Мел Одом
Изходът (8)

Пет

В Пределите на града

Кейптаун, ЮАР

 

Въоръжени полицаи и войници бяха блокирали пътя към Кейптаун. Един от полицаите вдигна облечената си в бяла ръкавица длан и махна на Саймън да отбие встрани.

Фаровете на колата му осветяваха тъмнината пред него, но мощните прожектори в откритата каросерия на близкия камион го открояваха сред мрака, сякаш бе обхванат от огън. Саймън забави ход и отби встрани от пътя.

— Какво става? — обади се един от клиентите, наблъскани отзад заедно с труповете и слонските бивни.

Миризмата в ландровъра се беше усилила. Пътуването в горещината на деня беше влошило нещата.

— Не знам. — Саймън се взираше през покритото с размазани буболечки предно стъкло, докато полицаят се приближи към ландровъра, придружен от двама въоръжени войници.

— Трябва да видя документите ви. — Полицаят беше на средна възраст и говореше с решителен и безкомпромисен тон. Прошарената му брада се открояваше на фона на абаносовата му кожа. Държеше ръката си върху кобура на пистолета.

Докато си подаваше документите, Саймън усети как Сондра се напряга до него. Седяха трима един до друг на предната седалка. Никой от тях не се бе радвал на удобно пътуване.

Един от мъжете с пушките се зае да оглежда с фенерчето си вътрешността на колата през прозорците. Лъчът му постоянно се отразяваше от страничното огледало и попадаше в очите на Саймън. На мъжа не му отне много време да намери бивните. Той заговори бързо на полицая. Малкото думи от местния диалект, които Саймън бе усвоил през последните две години, не му бяха достатъчни, за да разбере казаното.

Разбра обаче какво ще последва, щом полицаят извади пистолета си и го насочи към лицето му.

— Излизайте от колата. — Той даде знак на другите да се приближат.

Саймън отвори вратата и излезе. Един от мъжете го сграбчи и го блъсна в ландровъра. Той усети дулото на пистолет в тила си. Обзе го смут. Никога преди не беше спиран така извън града, а и в Кейптаун рядко проверяваха документите, освен на чуждестранни търговци.

Стана достатъчно зле, когато войниците намериха бивните, но щом откриха и труповете, нещата сериозно загрубяха.

* * *

— Доста невероятна история, господин Крос.

Седнал от другата страна на дългата маса срещу лейтенанта от полицейското управление на Кейптаун, чието име не бе чул добре, Саймън разтриваше ожулените си китки. Мъжете, които ги бяха докарали за разпит, не бяха много внимателни.

— Не знам дали и аз самият бих повярвал.

Лейтенантът се усмихна, но изглеждаше изтощен и угрижен.

— За щастие има потвърждение от няколко свидетели. А мъжете, които сте убили, са били известни бракониери.

Саймън кимна. Беше задържан от часове, натъпкан в тясна килия заедно с няколко вонящи, потни арестанти. Беше държал клиентите си настрани от паплачта и неприятностите. После го бяха довели на разпит. Надяваше се, че клиентите все още са добре.

— Тези свидетели не са привикнали към затвора — рече Саймън.

— Разбирам. Наредих да ги извадят от ареста малко след като пратих да доведат вас. Ще вземат показанията им, ще потвърдят самоличността им и ще ги пуснат. Вас също.

Вестта за освобождаването звучеше добре. Саймън имаше нужда от легло в що-годе сносен хотел и няколко бири и шотове да го приспят.

— Защо имаше толкова много охрана по пътя? — попита Саймън.

Лейтенантът повдигна вежди.

— Откога сте в пущинака, господин Крос?

— Девет дни. Бяхме планирали две седмици.

— Разбирам. Значи сте пропуснали цялата дандания.

Страх сви отново стомаха на Саймън. По време на дългото пътуване обратно към Кейптаун той почти беше убедил себе си, че бракониерите са взели една дребна историйка и са я раздули неимоверно. В полицейския участък никой не беше говорил с него, а и никой от арестантите, с които го затвориха, не беше твърде дружелюбен, след като Саймън повали в безсъзнание двама от тях, които се опитаха да тормозят клиентите му.

— Каква дандания?

— Изглежда, някакви извънземни са се приземили в Лондон — каза лейтенантът. — По всички новини говорят само за това.

Извънземни.

— Сигурен ли сте, че са извънземни?

Лейтенантът погледна с любопитство Саймън.

— Не съм ги видял отблизо, но ги гледах по новинарските канали. Аз бих ги нарекъл извънземни. А вие?

— Не знам. Просто ми звучи… странно. — Саймън се облегна в дървения стол и му се прииска да си е вкъщи. Не се и съмняваше обаче, че ако каже на лейтенанта какво подозира, ще го задържат за преглед и няма да го пуснат навън сред нормалните хора.

* * *

— Няма много кадри на тези чудовища — рече барманът.

Саймън смътно си спомняше, че името на мъжа е Флин. Беше ирландец, но дошъл в Кейптаун като наемник преди почти двадесет години, загубил един крак и се влюбил в местна жена. Двамата направили „Барът на Уолтър“, който създаваше развлечения за местните и туристите и осигуряваше стаи за наемниците.

Гледаха стар репортаж на Си Ен Ен на три дито върху бара. Според водещия нямало никакви новини от Англия през последните четиринадесет часа. Всички електронни комуникации в района били прекъснати.

Саймън изпитваше нужда да стане и да тръгне, да отиде там, вместо да стои в Кейптаун. Вече се беше обадил на летището, но никой не знаеше кога ще има полети за Европа. Засега всички искаха да си стоят у дома.

Това искаше и Саймън: да си бъде у дома. Изненада се от силата на чувствата си. Не се беше връщал там от две години, но домът не бе му липсвал. В Кейптаун си беше създал повече приятели и имаше по-голяма свобода, отколкото в Лондон.

Барът беше обзаведен с разнородни мебели втора употреба. Те изобщо не се връзваха помежду си, но въпреки това мястото бе претъпкано с хора. Сервитьори сновяха между масите и поднасяха бира в бутилки и халби.

След като напусна полицейския участък, Саймън потърси Сондра и разбра, че тя още дава показания. Остави й съобщение, че ще бъде в „Барът на Уолтър“.

Още щом излезе на улицата, Саймън дочу откъслечни разговори за нашествието в Лондон. Ако можеше да се вярва на всичко, това би означавало, че всички там са избити и половината град е унищожен.

Саймън не откъсваше очи от три ди холопредаването^[1] над главата на Флин на бара. Излъчваха два канала. Единият показваше новините, а другият отразяваше световното първенство по футбол, което се играеше в Рио де Жанейро. Невероятно, но повечето от посетителите на бара гледаха мача, а не новините.

— Някой знае ли откъде са дошли? — попита Саймън.

Флин поклати глава.

— От някой кораб-майка, предполагам. Макар че никой не казва.

— Защо ще нападат Англия, това ми се иска да знам — каза един набит мъж, който седеше до Саймън. Беше черен и говореше с немски акцент. — Ако искат да лишат планетата от възможност да се защитава, да бяха нападнали Съединените щати.

— Съединените щати са прекалено опасни — рече Флинт. — Знаеш, че ще използват атомни бомби за такова нещо. Цяло чудо е, че още не са се намесили. Слушай ми думата, ако тези извънземни рекат да пресекат Атлантика, янките ще пратят всеки британски остров на дъното на Северно море.

Саймън не се съмняваше в това. САЩ се бяха забърквали в много войни и бяха загубили широката международна подкрепа. Но трябваше да ги уважаваш. Или да се боиш от тях. Саймън още не беше сигурен как точно би го нарекъл той.

В три ди репортажа британски изтребител се сражаваше с летящ демон, който Саймън разпозна от древните текстове, които навремето бе принуден да изучава.

„Те са истински. — Тази мисъл продължаваше отново и отново да го връхлита. — Те са истински. Това е Кървав ангел“.

На три дито демонът изглеждаше по-голям, отколкото си го бе представял Саймън. Разперените му криле бяха огромни и приличаха на прилепови.

Демонът кацна върху носа на изтребителя и започна да къса металната обшивка. След няколко секунди разби стъклото на кабината и посегна вътре да сграбчи пилота. С безпомощната си жертва в ръце демонът отскочи във въздуха и разгъна крилете си само миг преди изтребителят да остърже върха на Лондонския мост сред дъжд от искри. От удара се отчупиха каменни късове, а после самолетът падна в индийските докове, както се стори на Саймън. След миг се чу експлозия, която вдигна пламъци и отломки високо във въздуха.

Водещият отново влезе в кадър за кратък коментар, а после излъчиха друг репортаж за улична касапница, който Саймън бе гледал по-рано. Този път огромен демон влизаше през портите на Бъкингамския дворец. Едната му ръка беше съсухрена, а другата бе масивна и завършваше с грамаден юмрук.

Танкове се втурнаха в атака, стреляйки. Снарядите се взривиха в гърдите на демона, отблъсквайки го назад, но после той замахна с огромния си юмрук и откъсна оръдейната кула на танка. Издиша киселинна пара в отделението за екипажа, убивайки всеки, който можеше да е останал жив.

Група кървави зомбита, които изглеждаха сякаш са били одрани живи, с ясно очертани мускули и кости, следваха големия демон по петите. Поглъщаха всички паднали войници, които се бяха опитвали да защитят двореца. Куршумите нямаха голям ефект върху тях и почти не ги забавяха.

— Може ли да се стигне до Англия? — попита Саймън.

Флин го изгледа така, сякаш му бе пораснала втора глава.

— За какъв дявол ще искаш да ходиш там в такъв момент?

Саймън отпи от бирата си.

— Имам семейство там.

Без да каже и дума, Флин посегна под бара и извади две чисти чаши. Наля по два пръста „Бушмилс“^[2] във всяка от тях. После надигна едната и рече:

— За светците, които бдят над нас и над онези, които са далече.

Саймън се чукна с него и отпи от уискито.

— Мога ли да стигна до Англия?

— Всички официални полети до Великобритания са отложени — отвърна Флин. — Обявиха карантина над целия район. Говорят нещо за извънземни бактерии. Даже разправят за мъртъвци, които ставали и тръгвали. — Той погледна към Саймън и обикновено твърдият му поглед омекна. — Съжалявам, друже.

Поглеждайки към три дито, Саймън видя как мъже, жени и деца тичат по обсипаните с отломки диги покрай Темза, които бяха построени отдавна. Демоните ги преследваха и ги застигаха насред улиците.

Беше ужасно за гледане.

Но той повече от всичко изпитваше нужда да е там. Отпи отново от уискито, усещайки как то опари гърлото му. После нежни пръсти докоснаха врата му. Той се обърна и видя Сондра.

— Здрасти — каза тя.

— Пуснали са те.

— Най-накрая. — Сондра направи гримаса, щом погледна нагоре към три дито. После се обърна пак към него, а очите й бяха изпълнени с тревога. — Добре ли си?

— Да. Само съм изморен, това е.

Саймън още веднъж хвърли поглед към ужасиите, разиграващи се на три дито. Не беше просто изморен. Чувстваше страх и вина. Изобщо не трябваше да напуска Лондон. Изобщо не трябваше да се съмнява в баща си.

Сондра го дръпна за ръката.

— Наех си стая. Дай да се махаме оттук.

Саймън кимна. Понечи да плати сметката, но Флин отказа с жест. Барманът дори му даде бутилка „Бушмилс“.

— Ще ти помогне да прогониш кошмарите — каза той.

Саймън не мислеше, че ще успее, но все пак взе бутилката.

* * *

В скромната хотелска стая Сондра си взе душ първа, а Саймън поръча рум-сървис. При нормални обстоятелства щяха да влязат под душа заедно, но сега дори не бяха разговаряли много. Саймън не беше сигурен дали бариерата между тях се дължи на убийството на бракониерите, или на новините от Лондон. На каквото и да се дължеше, сега не изпитваше желание за интимност.

Застана под душа и пусна толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи — тя почти го попарваше. Изтърка се със сапун и шампоан, но не се почувства чист. В главата му продължаваха да витаят образи на демони и да звучи гласът на баща му.

Повтори процедурата още няколко пъти, преди Сондра да почука на вратата и да му каже, че храната е пристигнала.

* * *

Увит с кърпа и седнал на леглото, Саймън ядеше от подноса. Сондра седеше до него и заедно гледаха три ди. Откъсите се повтаряха безкрай, показвайки същите ужасни кадри отново и отново. Двамата пиеха „Бушмилс“ с яденето и Саймън усещаше как алкохолът и храната изцеждат енергията от него.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случва — прошепна Сондра.

— Нито пък аз — отвърна Саймън.

„А цял живот са ми повтаряли, че ще се случи“.

— Баща ти живее в Лондон.

— Да. — Саймън ядеше насила. Имаше нужда от сили. Той беше воин, обучен от воини, и се беше пренастроил на този авариен режим много по-лесно, отколкото подозираше. Сега щеше да яде, когато може да яде, да спи, когато може да спи, и да се сражава при всяка възможност.

— Той сигурно е добре. — Сондра прокара пръсти през косата на Саймън.

— Ако беше добре, щеше да се обади. — Саймън се насили да изрече това, за да си напомни пред какво най-вероятно е изправен.

— Казват, че комуникационните системи са били извадени от строя още в началото. Или са били унищожени, или са заглушени по някакъв начин. Може да не е имал възможност да се обади.

— Те имат късовълнови радиостанции. — Щом видя стреснатото изражение върху лицето на Сондра, Саймън разбра, че го е казал твърде рязко. Смекчи гласа си. — Виж какво. Съжалявам. Не исках да ти се тросвам така.

— Всичко е наред. — Но тя извърна поглед.

Саймън въздъхна. И двамата избягваха да говорят за семействата си. Знаеше, че Сондра има майка и баща в Австралия и трима по-малки братя и сестри — или беше един брат и две сестри, или пък обратното. И не беше слушал забавни историйки за тях.

Той самият беше споменал, че има баща и че майка му е мъртва, но нищо повече. Не можеше да й разкаже за отглеждането си като тамплиер. Макар че след като го беше видяла как се справи с бракониерите, сигурно й се искаше да получи някакво обяснение, но не беше толкова нетактична, че да го попита.

— Просто… — Саймън се поколеба. — Ти не познаваш баща ми. Той щеше да намери начин да ми прати съобщение. Късовълновото радио не е зависимо от сателити или нещо друго и с него можеш да предаваш на огромни разстояния.

— Знам за късовълновото радио. Израснала съм в Австралия, забрави ли? Там всичко се намира далеч, ако не живееш в някой голям град. Баща ми още има радио. Но на кого би се обадил баща ти? Той знае ли къде си отседнал?

Саймън се замисли само за миг, после поклати глава.

— Не.

— Нямало е къде да прати съобщението, затова няма съобщение — каза Сондра. — И аз не съм получила съобщение от моя баща. — Тя помълча за малко. — И аз също съм уплашена, Саймън. Искам да си бъда у дома.

— Знам. — Той се обърна и уви ръце около нея, притискайки я в прегръдката си. — Ще намерим начин.