Мел Одом
Изходът (7)

Четири

„Бишъпсгейт Тауър“^[1] Лондон, Англия

 

— Не мислите ли, че бихте могли да се отдръпнете от прозореца, сър?

Главният полицейски комисар Алфред Хайд свали бинокъла си и се обърна към говорещия. Всъщност той беше малко стреснат, защото не беше чул мъжа да влиза в тъмната стая. И какво, в името на всички…

Хайд въздъхна. Въпреки всичко, което бе видял, не можеше да се насили да нарече невероятните създания, които бяха установили плацдарм при катедралата „Свети Павел“, демони, макар че би било уместно, като се имаше предвид какво ги беше видял да правят.

В стаята цареше мрак. Само тънка ивица лунна светлина докосваше пода и комисарят бе застанал така, че тя да не попада върху него. Намираха се на петдесет и деветия етаж на „Бишъпсгейт Тауър“, една от най-новите сгради в Лондон. По време на битката срещу нашествениците тя бе понесла щети, но явно до този момент врагът не бе сметнал за нужно да я унищожи.

— Кой сте вие? — попита Хайд. Знаеше, че мъжът не е от личната му охрана, която го следваше навсякъде. Но присъствието му не го тревожеше. Неговите хора трябваше да са проверили самоличността му. А и освен това мъжът изглеждаше съвсем човешки. Не като… другите.

Младежът застана мирно, което не беше в съответствие с цивилните му дрехи. Всички те се бяха отучили да носят униформата на градската полиция. Съществата, нахлули в града, хранеха особена злоба към всеки, облечен в униформа.

Хайд не знаеше дали това е заради атаката на британските военни в началото или заради рицарите.

Да нарича бронираните хора „рицари“, също не му звучеше съвсем нормално, но оцелелите полицаи ги наричаха така въпреки нарежданията отгоре. Като се имаше предвид облеклото, което носеха тези хора, и героизмът, с който жертваха живота си в бой с врага, нямаше как да ги наричат по друг начин.

— Офицер Кребс, сър. Уилям Кребс. — Младежът пъргаво отдаде чест.

— Не козирувай, Кребс — рече Хайд. — Няма да имам нищо против, ако си решил да те убият, но не искам да разкриеш, че съм старши офицер пред някое от онези проклети… същества.

Младежът изглеждаше смутен.

— Тъй вярно, сър.

— И престани да ме наричаш „сър“, по дяволите. — Хайд беше около петдесетте — здрав, набит мъж с бяла коса и мустаци. Носеше очила с кръгли стъкла.

Кребс мъдро запази мълчание.

— Предполагам, че не си дошъл тук само за да те навикам.

— Не, с… Не. Доктор Смитърс ме помоли да ви отведа при него.

— А? — Доктор Смитърс беше един от съдебните медици, които работеха за градската полиция. Беше добър човек и приятел на Хайд.

— Идентифицирали са един от р… един от бронираните мъже.

— Наистина ли? Кой е той?

— Доктор Смитърс не ми каза. Само помоли веднага да ви заведа в моргата.

— Добре. — Хайд не беше във възторг от идеята да пътува през града. Не беше безопасно. Чудовищата, които бяха съсипали Лондон, ловуваха почти без страх и на глутници.

Засега той и групата му — част от малкото полицейски служители, които бяха преживели първите атаки на врага — се бяха настанили в „Бишъпсгейт Тауър“. Сградата беше една от новите постройки в града и беше проектирана да е неразрушима. Поне такъв беше замисълът.

Самият Хайд се съмняваше, че ще издържи и до края на месеца. Врагът ежедневно разширяваше контролираната от него област. Всичко това му напомняше за разказите на неговия дядо за нацистката окупация на Франция и въздушните нападения над Лондон.

Хайд се обърна отново към прозореца, вдигна бинокъла си и погледна по посока на катедралата „Свети Павел“. Черната, мътна грамада на Адската порта — някои от репортерите по късовълновото радио я наричаха така и Хайд беше съгласен с тях — сияеше и блещукаше.

Каквото и да представляваше тя, метеорологичният ефект от нея се усилваше с всеки изминал ден. Хайд получаваше ежедневно доклади за разрухата, която причиняваше това явление. През последните няколко дни след мащабната атака на р… бронираните мъже в нощта на Вси светии дори река Темза бе засегната. Нивото на водата падаше с тревожна скорост.

Тъмна нощ обгръщаше Лондон. Едва ли някога от Втората световна война насам градът е бил толкова тъмен. В онези неспокойни години мъжете и жените, останали тук, бяха живели с мрака и нощта, защото те бяха най-добрата им защита срещу немските бомбардировачи.

Сега обаче нашествениците някак бяха проникнали в електрическите мрежи и ги бяха прекъснали. Тунелите на метрото тънеха в мрак и тишина, нямаше никакво осветление, освен газени лампи и свещи, а нашествениците бродеха из тъмнината и избиваха хора навсякъде.

С неохота, тъй като се страхуваше, че може да пропусне нещо, Хайд се извърна от прозореца и тръгна с младия офицер.

* * *

Висенето над бездна, висока повече от петдесет етажа, не беше приятно преживяване. Хайд се бе вкопчил във въжетата, опасващи клетката, която използваха за придвижване из зданието.

Тъй като електричеството бе прекъснато, им се наложи да спретнат временна асансьорна система. А тъй като всяка тежест, добавена към клетката, означаваше повече усилия за мъжете, които я теглеха нагоре-надолу, строителите бяха решили да минат само с рамка и въжета. Люлеенето на платформата предизвикваше гадене и стомахът на Хайд се бунтуваше.

Платформата плавно се спускаше в празната асансьорна шахта в контролирано падане. Хайд още не беше установил кое му действаше по-зле: спускането или издигането. Спускането приличаше на едно дълго пропадане, но поне не продължаваше дълго. Затова пък издигането като че ли се състоеше от множество кратки пропадания. Сърцето му замираше при всяко от тях.

Най-сетне стигнаха до сутерена. Слизането във фоайето беше твърде опасно, защото щяха да се озоват направо на улицата.

В сутерена чакаше една от бронираните коли за борба с безредиците, която бе оцеляла от атаките досега. Белези покриваха металните й страни, а стъклата й целите бяха в пукнатини подобни на паяжини. Дулата на малки оръдия и картечници се подаваха от амбразурите.

Страничната плъзгаща се врата се отвори и оттам излезе млад мъж.

— Господин комисар.

Хайд кимна.

— Пазете главата си, сър. Ниско е.

Привеждайки се, Хайд влезе в колата и бързо го настаниха на една седалка. Бронираната кола бе претъпкана със сурово изглеждащи мъже и оръжия. Съдейки по външния им вид, всички бяха прекарали известно време на бойното поле. Бяха измършавели, някои и небръснати, а в очите им витаеха призраци. Хайд дори не искаше да гадае какви ужаси са видели.

— Затегнете си колана, сър. — Младият мъж зае друга седалка, а Кребс се настани до него.

— Къде ме водите?

— Заповедите са да ви отведем в Централната библиотека. Там ще ви посрещне доктор Смитърс.

— Не знаех, че доктор Смитърс е там.

— Наскоро го преместиха, сър. Трябваше им нова морга.

— Какво стана със старата?

— Препълни се, сър.

— Аха. — Хайд се облегна в седалката и усети как бронираната кола потегля. Моргата се беше препълнила, и то само с мъртъвците, които бяха успели да приберат. А навън имаше още много.

Трансмисията на колата се задейства и тя започна да ускорява.

Тревогата на Хайд се усили, защото не можеше да вижда навън. Ако ги атакуваха, той нямаше да разбере, преди да е станало твърде късно.

— Как върви евакуацията, сър? — попита младият офицер. Говореше спокойно, като че ли бяха излезли на неделна разходка.

— Създадохме сборни пунктове — отвърна Хайд, доволен, че може да отклони ума си от мисълта, че се намират на открито на улицата. — Но се боя, че няма голяма полза.

— Наистина ли?

— Няма как да извозим хората, които събираме. — На Хайд му беше неприятно да обсъжда безполезността на тази дейност. Великобритания беше островно кралство. В миналото това бе предимство. Но сега това обстоятелство беше срещу тях.

— Ами Тунела?

Тунелът беше петдесеткилометровата подземна железница, която преминаваше под Ламанша и свързваше Великобритания с Франция.

— Тези… нашественици, изглежда, са съсредоточили част от силите си там — каза Хайд. — Избиха последните няколко кортежа, които изпратихме нататък.

— Нямаме ли никакъв напредък във възвръщането на летищата?

— Не. — „Хийтроу“ бе почти унищожен при началната атака. „Гетуик“ и „Станстед“ бяха сринати. Никой не знаеше в какво състояние е летище „Лутън“^[2].

— Жалко. Щеше да е по-добре, ако можехме да измъкнем цивилните от зоната.

— Да — каза Хайд. — Така е. — Той лично се опасяваше, че повечето от гражданите няма да успеят да избягат. Освен ако не се случи някое чудо.

Мъжът почука с пръсти слушалката в ухото си.

— Дръжте се, сър. Всеки момент ще минем през едно проблемно място.

Хайд усети ускоряването на бронираната кола. Стисна здраво подлакътниците на седалката.

Миг по-късно картечниците и оръдията откриха огън. После нещо удари колата отстрани толкова силно, че я наклони на една страна. Все пак тя премина през опасното препятствие, каквото и да бе то, и ускори отново, след което извърши поредица от десни и леви завои.

— Внимавай, Джоуи! От лявата ти страна! — изкрещя един от мъжете. — Не! Другото проклето ляво, човече!

Стрелците действаха усърдно, като се въртяха и блъскаха един в друг, докато проследяваха мишените си.

— Мразя ги тия, дето хвърчат.

Хайд зърна за момент летящите създания, които бе забелязвал няколко пъти досега. Само преди два дена бе видял едно от тях да сграбчва дете от улицата, както сокол сграбчва заек. Хайд не знаеше дали детето бе убито от създанието, или от куршумите, изстреляни от неговите хора. Повече не го видяха.

— Не му причиняваш никаква вреда — каза един от мъжете. — Само го вбесяваш още повече.

Шофьорът закриволичи с колата в поредица от резки завои. Тя подскочи и се олюля, щом остърга стената на едно здание. После всичко отново утихна.

— Добре — рече офицерът, като видимо се отпусна. — Измъкнахме се.

„Но само засега — помисли си неволно Хайд. — Те все още са там навън“.

* * *

Спряха в друг подземен гараж и Хайд бе изведен от бронираната кола. Очакваше го група цивилни офицери. Всички носеха тежки оръжия и обемиста екипировка за борба с безредиците, която само забавяше съществата, но не ги спираше.

— Ако по-късно имате нужда някой да ви откара оттук, сър — заяви младият офицер от колата, — с радост ще ви съдействаме.

— Благодаря. — Хайд стисна ръката на младежа. — Пазете се там навън.

Офицерът му отвърна с весело вдигнат палец.

— Непременно.

Вратите на бронираната кола се затвориха като паст на чудовищен звяр. После тя се понесе към изхода.

— Бихте ли ме последвали, сър?

Хайд се присъедини към групата, която го очакваше. Макар да бяха въоръжени до зъби, мъжете вървяха предпазливо.

Стъпките им отекваха в просторния подземен паркинг. Спуснаха се по едно стълбище на долния етаж. Пред входа имаше постови, които стояха мирно. През вратата проникваше ярка светлина.

— Главният комисар идва да посети доктор Смитърс — обяви един от мъжете.

Постовият хвърли поглед на документите на Хайд и му ги върна с кимване. Полузараснала рана изпъваше кожата на лявата му буза и обещаваше да остави страховит белег в бъдеще. Ако изобщо мъжът имаше бъдеще.

На Хайд му се наложи да премигне няколко пъти, когато влезе в импровизираната морга. Осветлението беше невероятно ярко. Той усещаше дори топлината на лампите. Тя като че ли усилваше мириса на смърт, с който бе просмукано помещението. Въпреки дългогодишния си опит в градската полиция, Хайд почти загуби самообладание и му се пригади. Започна да диша през устата, за да не усеща миризмата толкова силно. Това обаче не му помогна особено.

В гаража бяха докарали няколко стоманени маси, но въпреки това наоколо имаше чували с трупове. Лежаха на купчини като дърва, очаквайки последната си участ.

„Какво ли ще правим, като свършат чувалите?“ — зачуди се Хайд. Преди две седмици щеше да е шокиран и леко отвратен, че такъв въпрос изобщо му е минал през ума. Тази нощ обаче осъзнаваше, че това е реален проблем.

Доктор Смитърс беше около шестдесетте — мършав, съсухрен човек със зле изработени изкуствени зъби и дълбоки очни орбити. Носеше очила с голям диоптър, зад които очите му изглеждаха прекомерно големи за главата му. Бялата му престилка беше оцапана с кръв.

— Здрасти, Алф. — Смитърс говореше с тих, дрезгав глас. — Чух, че си имал премеждие по пътя насам.

— Дреболия. Нищо ми няма. Сега подобни неща се случват толкова често, че изобщо не мисля за тях, след като минат. — Не беше съвсем вярно. Сънуваше кошмари всеки път, щом заспеше. Хайд протегна ръка на доктора.

Смитърс вдигна своите. Ръкавиците му бяха покрити с кръв.

— Боя се, че сега не му е времето за любезности.

Хайд свали ръката си.

— Изпратил си да ме повикат.

— Да. — Смитърс покани с жест Хайд да се приближи до едно тяло, положено на маса до стената.

Това тяло беше различно от другите. Носеше странна броня, като тази на хората, които се бяха притекли на помощ, когато устремът на британските военни по улиците беше спрян.

„И които бяха избити със стотици при катедралата «Свети Павел» само преди няколко дни“ — напомни си Хайд.

До масата с трупа стоеше друг мъж. Той наближаваше четиридесетте, а може и да ги беше надхвърлил. Беше загорял и мускулест. Носеше поло, спортни панталони и дълго палто. Главата му беше гладко обръсната, както и лицето му. Черни слънчеви очила закриваха очите му.

Хайд се втренчи в мъжа, очаквайки да го представят. След няколко секунди реши, че Смитърс няма намерение да го направи. Той протегна ръка и назова името си.

Мъжът не направи никакво движение, за да поеме ръката на Хайд. Лицето му си оставаше безизразно.

— Знаем кой сте, главен комисар.

Чувствайки се глупаво, Хайд отдръпна ръката си.

— А вие кой сте?

— Никой, за когото трябва да ви е грижа.

— Тогава може би ще искате да почакате горе.

Мъжът се усмихна на това изказване.

— Не мисля.

Хайд хвърли поглед към Смитърс.

— И на мене не ще да си каже името — каза съдебният лекар. — Но е някаква високопоставена клечка. Има писмо от офиса на премиер-министъра, в което пише така.

— Имам… връзки — рече мъжът. Обърна слънчевите си очила към Хайд. — Казаха ми, че можете да идентифицирате този човек.

Въпреки гнева, който Хайд изпитваше, вниманието му бе привлечено от мъртвия рицар върху масата. Защо пък някой ще смята, че той познава…

Но той наистина познаваше мъртвеца. Това така порази комисаря, че за миг загуби дар слово.

— Познавате ли го?

— Да — кимна Хайд.

— И той е…?

— Томас Крос.

Беше трудно да се разпознае Крос в сегашното му състояние, но чертите му бяха характерни, не твърде красиви, но определено принадлежаха на мъжа, когото Хайд си спомняше. Крос изглеждаше, сякаш е бил сварен. Плътта му беше готова да се свлече от костите.

— Кой е Томас Крос?

— Човек, с когото се запознах във връзка с едно маловажно разследване.

— Арестувал сте сина му за скок с парашут преди две години.

Това също изненада Хайд. Зачуди се откъде ли този мъж получава информацията си.

— Да. За скок с парашут от Биг Бен.

— И покрай този скок сте се запознал с Томас Крос и неговия син Саймън?

— Да, но не виждам какво общо има това с…

— Какво знаете за бащата и сина? — прекъсна го мъжът.

Хайд обузда недоволството си. Като главен комисар не беше свикнал на подобно високомерно отношение. Пое си дълбоко въздух и го изпусна.

— Нищо.

Другият мъж не каза нито дума, но дори мълчанието му беше обидно.

— Глобата беше платена — рече Хайд. — Младежът изплати дълга си към обществото. После напусна града.

— Напусна Лондон, имате предвид?

— Да. — Хайд смяташе, че се е изразил достатъчно ясно. — Но не преди да извърши още един скок от лондонския „Тауър“. Точно преди да хване влака. Докато успеем да го заловим, беше изчезнал. Нагла постъпка.

— Къде отиде?

— Кой?

— Саймън Крос.

— В Южна Африка. Кейптаун, струва ми се.

— Защо?

— Не знам.

— Сигурен ли сте, че Саймън Крос е заминал за Южна Африка?

— Да. Баща му — Хайд кимна към трупа — ме помоли да съдействам за уреждането на нещата.

— Защо?

— Имаше някакъв проблем с паспорта на сина.

— Какъв беше проблемът?

Хайд се вгледа в черните стъкла на очилата и видя своето отражение, което изглеждаше призрачно.

— Нямаше да мине проверката.

— И вие прескочихте тази процедура.

— Да. Това се прави понякога. Аз само потвърдих, че е наш гражданин, и той замина.

— Защо си направихте този труд?

Хайд отново посочи с глава мъртвеца.

— Защото той ми харесваше. Бащата. Знам какво е да отглеждаш буен младеж. Саймън Крос беше на двадесет и три години. Време му беше да отлети от гнездото. В противен случай щеше да докара бедния си татко до лудост.

— Значи Саймън Крос го няма в Лондон от две години?

— Не знам. Може да се е върнал.

Мъжът се обърна към Томас Крос и се загледа в металната му черупка.

— Знаехте ли, че той е един от онези хора?

— Имате предвид рицарите?

Мъжът се навъси, очевидно недоволен.

— Те не са рицари.

„Аз поне признавам за рицар всеки, който надява броня и тръгва да трепе чудовища“ — помисли си Хайд.

— Не, не знаех за костюмите.

— Ще се изненадате ли да научите, че преди синът му да бъде арестуван за скачане с парашут, Томас Крос не е съществувал официално като британски гражданин?

— Да — отговори искрено Хайд. — Много бих се изненадал.

— Хората ми…

Хайд неволно се зачуди кои ли са „хората“ на този човек.

— … извършиха щателна проверка на миналото на Томас Крос, след като го намерихме в този костюм. Оказа се, че снимката и отпечатъците му ги има в досието по един случай, с който сте се занимавали вие като главен комисар.

Хайд зачака онзи да нанесе удара си. Познаваше от достатъчно дълго време полицейските стратегии, за да предвиди какво ще последва.

— Преди това нито Томас Крос, нито Саймън Крос са съществували. Момчетата от компютърната ни служба откриха хакерите, които са вмъкнали данните на Томас и Саймън Крос в системата.

Тази новина завари Хайд неподготвен.

— Не разбирам.

— Това не е първият брониран човек, който попада в ръцете ни — каза мъжът.

Хайд знаеше, че е вярно. Спасителните екипи бяха прибрали няколко от тях около катедралата „Свети Павел“.

— Но това е първият, който ни се удаде да идентифицираме. Останалите успяха да избягат. — Лицето на мъжа доби раздразнено изражение. — Или пък бяха мъртви и не можеха да ни кажат нищо.

В Хайд се надигна гняв. Той беше харесвал Томас Крос. Този човек бе почтен до мозъка на костите си. Харесваше и неговия син, въпреки проблемите му със закона.

— Защо се отнасяте с този човек като с престъпник? Той пожертва живота си, опитвайки се да…

— Да бъде убит? — Очите на мъжа се присвиха насмешливо.

Хайд не каза нищо.

— Повярвайте ми, комисарю, каквото и да правят тези хора, правят го за собствена изгода. Не по някакви алтруистични причини.

— Чух, че някои от рицарите били там, когато военните за първи път влезли в битка с нашествениците.

— С демоните, искате да кажете?

Хайд стисна зъби.

— Да.

— Откъде знаете — попита мъжът, — че самите те не са довели тези кръвожадни твари в нашия свят?

Това беше нещо ново за Хайд. Като полицай бе обучен да подозира всекиго. Първият свидетел, обикновено този, който се обаждаше да съобщи за престъплението, винаги беше и първият заподозрян. Но рицарите се бяха сражавали срещу демоните, хвърляйки всичките си хора в битката при катедралата „Свети Павел“. Той просто не можеше да си ги представи като злодеи.

— Виждате пред каква дилема съм изправен, нали, комисарю? — попита мъжът.

— Не — отвърна Хайд. — Нито пък виждам какво ви влиза в работата. Вие дори не се легитимирахте.

— Не мога.

— Тоест не искате.

Мъжът сви рамене.

— Значи, доколкото знаете, Саймън Крос още е в Южна Африка?

Хайд се поколеба, после кимна.

— Чудесно. Ще можете ли да потвърдите, че човекът на снимката е той? — Мъжът извади една папка и му показа снимка на Саймън Крос от полицейското му досие.

Саймън Крос изглеждаше едновременно млад, невинен и земен. Хайд се зачуди как ли младият човек щеше да приеме смъртта на баща си.

„Няма да му е леко“ — помисли си той.

Децата, които се опълчваха срещу родителите си, обикновено бяха много близки с тях. Хайд имаше чувството, че те двамата са били близки, но преди две години са ги разделили временни разногласия. Имаха сходни остри черти на лицето, сходно излъчване на… благородство. Това беше думата, която веднага идваше наум.

— Да — каза Хайд. — Това е Саймън Крос.

— Тоест човекът, когото познавате като Саймън Крос.

Хайд не отговори.

Мъжът затвори папката и я пъхна под мишница.

— Приятен ден, господин комисар. Пазете се. — Той пъргаво се завъртя кръгом и се отдалечи.

Четирима мъже със среден ръст и тегло се отделиха от стената отзад и го последваха. Докато бяха стояли неподвижно, почти се бяха слели с интериора. Но сега, когато се раздвижиха, създадоха усещане за опасност.

В този миг Хайд ги разпозна: те бяха част от група за специални операции. МИ-6^[3], а може би нещо още потайно.

На няколко пъти в миналото Хайд беше срещал мъже от тези служби. Обикновено на места, където е имало насилствена смърт. Понякога дори самите те бяха извършили убийствата. Но в края на краищата това се оказваше без значение. От офиса на премиера изпращаха дискретно писмо и тези хора изчезваха, сякаш никога не са съществували.

Но защо разследваха рицарите, след като улиците гъмжаха от ужасни създания? И какво искаха от Саймън Крос?

След като групичката си отиде, Хайд насочи вниманието си обратно към мъртвеца.

— Какво можеш да ми кажеш за него, Смитърс?

— Всъщност много малко. Бил е в добра форма. Преди да налети на онова, което го е убило, разбира се. — Смитърс се ухили и го изгледа лукаво. — Мисля, че ще е от по-голяма полза да се опиташ да установиш произхода на бронята. Сигурен съм, че е по-специална от мъжа.

Пред очите на Хайд електрониката в бронята светна в електриковосиньо и угасна. Бронята беше удивителна, но комисарят не смяташе, че мъртвият човек вътре с нещо й отстъпва по забележителност.