Жечка Горчева
Вградената невеста (13)

Игликина поляна

Беше пролет. Ласкавото слънце пръскаше топли лъчи върху обновената земя. Всичко се събуждаше за нов живот. Тревичките на полето бързо избуяваха, а сред тях блещукаха като свещички жълти минзухари, над които весело жужаха работливите пчелички. Птичките в гората извиваха своите нежни трели. В душите на хората, излезли на полето, заедно със свежия въздух нахлуваше някакво необяснимо веселие, някаква светла надежда за нещо хубаво.

Иглика, шестнадесетгодишно момиче, с красиво като пролетта лице, вървеше бавно сред стадо вакли овце, унесена в своите мечти. На шестнадесет години животът изглежда прекрасен. Кой ли би могъл да надникне в тази главица, в която все още живееше детството… Момичето предеше на забодената в скута му хурка и подвикваше от време на време на някоя немирна овца. Често — често то спираше да преде и се заслушваше в песента на звънчетата по шиите на неговите любимки.

Някои от овцете идваха при Иглика, ближеха ръцете й и я гледаха мило със своите простодушни очи, сякаш я молеха за нещо. Тя бъркаше в торбата, която висеше на рамото й, вадеше трохи и им ги даваше, като мило ги пъдеше.

— Хайде стига вече сте се глезили, че и другите ще започнат да идват при мене!

Стадото достигна до една полянка, изпъстрена с дъхави цветя. Иглика захвърли хурката и се спусна да ги бере. Детското й лице, невинно и чисто, сияеше като пролетен ден. В дълбоките й сини очи, бистри като езера, блестеше безгрижие и радост. Тя тичаше весело по поляната, после клякаше да бере цветя и след това сядаше на някой камък да вие венчета от тях. Изведнъж овцете се разбягаха уплашено, звънчетата им задрънкаха тревожно. Иглика скочи, покачи се на един голям камък и загледа плахо наоколо с ръка над очите си като подплашена малка сърна. Усети, че някой навлиза в нейното царство.

И наистина от близките храсти изскочи висок и строен войник. Под гъстите му вежди блестяха черни, пронизващи с погледа си очи.

— Добър ден, хубава моме! — поздрави той със силен и приятен глас.

Иглика засрамено наведе очи. Слезе от камъка и тръгна след овцете, за да избегне този човек, който незнайно защо някак я плашеше.

— Хей, момиче, накъде забърза така? Забрави си хубавото венче.

Войникът я настигна и й подаде цветята.

— Не познавам тези места и като че ли се поизгубих малко. Отседнал съм хей в онова село там, зад рътлината. У приятели съм там на гости, та да ми е по-приятна отпуската. Ама че горещина е днес, а още лятото не е дошло…

Иглика се отказа да бяга и стоеше пред него като закована.

— Как ти е името, моме?

— Иглика.

— На цвете си кръстена, затова и на цвете приличаш.

Войникът шеговито я тупна по рамото и Иглика се изчерви до корените на блестящите си като злато коси. Искаше да побегне, но краката й не се подчиниха.

— Колко овце пасеш? — запита я момъкът колкото да продължи разговора.

— Около двайсетина.

— Слушат ли те, или бягат насам — натам?

— Ще ме слушат ами, къде ще идат!

— Че кой не би слушал такова хубаво момиче като тебе, с такъв звънък и напевен глас, с който ги навикваш?

— Ти гражданин ли си? — запита на свой ред Иглика и още повече се изчерви.

— От Варна съм. Ти виждала ли си някога морето?

— Че къде ще го видя, като никъде не съм ходила по-далече от тези гори и поляни край селото ни. Ех, ако можех да живея във Варна…

— Не се косете, госпожице. Кой е казал, че е хубаво да живееш в град? На мен повече ми харесва на село. Въздухът е свеж, чист, ухае на цветя, а и момичетата са такива едни… хубави. По градовете няма такива. Щом реша да се оженя, от село мома ще си взема.

Войникът погледна дяволито момичето, засмя се гърлено, високо и попита:

— Ти имаш ли си либе?

— Как не те е срам да ме питаш за такива работи? Нима не виждаш, че съм още малка?

— Не си малка ти! Вече мома си станала и ти е време годеник да си намериш. Я на, аз като те видях, и те залюбих.

Иглика занемя от срам и незабелязала безсрамния му поглед, хукна да бяга след овцете.

— Хей, къде хукна така? Да знаеш, че утре пак тук по същото време ще те чакам! — извика след нея войникът.

Иглика вървеше през храстите, без да усеща жестоките драскотини по босите си нозе. Тя мислеше вече да не идва на това място и никога да не среща този войник, който така я смущаваше.

Но на другия ден, като изкара малкото си стадо, тя сама не усети как се намери пак на същата полянка. Бързо набра от дъхавите цветя по нея и седна на един камък да вие венци от тях. Пръстите й пипаха по-бавно от всеки друг път, а мислите й летяха на всички страни като лекокрили птици. Беше много объркана. Сякаш за миг детството си беше отишло завинаги от нея. Сърцето й биеше поускорено, в гърдите й се разпръскваше някаква непозната досега топлина. Искаше да мисли за приятелките си, за ваклите овце, които пасеше, но виждаше само войника с неговите черни като ахат очи, странно втренчени в нея. Нима бе възможно да се е влюбила в него? Та тя не го познава, а и е толкова млада… Ами той? Дали наистина я харесва или само така я занася от скука, по-бързо времето на отпуската му да минава?

Изведнъж стадото се разбяга. Звънчетата по шиите на овцете тревожно зазвъняха. Из храсталака шумно изскочи войникът. Широка усмивка грейна на лицето му, щом зърна момичето на камъка.

— Добър ден, хубава моме! — поздрави бодро той.

Иглика се скова цялата и не можа да отвърне на поздрава му.

— И днес е чудесен ден, нали? — приседна до нея момъкът и взе от ръцете й недовършения венец.

Момичето бързо скочи и се затича след овцете.

— Хей, къде тръгна така?! Ела да си довършиш венеца. Няма да те изям, я.

— Че от къде да зная, може и да ме изядеш… — поруменя още повече момичето, но се върна при войника и седна да довърши венчето си.

— Като си сърдита, си още по-хубава — подхвърли войникът.

Иглика мълчеше и плетеше венчето, забила поглед в него. Войникът се чудеше как да подхване такъв разговор, че момичето да се поотпусне. По едно време се сети нещо и забърка в джобовете си. Извади от там бонбони и подхвърли една в скута на момата. Тя веднага му я върна обратно. Той пак й я подхвърли и най-после тя се засмя. За бедното момиче бонбоните бяха лукс. Накрая тя се реши да изяде един бонбон. В това време момъкът се хвърли към нея и здраво я прегърна.

В първия момент Иглика се опита да се освободи от прегръдката му, но после се отпусна на гърдите му премаляла, изгубена, трепереща като уплашено сърне, стопена от срам, омаяна от думите и милувките му.

— Кажи ми, хубава девойко, ще ми станеш ли жена? — прошепна войникът в нежното й ухо.

— Да, ще ти стана — тихо отвърна момичето и само не разбра как подаде устни за първата в живота си целувка.

После всичко за Иглика мина като в сън. Войникът си отиде, а тя остана на поляната като несвястна. Така и не усети кога се изниза денят като мънисто от броеницата на времето. Когато слънцето започна бавно да потъва в бакъреното сияние и последните му лъчи погалиха нежно лицето й, тя унило подкара стадото си към селото. Овцете вървяха край нея с наведени глави, като че ли обидени от невниманието на своята любима овчарка.

Цяла нощ девойката не мигна. На устните й пареше страстната целувка, с която я бе дарил войникът. Сърцето й биеше лудо, по тялото й се разпръскваше странен трепет. Тя се взираше в тъмния прозорец и чакаше с нетърпение идването на новия ден. Какво ли щеше да й донесе той? Щеше ли да дойде пак нейният любим? Дали наистина я обичаше, както й казваше, или само така се забавляваше с нея? Дали наистина щяха да се оженят? Боже, колко много въпроси се въртяха в малката й главица?!

Денят едва се беше преборил с тъмната нощ и весело поздравяваше слънцето, което бавно изплуваше над близките хълмове и изпращаше потоци светлина към селото и гората, когато Иглика подкара малкото си стадо към полянката. Бързаше така, сякаш по петите й ходеше цяла потеря преследвачи. Овцете едва я настигаха, звънчетата им биеха тревожно. Стигнала до тяхното място, тя се опита да се поуспокои малко. При най-малкия шум трепваше и се взираше до болка в очите в пътечката, която идваше откъм гората.

Наближаваше пладне, когато войникът най-после се появи на красивата полянка. Момичето, примряло от чакане, не повярва на очите си. Забравило срама от вчерашния ден, то буйно се хвърли в прегръдките на момъка. Той започна нежно да я целува, без да каже и дума. Никак не му беше трудно да я насочи към бавно отпускане.

Не след дълго момичето лежеше на пъстроцветния килим, покрил цялата поляна, и не разбираше какво прави войникът върху нея. Малък облак закри засраменото слънце да не гледа тази гледка. Птиците в гората спряха да извиват своите нежни трели. Настана странна тишина, в която се чуваше само тежкото дишане на мъжа. Ех, мое бедно селско момиче! Ти така и не разбра защо мъжът беше закъснял толкова много…

Привечер, когато този хубав пролетен ден вече гаснеше, Иглика подкара с наведена глава стадото си към селото. До нея вървеше войникът и й говореше да бъде спокойна, че след ден-два ще се сгодят, а като свърши службата ще се оженят. Разправяше й, че ще я заведе в града да живеят в хубава къща, ще й купи такива дрехи, с които тя, както е красива, ще заприлича на кралица.

Иглика слушаше занемяла и в малката й главица се оформяше едно чудно бъдеще, за което не бе мечтала. Когато наближиха селото, те се разделиха и войникът й подвикна:

— Хей, не забравяй утре пак да бъдеш там, на „нашата полянка“.

На другата сутрин Иглика рано закара стадото си на полянката. Денят пак бе хубав като вчерашния и онзиденшния, птиците пак пееха в гората. Щом нещо изшумолеше или се мернеше някакъв човек там, тя бързо скачаше права на камъка и примираща от вълнение, гледаше упорито нататък. Очите й сълзяха от напрежение и някаква необяснима мъка. Иглика се чувстваше някак по-друга беше и щастлива, и нещастна. Щастлива, че обича така силно, и нещастна, че бе направила това, което другите девойки правят, след като минат под венчило.

Целия ден прекара в трескаво очакване, но войникът не дойде. Цветята в ръцете й увяхнаха преди да станат на венче. Отчаяна, тя подкара стадото си към селото.

На другия ден тя пак чака напразно. Вече не береше цветя и не се взираше в пътеката. Стоеше неподвижно като статуя. Овцете идваха при нея, гледаха я с тъжните си, глуповати очи и не разбираха какво става. Тя не ги милваше, не им даваше вече трохички хляб.

Не дойде войникът и на третия, и на четвъртия ден. Момичето бе неописуемо отчаяно.

На петия ден мина горският и тя го извика:

— Хей, дядо Стояне, ела да те питам нещо!

— Питай, дъще.

— Да си видял тези дни из гората един войник?

— Да, момичето ми, срещнах тъдява тези дни няколко пъти един войник. Беше на гости някъде в другото село. Научих, че се наложило да си тръгне по-бързо, защото жена му родила преждевременно. Живеели някъде из Софийските села.

Иглика широко отвори очи и политна назад като блъсната жестоко от някого.

— Ама какво ти стана бе, момиче? Само преди минути нищо ти нямаше — завайка се старецът и коленичи до нея. Опита се да повдигне ръката й, но тя падна като отсечена. Сложи ухо на гърдите й и се ужаси, че не чува младото й сърце.

— Ей, хора, чувате ли ме? Бързо елате тук, помогнете! Помощ! Помощ! Момичето ни умря, Божичко, наистина умря! — заплака горчиво старият човек.

Лежеше Иглика върху пъстрата полянка с разперени ръце, приличащи на пречупени криле на птица. Сърцето й не бе понесло огромната мъка, голямата лъжа и се бе пръснало като презрял плод, паднал отвисоко на земята. Овцете кръжаха около нея и жално блееха. Над главата й жужаха пчели и летяха пеперуди, но Иглика вече нищо не виждаше и не чуваше. Слънцето не можеше да гледа тази тъй нелепа смърт и побърза да се скрие зад един тъмен облак. От небето закапаха едри капки дъжд като сълзи на нещастна девойка.

От тогава хората наричат тази поляна „Игликина“ и разказват от поколение на поколение легендата за нещастното влюбено момиче.