Мел Одом
Изходът (6)

Три

Изстрелът моментално насочи вниманието на Сондра обратно към бракониерите. Тя беше задрямала, без да усети, в резултат на изтощението след напрегнатите часове пътуване в нагорещените ландровъри.

Мъртъв бракониер лежеше в огъня — не беше сивокосият им водач, а един от по-младите. Пламъците обгръщаха тялото и дрехите вече горяха. Останалите четирима мъже бяха на крака, насочвайки пушките и пистолетите си към някаква невидима мишена.

За миг на Сондра й хрумна, че може би са започнали свада помежду си. Но после осъзна, че всичките четирима оцелели обграждат ландровъра, очевидно преследвайки някого или нещо. Нямаше представа какъв хищник би се осмелил да нападне хората толкова нагло.

Започна някаква борба зад колата! Дълго острие се стрелна отзад по краката на един мъж. Пръсна кръв и раненият изкрещя и падна. Опита се да задържи пушката си.

Саймън Крос изскочи изпод задницата на ландровъра, щом останалите трима се обърнаха към падналия си другар. Сърцето на Сондра заблъска в гърдите й, но по-скоро от страх за Саймън, отколкото от надеждата, че би могъл да ги спаси. И по-рано го беше виждала да се бие — в баровете, когато някой му посегнеше, или за да я защити от настоятелен пияница.

Но този път ситуацията беше различна. Бракониерите и за миг не биха се поколебали да го убият. Сондра беше сигурна, че накрая щяха да екзекутират и нея, и клиентите й. Единственото, което ги възпираше досега, беше възможността да получат откуп.

В тъмнината Саймън изглеждаше огромен и опасен като голяма котка. Беше висок почти два метра, широкоплещест, с тесен кръст, без нито един излишен килограм по себе си. Тъмнорусата му коса блестеше на светлината на огъня. Въпреки че Сондра не можеше да види очите му, знаеше, че пламтят с бледосин огън.

Движеше се като танцьор — преметна се на покрива на ландровъра, а после се хвърли напред, преди бракониерите да могат да реагират. Сондра бегло зърна двата ножа, които носеше на ръцете си. Беше ги забелязала в раницата му, а и няколко пъти го беше виждала да се упражнява с тях, когато той си мислеше, че е сам. Щом достигна кабината, Саймън скочи от там.

— Там горе! — извика раненият.

Тримата останали бракониери се обърнаха, за да посрещнат нападението. Преди да успеят да стрелят, Саймън се приземи сред тях с лекотата на умел гимнастик. Ножовете му проблеснаха. Единият сряза гърлото на един бракониер. Онзи залитна назад и забравил за оръжието си, стисна с ръце раната.

Друг насочи пистолета си срещу Саймън и стреля почти от упор. Но Саймън вече не беше там. Куршумите се забиха в ландровъра.

Сондра наблюдаваше, неспособна да стори нищо и убедена, че само след секунди Саймън ще е мъртъв.

* * *

„Двама са мъртви, един — обезвреден. Остават още двама“ — помисли си мрачно Саймън.

Той прибра катарите към тялото си, завъртя се към мъжа с пистолета, изби оръжието му нагоре с дясната си ръка и прониза с левия си катар откритите гърди на своя противник там, където се намираше сърцето му.

Щом смъртно раненият мъж падна, Саймън се насочи към последния. Куршум отскочи с искри от ножовете, които той кръстоса пред лицето си, за да се защити. Движението на Саймън беше инстинктивно. Не се надяваше, че остриетата ще отклонят куршумите, но този рикошира в тях, а останалите пропуснаха целта си.

Бракониерът се опита да побегне и да стреля едновременно, но не успя в нито едно от двете. Саймън изби насоченото оръжие, а после с един ритник подсече краката му. Когато бракониерът се тръшна по гръб на земята, Саймън го прикова там с катара.

Изненадан и уплашен, бракониерът сграбчи острата стомана, за да се предпази, и се поряза чак до костта. Миг по-късно вече не бе в състояние да се тревожи за нови рани.

Очите на Саймън се замъглиха и зениците му се разшириха. До тази нощ никога не беше убивал човек. Сега уби четирима за по-малко от минута. Чувстваше се странно. Баща му и останалите тамплиери не го бяха подготвили за подобно усещане.

— Саймън!

Гласът на Сондра изтръгна Саймън от неговата замисленост. Той затисна с крак трупа и измъкна катара си, а после се обърна към мъжа, чиито крака бе срязал.

Бракониерът държеше пушката си в ръка и се опитваше да я насочи. Саймън се приведе и замахна с крак. Улучи пушката и тя отхвръкна настрани. В следващия миг ножът му бе опрян в гърлото на мъжа.

Бракониерът затвори очи и разпери ръце встрани.

— Не ме убивай! Моля те, не ме убивай! — Премигваше, сякаш се боеше да погледне противника си.

Саймън си спомни за телата на Долтън и Кери, оставени за храна на лешоядите. Бракониерът не заслужаваше да живее. Властите в Кейптаун нямаше да са снизходителни към тях.

Но едно беше да убиеш човек, когато може да се защити, а друго — да го сториш хладнокръвно, когато е безпомощен. За своя изненада Саймън си помисли, че би могъл да го направи — ако ситуацията го налагаше. Бракониерът сякаш долови мисълта му.

— Моля те. — Гласът му премина в дрезгав шепот. Нужно беше само едно бързо движение, за да среже сънната артерия на мъжа. Кръвта му щеше да изтече за секунди и щеше да е сравнително безболезнено. Смърт, съвсем различна от тази на Долтън и Кери.

— Саймън. — Гласът на Сондра беше спокоен. — Той не може да нарани никого. Недей. Вече направи достатъчно. — Тя замълча за момент. — Саймън. Чуваш ли ме?

Саймън погледна към мъжа студено.

— Имаш късмет. — Той отдръпна ножа от гърлото на бракониера. — Но не бих възразил, ако решиш да опиташ нещо глупаво.

Бракониерът остана да лежи по гръб, а гърдите му се надигаха и спускаха. Той затвори очи и преглътна.

Саймън се изправи на крака и откопча със зъби ремъка на един от катарите. Вдигна пушката на мъжа и я хвърли в най-близкия ландровър.

— Няма да мръдна — заяви бракониерът. — Ще лежа тук. — Говореше с немски или холандски акцент. Саймън не можеше да прецени.

Без да каже и дума, той отиде при пленниците. Сряза с катара въжетата на Сондра, а после й даде ножа от ботуша си, за да освободи останалите.

* * *

Саймън откри потока съвсем близо до мястото за лагеруване, избрано от бракониерите. Беше оставил Сондра да се погрижи за клиентите. Той също би могъл да се заеме с организацията, но никой от тях не желаеше особено да бъде около него.

Предната нощ той беше душата на едно импровизирано парти. Тази нощ беше убил четири човека.

„Бъди справедлив — укори се Саймън. — Днес те видяха също как убиват двама от техните. Може причината да не е само в теб“.

Досега Саймън бе видял трима души да умират по време на сафари. Слава богу, нито един от тези случаи не беше по негова вина. Единият беше намушкан от бивол. Другият — отмъкнат от крокодил, когато бе нагазил прекалено навътре в реката. А третият беше убит при схватка с ножове от друг мъж.

Всеки от тези инциденти бе оставил белег в него. Затова беше наясно, че клиентите им няма скоро да забравят своите премеждия.

Той коленичи край водата, усещайки мократа кал да се просмуква в панталоните му. От другата страна на потока един крокодил, дълъг около метър и двайсет, лежеше полузаровен в калта и наблюдаваше Саймън със студените си очи, които изглеждаха синкави на лунната светлина.

Нощни птици и гризачи пиеха от потока или поемаха на лов. Някои от тях бяха храна за другите.

Саймън се наведе напред, загреба вода с шепи и я плисна в лицето си. Раните и драскотините от пълзенето под и над ландровъра го боляха. Внезапно изпита гадене и повърна във водата. Това продължи кратко и той се опита да не вдига шум, но когато свърши, бе изтощен и разтреперан.

— Добре ли си?

Гласът на Сондра долетя някъде зад него.

Бавното течение отнесе повърнатото. Саймън се наведе и отново се наплиска с вода. Имаше неприятен вкус на жлъчка в гърлото.

— Добре съм.

— Нараниха ли те?

— Не. — На Саймън му се искаше тя да се махне. Беше дошъл тук, за да остане сам.

— Саймън, това, което направи…

Тогава той се обърна, за да я погледне.

— Това, което направих, беше, че убих четирима души. Ужасно е, не смяташ ли? — Осъзна, че говори по-високо, отколкото възнамеряваше.

Сондра не се отдръпна от него. Вместо това, за негова изненада, се приближи, коленичи до него и го погледна в очите.

— Да — каза тя тихо. — Ужасно беше. И ако имаше друг начин, не бих искала да ги убиваш. Но друг начин нямаше. Знам го. Клиентите ни също го знаят. — Тя направи пауза. — И ти го знаеш.

Саймън не каза нищо.

Тя се наведе към него, прегърна го и го притисна силно към себе си.

— Страхувах се за теб. Мислех, че ще те убият. Не знаех, че си способен на това.

Честно казано и аз не знаех. Обучен съм да се сражавам с чудовища, не с хора.

Разбира се, той не можеше да й каже това. Остана мълчалив в обятията й, усещайки нейната топлина сред захладняващата нощ и самотата наоколо.

Когато се върна в лагера, Саймън взе едно от парчетата брезент, върху които разпъваха палатките, и го сложи на предницата на единия ландровър. После хвана за краката мъртвия бракониер, който лежеше в жаравата, и го изтегли оттам.

Огънят беше изгорил косата и лицето на мъжа. Останал беше само овъглен череп. Вонята предизвикваше гадене в стомаха и като че ли бе увиснала във въздуха над целия лагер.

Саймън използва вода от потока, за да угаси тлеещите дрехи, които бяха залепнали по туловището на мъжа. Когато се увери, че огънят е изгасен, замъкна мъртвеца до брезента. После се върна за следващия, хвана го за ботушите и го изтегли при първия.

Отначало никой друг не помръдваше. Само гледаха мълчаливо. Сондра му помогна с третия, а двама мъже от клиентите довлякоха четвъртия до брезента.

— Какво ще правиш с тях? — попита Блейсдел. Той беше американец и му бе казал, че пише книга.

— Ще ги откарам в Кейптаун. — Саймън хвана единия край на брезента и го заметна върху труповете. Сондра улови другия край и му помогна.

— Защо? За да ги погребат ли? — В думите на Блейсдел се долавяше гняв. — Те не го заслужават. Трябва да ги оставим тук. Нека животните се погрижат за тях.

Саймън понечи да отговори, но знаеше, че думите му ще бъдат остри.

— Тогава животните може да развият предпочитания към човешка плът — намеси се спокойно Сондра. — Нещо повече, щом в града видят в какъв вид се връщат тези четиримата, други може да се откажат да вършат подобни неща. Ние не им правим услуга. Те са мъртви. Вече не им пука.

Блейсдел наведе глава и отстъпи.

— Съжалявам. Но аз харесвах Долтън. Той не заслужаваше да му се случи такова нещо. Нито пък Кери.

Саймън мълчаливо се съгласи.

Когато двамата със Сондра приключиха с увиването на труповете, ги овързаха с въжета и закрепиха зловещия вързоп върху ландровъра. На Саймън не му харесваше — приличаше прекалено много на голям ловен трофей, — но трябваше да се примири с това.

* * *

Прибирането на останките на Долтън и Кери беше по-неприятно. Саймън и Сондра стреляха във въздуха, за да подплашат по-големите хищници, които не отстъпиха пред светлините на ландровърите. По-дребните мършояди веднага побягнаха и се скриха.

Саймън взе друг брезент и голям фенер. Носеше и един от пистолетите, които бе взел от бракониерите. После тръгна към останките.

Тялото на Кери бе почти цяло, но това на Долтън бе разкъсано и разпиляно. Наложи се да събират парчетата. На Сондра й прилоша и не можеше да помага. Саймън преодоля гаденето си и се насили да довърши работата.

Долтън имаше жена и деца. Те вероятно щяха да искат да погребат колкото може по-голяма част от баща си. На Саймън му отне почти час да открие всичко, което беше останало.

* * *

В полунощ, на километри от мястото за лагеруване, на път за Кейптаун, Саймън стоеше на пост, докато Сондра се грижеше за клиентите. Той държеше ловната пушка на коленете си.

Повечето от клиентите бяха тихи. Саймън беше сигурен, че ако ги бяха оставили да се оправят сами, те щяха да легнат в палатките да спят. Но Сондра настоя да стоплят малко от супата, която бяха взели.

След като се погрижи за клиентите, тя му донесе купичка супа. Беше пълна с парченца зеленчуци и телешко — питателна храна. Въпреки миризмата на смърт, която все още изпълваше ноздрите на Саймън, супата миришеше божествено.

Сондра седна с кръстосани крака срещу него със своята купичка супа. Известно време двамата ядяха мълчаливо.

— Не мисля, че можем да разчитаме някой от тази група да дойде отново — каза Сондра. — Нито пък да разказва нещо хубаво за нас. Дори пътуващият писател.

Саймън кимна. Знаеше, че тя не мисли това в действителност.

— По-добре ли се чувстваш?

Саймън я погледна и кимна.

— Още по-добре ще се чувствам, когато стигнем в Кейптаун.

— С ландровърите би трябвало да сме там до утре следобед.

Саймън поклати глава.

— Не ми дойде наум да проверя бензина. — Той понечи да остави купичката си.

— Аз вече проверих. Имаме достатъчно.

Част от напрежението го напусна. Сондра беше умна и кадърна. Почувства се облекчен, че не всичко лежи на неговите рамене.

— Как е другият ни гост? — Саймън имаше предвид оцелелия бракониер.

— Ранен. Уплашен. Мисля, че кървенето най-после спря. Опасявах се, че ще трябва да обгорим раните. — Сондра хапна от супата си. — Тревожи се, че може да остане сакат за цял живот.

— При тази съдебна система няма да живее достатъчно дълго, за да се възстанови.

Сондра го погледна.

— Звучиш ми различно.

— В какъв смисъл различно?

Тя се поколеба за миг, после сви рамене.

— Студен.

Саймън се замисли върху това. Баща му и другите тамплиери го бяха научили да живее по този начин. Когато порасна, не се доверяваше на никого извън кръга на тамплиерите. Бе прекарал по-голямата част от живота си долу, в лондонското Подземие. През първите няколко години бе обучаван там. Не беше излизал навън в истинския свят, докато не навлезе в пубертета.

И никога не бе имал възможности да се сприятелява. Не можеше да заведе хората в Подземието и да им покаже бойните и учебните зали. Не биваше и да се бие. Първия път, когато се сби, едва не уби двете момчета, които го бяха нападнали. Все още не знаеше какво е направил навремето великият магистър Съмърайл, за да го отърве от неприятностите. Но цял месец след това не му позволяваха да излезе от Подземието.

— Просто искам да се върна — каза накрая Саймън. Но също така искаше да поговори с бракониера и да научи повече за онова предполагаемо нашествие в Лондон.

* * *

Мъжът спеше в задната част на единия от ландровърите. Беше легнал върху палет със слонски бивни. Саймън не ги беше изхвърлил, защото това щеше да е безсмислено. Някой щеше да ги прибере. А те бяха ценни. Със събраните от продажбата им пари би могъл да плати погребенията на Долтън и Кери.

— Събуди се — изръмжа Саймън.

Мъжът отвори очи и го погледна замаяно. Сондра не беше споменала да му е давала болкоуспокояващи от походната аптечка, но Саймън се усъмни, че го е направила.

— Какво? — Страх и подозрение бяха стегнали гласа на мъжа.

— Какво си чул за нашествието в Лондон? — Саймън стоеше, скръстил ръце на гърдите си.

— Събуди ме, за да ме питаш за това?

Саймън посегна, сякаш щеше да сграбчи един от бинтованите крака на мъжа.

— Недей — изстена онзи. Сви колене и издърпа краката към себе си.

— Разкажи ми за Лондон.

— Няма кой знае какво за разказване. Чух за това в един бар, преди да тръгнем от Кейптаун. Даваха и някакви видеорепортажи, но всичко това изглеждаше пълна глупост, ако питаш мен. Бяха заснели онези… твари. Не знам как иначе да ги нарека.

— Как изглеждаха?

— Не знам. Видеоматериалите по новините не бяха с добро качество. Казаха, че по онова време само няколко човека били успели да се измъкнат от Лондон. Онези твари имали някакви оръжия, които пречели на повечето хора да си тръгнат. Или пък всички са мъртви. Според репортажите много хора били избити там.

— Как са се появили?

Бракониерът пощипна носа си. Саймън знаеше, че е заради болкоуспокояващите. В миналото и на него му се беше налагало да взима такива заради травмите, получени от скейтборда и скачането с парашут. Много от тях го караха да усеща изтръпване и сърбеж в носа си.

— Не знам със сигурност. Новинарите предполагаха, че може да са се телепортирали. Други предполагаха, че са отворили някакъв портал между измеренията и са минали през него.

— Ами британската армия? Несъмнено са се намесили.

— Мъртви са — каза бракониерът. — Или поне повечето от тях. Видях на много репортажи как ги убиват.

Саймън се отдалечи от бракониера и се насочи обратно към мястото, където бе оставил Сондра да стои на пост. Нещата, които му беше казал баща му, непрестанно се връщаха да го тормозят. Томас Крос винаги бе твърдял, че когато демонските пълчища се изсипят на земята, никой човек без специално обучение и оръжия не би могъл да се изправи срещу тях.

— Е? — попита го Сондра.

Саймън поклати глава.

— Нищо ли не ти каза?

— Каза ми достатъчно, за да ми се иска сега да сме в Кейптаун.

— Ти имаш семейство в Лондон, нали?

— Баща ми.

— Ами майка ти?

— Тя умря от рак, когато бях на три. Почти не я помня. — Това беше нещо, с което Саймън така и не се примири още от момента, когато научи за болестта на майка си. Тя беше починала в една от болниците на тамплиерите. Саймън не вярваше, че болницата е била на нивото на тези в истинския Лондон. Не виждаше как би могло да е другояче. Но те никога не биха я закарали за лечение някъде другаде.

И заради гордостта и параноята на тамплиерите майка му беше умряла, преди той изобщо да има възможността да я опознае.

— Сигурно се тревожиш за баща си — каза Сондра.

— Не особено. — Томас Крос винаги бе бил способен да се грижи за себе си.

Саймън се изтегна на земята и опита да овладее мислите си. Не знаеше какво ще прави, ако демоните наистина са се върнали на земята, както тамплиерите бяха предричали неведнъж.

Все пак подозираше, че няма да му се наложи да прави нищо. В края на краищата баща му и хората като него цял живот се бяха подготвяли, за да се справят точно с такава ситуация. Какво би могло да се обърка?

Но не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че нещо се е объркало. Нали бракониерът твърдеше, че британската армия била унищожена? Или това беше извъртане на истината? Последен удар срещу умственото равновесие на Саймън?

Доста по-късно Саймън най-сетне заспа, но сънищата му представляваха кошмари, предизвикани от всички онези предупреждения и страшни истории, които бе слушал като малък. Непрестанно виждаше чудовището — макета на крилат демон, който тамплиерите бяха изложили в училището. Баща му беше казал, че е създадено според онова, което знаят за демоните, и е сложено там, за да не може никой никога да забравя защо са в Подземието и за какво се обучават.

Преди години тамплиерите били отлъчени от Филип IV като поклонници на дявола^[1], защото се опитали да сглобят скелет на демон от кости, за които знаели, че не са човешки. Имали намерение да изучат костите, за да получат по-добра представа за демоните. Кралят се възползвал от тази възможност, за да заграби земите и богатствата на тамплиерския орден.

Саймън отдавна бе престанал да мисли, че демоните някога са съществували. Те бяха само средство, което тамплиерите използваха, за да плашат децата си.

Нали?