и почна да изтрива мустаците й.

И после:

— Елате… — каза той на децата. — Хайде нищо, елате да ги окачим отново. Но внимавайте… Аз съм на мнение, че жените са си жени, а мъжете — мъже… N’est-ce-pas?^[8] Умният ще разбере… Дакридзикос, ела за малко.

„Главатарят“ отиде с готовност. Двамата седнаха в един ъгъл и заприказваха тихичко. Алберт погледна жално Дакридзикос с наскърбените си очички.

— Съжалявам… — каза му той. — Съжалявам за това, което си изпати. Строги сме, защото ни е мъчно. И господин Скамвурас много… много съжалява. Боят не възпитава, не, не възпитава. И не помага. Ето за доказателство: ти извърши още по-голяма простъпка. Защо направи това, момчето ми? Трябва да тачим свещените традиции. Защо промени пола на Бубулина?

— Господин учителю, не съм променил листа^[9] й… — отвърна наивно Дакридзикос. — Поставих й само мустаци.

— Именно за това говоря. Защо го направи?

— Отвращавам се, като гледам тези кози да се месят в работите на мъжете.

— Дакридзикос!

— Накажи ме… Признавам се за виновен.

— Не… Не… Аз… аз… те обичам, дете мое. А ти ми причиняваш толкова мъка… Защо правиш така?

— Защото… защото… и аз, господин учителю, и аз… и аз те об… Ай, по дяволите!

— Дакридзикос!