Жечка Горчева
Вградената невеста (24)

Мелнишки камък

Неописуемо тежко било положението на българския народ. Турски орди обграждали селата, палели къщите, които предварително ограбвали. Отвличали моми и млади невести, които по-късно потурчвали и завеждали в своите хареми. Насила отвличали и млади момчета еничари да ги правят. Върлували и всякакви разбойнически банди, в които навярно имало и българи, и цигани. Те връхлитали нощем върху заспалите мирни села, а денем се криели в скривалищата си. Спускали се изневиделица като хала страховита и грабели, насилвали, палели и убивали най-безмилостно.

В голям страх живеели жителите на едно малко селце в Мелнишкия край. Те постоянно научавали, че някое съседно село е опожарено, разграбено, че от друго са взели моми и невести, от трето — малки момчета. Вечер си лягали облечени и така осъмвали с отворени очи и присвити сърца. А през деня никаква работа не им споряла. Били уморени, отчаяни. Носели се слухове, че турските орди вече наближавали тяхното село.

Един ден старец от селото се сетил, че в една близка местност има тепе, което някога е било тракийско градище. Под това тепе имало голяма пещера с два изхода. Единият обаче бил затрупан от наносите на някогашна река и се намирал в почти отвесен скат. Но за късмет, другият изход бил проходим и имал дори малка вратичка със запазена от времето брава.

Старецът събрал хората и им разказал за тепето и пещерата под него. Селяните събрали набързо най-необходимите си вещи и тръгнали натам. Настанили се в студената и тъмна пещера и заживели своя кучешки живот. Но така поне по-малко се страхували от турците. Всяка нощ излизали по двама мъже да пообиколят наоколо за някакви новини. А те, новините, били лоши. Разбойническите шайки все повече и повече приближавали до тяхното село. През деня никой не смеел да излиза извън пещерата да не би да го забележи нечие вражеско око.

Но невеста Милкана имала малко бебенце, което постоянно плачело, навярно заради мръсните си пелени. Нямало как, младата майка трябвало да отиде на реката да ги изпере. И ето че една ранна утрин Милкана взела дрешките, малкото коритце с бебето и тръгнала към близката река. Всички в пещерата се страхували много за нея. Тя била голяма красавица и имала добра дума за всеки човек от селото, затова всички тръпнели от страх за нея.

Милкана излязла от пещерата и с наслада вдъхнала свежия утринен въздух. Ох, колко задушно и тягостно било вътре, но нали това било тяхната единствена закрила от разбойниците?! Слънцето изпращало потоци светлина към земята и стопляло всяка жива твар. Стоплило се и сърцето на младата невеста. Тя се огледала наоколо и като дете се зарадвала на тревичките, на малките цветенца сред тях, пълни с работливи пчелички. Ослушала се и чула дивните песни на птиците. Колко й липсвало това в тъмната пещера? Но после бързо се сетила за своето окаяно положение и за положението на целия им поробен народ и забързала към реката.

Оставила внимателно детенцето на брега и започнала да пере пеленките в коритото. Скоро обаче доловила някакъв силен шум и погледнала надолу. В миг се вцепенила от ужас. По пътя откъм селото вървяла потеря турци. Те също я забелязали и бързо започнали да се катерят по скалите към нея.

Скоро щели да я заловят. Милкана усилено мислела. Към пещерата не бивало да хукне. Не бивало да се остави и да я заловят, защото у нея бил единственият ключ от входа на пещерата. Така щели да открият съселяните й и да ги избият всичките.

Време за мислене нямало. С нейния млад живот било свършено, с детето й — също. Тя бързо хвърлила ключа в реката, взела малкото коритце и положила в него свидната си първа рожба. Целунала го, заплакала неудържимо и го хвърлила в реката. После бързо скочила в студените води, които ласкаво я прегърнали и скрили завинаги от поробителите. Скрит за тях останал и ключът от входа на пещерата, в която хората останали живи да жалят за младата невеста Милкана, която бе жертвала младия си живот, както и този на детенцето си.

Реката се разбунтувала и замятала страшни вълни, които сякаш искали да изскочат от коритото й и да застигнат виновниците за двете скъпи жертви. Турците стоели мълком до брега, занемели от случилото се. Като че ли и те жалели за двата млади живота. Нали все пак и те били хора простосмъртни?!

От тогава тази местност се нарича „Мелнишки камък“ по името на Милкана и каменната пещера, послужила за укритие на цяло едно село в онези тежки кървави времена.