Мел Одом
Изходът (52)

Четиридесет и девет

Саймън гледаше с неверие и ужас как сияещата топка енергия разкъсва тамплиера на парчета и изхвърля останките му от вагона. Хващачът на обречения тамплиер се търкулна по покрива.

Саймън пусна огнестрела, посегна към хващача и успя да го достигне с усилие. Огнестрелът се плъзна по покрива и излетя от влака.

Стиснал хващача в ръка, Саймън се изправи и прикова ботушите си в покрива на влака. Проследи с оръжието Кървавия ангел, докато онзи настигна влака и се плъзна покрай него. Отначало Саймън се прицели в ездача на демона, но после осъзна, че това ще остави Кървавия ангел свободен да атакува. Зад влака демоните най-после започнаха да изостават. Спасението беше близо.

Саймън взе на мушка Кървавия ангел и натисна спусъка. Наномолекулярната^[1] нишка се изстреля, достигна демона и се уви около шията му. Саймън задейства макарата на хващача и напрегна мускули, докато нишката се опъваше. Дръпна и Кървавия ангел се вряза в стената на вагона.

От удара целият вагон потрепери. Саймън се задържа, после усети как Кървавия ангел опъва назад с невъзможна сила. Когато видя, че съществото ще попадне под колелата на влака, Саймън освободи нишката на хващана. Миг по-късно окървавените останки на демона се отдалечиха зад движещия се влак.

После зърна демонската ръка, вкопчена във вагона.

Саймън пристъпи към ръба, вслушвайки се в писъка на метала по релсите, и видя мъжа, прикрепен към ръката. С изненада откри, че е същият, когото бе срещнал, докато търсеха чука на Балекор.

Саймън насочи шипомета към челото на мъжа. Не знаеше как или защо той се е озовал там, нито какво го е накарало да се съюзи с демоните, но смяташе да приключи с него сега. Тамплиерите бяха дали твърде много жертви, за да ги оставят неотмъстени.

Той дръпна спусъка в същия миг, когато мъжът вдигна ръка. Мистична енергия се оформи в щит пред него и паладиевите шипове застинаха във въздуха. Без да се смути, Саймън прибра шипомета и извади граната от екипировката си. Издърпа шплинта и я запрати в лицето на мъжа.

Както и очакваше, гранатата също увисна във въздуха. Но тя щеше да експлодира. Преди Саймън да успее да помръдне, мъжът направи жест към него.

Невидима стена от сила се стовари върху Саймън, изтръгна закрепващите шипове на ботушите му от покрива и го изхвърли от влака.

— Саймън! — Вертам, който стоеше приведен наблизо, посегна към него. Върховете на ръкавиците им се докоснаха за миг и Саймън изчезна зад ръба.

* * *

Уорън протегна свободната си ръка към гранатата, увиснала в силовото поле, което инстинктивно бе призовал, за да попречи на паладиевите шипове да разкъсат лицето му. Но преди да я докосне, гранатата избухна.

Поради това, че се взриви близо до стената на вагона, поразяващата вълна не засегна тамплиерите върху покрива, а само разклати леко вагона. Но се стовари върху Уорън. Ударът и последвалата втора вълна го пометоха и изкараха въздуха от дробовете му.

Той не усети как падна върху земята. Връхлетя го смазващ страх. Не можеше да си представи какви поражения е понесло тялото му този път.

Или какво е останало от него.

* * *

Без да може да овладее падането си, Саймън се удари в земята и се претърколи. Зашеметен, той се опита да стане и в първия момент не можа да помръдне. Знаеше, докато лежи тук, че демоните, преследващи влака, приближават с всяка изминала секунда.

А влакът се отдалечаваше все повече.

Но това нямаше значение. Нямаше защо да се тревожи за влака. Демоните не можеха да го настигнат. Нито пък той. Саймън нямаше друг избор, освен да се надява, че влакът е в безопасност. Претърколи се по корем и реши да изчака, преди да опита да се надигне на колене.

— Саймън!

ПД-то му се активира.

— Предупреждение. Една от комуникационните честоти на костюма се използва от непознат източник.

Но Саймън беше познал женския глас. Принадлежеше на Лея Крийзи. Не знаеше как тя би могла да проникне в честота, използвана от тамплиерите.

— Ставай.

Това изненада Саймън. Откъде Лея знаеше, че той лежи?

— Ставай! Веднага! Идвам за теб! Нямаме много време!

Саймън изпъшка, докато се надигаше. Погледна назад към демоните и отскочи към близката стена, щом те откриха огън. Експлозии, куршуми и огън заваляха около него.

По аудиоканала се чу познат рев на мощен мотоциклетен двигател. Проследявайки звука, Саймън погледна отново в посоката, където се бе изгубил влакът.

Един мотоциклет „БМВ 1200 ГС Адвенчър Ендуро“, създаден специално за пътуване по неравен терен, се носеше бясно към Саймън. Фарът му не светеше, което означаваше, че мотоциклетистът разполага с прибор за нощно виждане.

— Лея? — попита Саймън.

— Да. Приготви се.

Мотоциклетът занесе и се завъртя, обръщайки се в противоположната посока, докато спираше пред Саймън. Яхналата го фигура изглеждаше невероятно.

Облечена в черна матова броня, която се състоеше от припокриващи се части, мотоциклетистката напомняше насекомо. Но бронята следваше линиите на тялото й, така че нейната женственост беше очевидна. Опростен затворен шлем покриваше главата й. Върху него имаше само изпъкнали очила на мястото на очите и антена там, където трябваше да се намира лявото й ухо. Другите части на бронята, по-дебели, за да осигурят по-голяма защита на шията, раменете, лактите, бедрата и коленете, бяха малко по-светли.

— Лея? — попита отново Саймън, все още не вярвайки на очите си.

— Да. Сега се качвай, преди демоните да са стигнали до нас.

Саймън възседна мотоциклета зад Лея Крийзи. Нямаше много място, но имаше втори чифт стъпенки за краката му.

— Какво правиш тук? — попита той.

Лея завъртя газта и задната гума забоксува намясто, преди мотоциклетът да потегли. Очевидно някой беше поработил върху двигателя, увеличавайки мощността му, защото той понесе без усилие допълнителната тежест. Саймън прихваха Лея през кръста с лявата си ръка и се приведе към нея.

— Спасявам те — отвърна тя. Звучеше съвсем спокойна, не както я помнеше от времето, когато я беше срещнал в самолета на път към Острова. — И не би трябвало да го правя. Моят ИО няма да е доволен от това. Бях тук, за да наблюдавам. Не да се меся.

— Твоят ИО? — Саймън беше изучавал военната йерархия и знаеше, че ИО означава изпълнителен офицер. Но Лея не беше на военна служба.

Той си спомни колко умело боравеше тя с пушките, с които се бяха сдобили след пристигането си на английския бряг. Също така си спомни как постоянно разпитваше за всичко.

Докато не изчезна от крепостта на тамплиерите.

— В момента не разполагаме с кой знае колко време да говорим за това — отвърна Лея.

— А по-късно ще разполагаме ли?

— Не. — Лея управляваше мотоциклета, като че ли той беше част от нея. Носеше се с рев през мрака, криволичейки по релсите и заобикаляйки отломките, които осейваха тунела. — Не трябваше да съм тук.

— Но си.

— Глупава проява на слабост от моя страна. Не съм била обучавана така.

Обучавана? Обучавана от кого? За какво? Влакът се появи в мрака пред тях. Оцелелите тамплиери бяха заели позиции по вагона.

— Може би е по-добре да се свържеш с приятелите си — предложи Лея — и да ги предупредиш, че не сме врагове. Ще бъде голяма ирония аз да ти спася задника, а после твоите другарчета да ни опушкат.

Саймън се съгласи и потърси по радиото Вертам.

* * *

Зашеметен, отчасти заради удара в земята и отчасти заради факта, че е още жив, Уорън стоеше в мрака на тунела. Не използваше нощното зрение, което беше усвоил, затова се съсредоточи и се взря в тъмнината.

Обръщайки се към ревящия отсреща мотор, в дясната страна на тунела, Уорън видя рицаря, когото беше съборил от влака, да го възсяда. После мотоциклетистът даде газ и машината се втурна напред.

Уорън вдиша с усилие и усети в гърдите си болката от нещо счупено — надяваше се, че е само ребро. Огледа ръцете си. Не видя нищо различно и никакви рани. Зарядът на гранатата не беше противопехотен, зареден с шрапнели.

Беше чел за гранатите в игрите, които играеше. Според това, което бе видял, пуснатата от рицаря граната трябва да беше с бризантно действие, тоест нанасяше поражения с мощността на взрива си.

Беше извадил късмет.

После осъзна, че не е само късмет. Беше достатъчно силен, за да се отърве от взрива сравнително невредим.

Втренчи поглед напред, гледайки как мотоциклетът се смалява. После призова друг Кървав ангел и се качи отгоре му, докато демонската орда профучаваше покрай него. Малко по-късно отново летеше, надявайки се да открие рицаря, който му беше отнел ръката.

* * *

— Следеше ли ме? — попита Саймън. — Така ли ни откри?

— Бях прикрепена към теб в Южна Африка — рече Лея. — Проследих те оттам. — Тя наклони мотоциклета и избягна голяма буца хоросан. — Но това, че те намерих тук тази нощ, беше просто случайност. Бях по следите на нещо друго.

Саймън реши да не я пита защо е била наоколо, понеже остана с впечатлението, че няма да му отговори. Но умът му вече се объркваше от всички възможности.

— Защо ме проследи от Южна Африка?

— Трябваше да знаем повече за тамплиерите.

— Кои сте тези вие?

— Това е въпрос, на който няма да получиш отговор.

Саймън предположи, че ще има и други въпроси, на които няма да получи отговор.

— Защо са ти наредили да ме следиш? — Той се наведе заедно с нея, следвайки движенията й върху мотоциклета.

— Защото трябваше да научим повече за тамплиерите.

— Откъде знаеше, че аз съм тамплиер?

— Баща ти беше разпознат.

— Баща ми? — В Саймън се възроди надеждата. — Говорила си с баща ми?

Лея запази мълчание за момент.

— Не. Съжалявам, Саймън. Разпознаха тялото му по бронята. Така разбраха и за теб. Научиха за ордена. Не знаеха дали ти принадлежиш към него, но предполагаха, че е така. Освен това ти беше единствената връзка с тамплиерите, която можехме да проследим, затова трябваше да те използваме.

Използваме. Думата звучеше обидно.

— Ако не ми беше спасила живота, щях да се изкуша да те изхвърля от този мотоциклет — изръмжа Саймън.

— Нямаше. Прекалено много приличаш на един от бойскаутите на лорд Робърт Бейдън-Пауъл^[2]. — Лея избягна друга купчина отломки и се устреми към влака. — Но това е едно от нещата, които харесвам у теб.

— Защо ви е притрябвало да проучвате тамплиерите?

— Защото вие знаете повече за демоните. Преди нашествието хората от нашата група смятаха, че разказите за тях са просто митове, разпространявани от тамплиерите.

— Защо просто не попитахте?

— Не можехме. Имаме друг подход. А сега млъкни. Тази нощ наруших прикритието си — за което ще платя адски скъпо — с определена цел. Тези демони отзад не са единственият ви проблем.

Саймън се наведе отново към Лея, когато тя ускори, за да подходи отстрани към влака.

— Саймън — обади се Вертам.

Саймън погледна нагоре и видя Вертам върху вагона, държейки в ръцете си готов меч и лъчев пистолет. Видя също така уплашените лица зад строшените прозорци. По пораженията, които бе понесъл вагонът, той съдеше, че има жертви. Насочи вниманието си отново към Вертам.

— Добре съм — отвърна Саймън.

— С кого си?

— С Лея Крийзи.

— Жената, която беше довел с теб?

— Да.

— Тя какво прави тук?

— Твърди, че помага.

Вертам изруга.

— А наистина ли помага?

— Май току-що ми спаси живота.

— Е, това е някакво начало. Пък и едва ли моментът е подходящ да проявяваме придирчивост.

Лея изпревари влака, ускори, за да прескочи релсата и се приземи в линията. После даде газ и моторът зарева.

— Ти каза, че има и друг проблем — напомни й Саймън.

— Има. — Лея се наклони отново, за да завие по линията при метростанцията на Оксфордското колело, и се понесе с рев към Чаринг Крос^[3]. — Един демон на име Мерихим е устроил засада за влака ви на моста Хънгърфорд.

Това мигновено привлече вниманието на Саймън. Всички железопътни линии пресичаха река Темза по моста Хънгърфорд. Нямаше друг начин да се стигне с влак до Южен Лондон. Метролинията Бейкърлу минаваше под реката, но те нямаха достъп до нея.

Ако това, което казваше Лея, беше вярно, демонът беше отрязал пътя им за бягство.