Мел Одом
Изходът (5)

Две

Биволът беше нагазил в един поток и пиеше шумно. Две хиени се бяха прикрили сред безпорядъка от скали и храсти. Кръв бликаше по гърдите на бивола, но от мястото си зад дебелия ствол на едно акациево дърво Саймън можеше да види, че кръвотечението е отслабнало.

Той изпитваше жал към животното. В дивата природа тези рани никога не биха могли да се излекуват напълно. Около куршума щеше да се развие инфекция, която щеше да се превърне в гангрена. Саймън беше наясно, че смъртта на животното ще бъде мъчителна, ако той не го убие.

Разбира се, съществуваше и възможността биволът да убие него.

Това накара Саймън да се усмихне. Знаеше, че ако Сондра го види, ще го нахока за това. Баща му би направил същото.

Но точно тази несигурност за живота привличаше Саймън. Тази негова склонност към риска, която някога го беше направила шампион по скейтборд. С помощта на технологията „Течен баланс“, вложена в бордовете, той бе постигнал по-голяма скорост и височина от всички преди него, тъй като бордовете имаха ограничена летателна способност.

После баща му и великият магистър на тамплиерите му бяха дали да разбере, че екстремните спортове няма да са неговото бъдеще. Твърде много хора бяха започнали да се навъртат наоколо и да задават въпроси. След това дойде онзи скок с парашут от Биг Бен^[1]. Беше го направил, след като се забърка в неприятности заради скока от лондонския „Тауър“^[2]. Просто за да им се изплюе в лицата, преди да напусне Лондон. Ако полицията го беше хванала, Саймън щеше да лежи в затвора за това. Беше се измъкнал от Лондон тъкмо навреме и замина за Южна Африка.

Безшумно и плавно Саймън свали пушката и раницата и ги остави на земята.

В продължение на цял час беше следил бивола по губещата се кървава диря. Предполагаше, че бракониерите вече са си заминали или пък нямаше да го чуят, ако стреля.

Но от друга страна, можеше да са близо зад него и да се запитат дали не ги е видял как убиват слоновете. Особено след като се опитваше да убие бивола, който един от тях беше ранил.

Той бръкна в раницата си и извади един от сгъваемите ножове, които беше купил скоро след пристигането си в Южна Африка. Това бяха смъртоносни оръжия, създадени по подобие на индийския катар, известен също като бунди^[3].

Сгънати, оръжията бяха незабележими, но при нужда състоящите се от няколко части остриета изскачаха от предпазителя на китката и се превръщаха в петдесет сантиметра остра като бръснач стомана. Римската армия бе завладяла света с остриета по четиридесет и пет сантиметра^[4].

Саймън привърза ножа на дясната си ръка, за последен път си пое тихо дъх, за да се съсредоточи, и се запромъква през шубраците към бивола. Движеше се присвит, като силно натегната пружина.

Старият бивол не беше глупав. През годините бе натрупал опит и сега, когато бе ранен, беше особено предпазлив. Плешките му потрепнаха и биволът се завъртя точно когато Саймън се показа от храстите.

Саймън замръзна. Ножът висеше свободно край тялото му, готов за действие.

Сред скалите и храстите хиените се изкикотиха в очакване, сякаш знаеха, че след няколко минути ще ядат независимо какво.

Дишайки леко, Саймън стоеше на място. Втренчи се в очите на бивола, питайки се дали той няма да побегне пак. Не му се искаше да го гони.

Внезапно биволът се втурна напред. Копитата му се забиваха в земята, изравяйки буци пръст, които се разлитаха след него. Тялото на Саймън потръпваше в готовност. Той изчака до последния миг, после се хвърли встрани и се претърколи.

Рогът на бивола изора бразда в земята на сантиметри от него. Изправяйки се отново на крака, Саймън се завъртя бързо и чак тогава видя, че едрото животно вече се е обърнало и пак го връхлита.

Този път Саймън отскочи във въздуха, като едва успя да премине над рогата на бивола. Свит на кълбо, за миг стъпи върху широкия гръб на животното, а после се плъзна назад по гладката му кожа. Приземи се на крака, като успя да възстанови равновесието си точно навреме, преди да се строполи.

Когато се обърна, той видя, че биволът вече залита от изтощение, а раните му са се отворили наново. Саймън се втурна подир животното и когато го настигна, се метна на гърба му.

Биволът пощръкля, започна да се мята във въздуха, опитвайки се да се отърве от нежелания ездач. Саймън се опита да се задържи с колене, но гърбът на животното беше прекалено широк, за да се залови както трябва. Знаеше, че ще падне; беше само въпрос на време.

Той се хвърли напред и уви ръка около шията на бивола, доколкото можеше. Напрегна мускули да се задържи, да запази равновесие. Пред очите му радиото се измуши от джоба на бедрото, падна на земята и бе стъпкано от едно от масивните копита. Когато кракът на бивола се надигна, бяха останали само парченца.

Саймън се закрепи колкото можеше по-добре, след което извади ножа си и го заби между ребрата, в сърцето на бивола. За миг остана да виси отчаяно вкопчен — не беше сигурен дали ще падне, без да пострада под беснеещите копита. В следващия миг биволът изведнъж загуби сили и рухна — планина от плът, която се строполи на брега на потока.

Зашеметен, Саймън се просна до големия звяр. Слънчеви лъчи проблясваха в короните на дърветата над него. Уплашен, защото не знаеше дали е парализиран и дали диша, той загуби съзнание за кратко.

* * *

Когато Саймън отново отвори очи, една от хиените беше почти до него. Носът на мършояда бе сбърчен, а полуотворената уста разкриваше остри жълти зъби. Саймън реагира инстинктивно, замахна с камата и сряза гърлото на хиената. Плисна кръв, но животното побягна и не спря да тича, докато животът не го напусна.

Саймън си пое дълбоко дъх и се изправи на крака. Другата хиена избяга с лудешки смях. Саймън погледна надолу към бивола и установи, че е мъртъв. Почувства се зле. Също както и слоновете, убити от бракониерите, биволът просто се беше озовал на неподходящо място в неподходящо време.

След като изми камата в потока, Саймън се върна да огледа останките от радиото. От пръв поглед му стана ясно, че вече за нищо не става.

А трябваше да е удароустойчиво.

Саймън се върна при дървото, където бе оставил екипировката си. Сгъна камата и я прибра. Вдигна раницата и ловната пушка, извади компаса си, за да провери посоката, и пое обратно към лагера.

* * *

Когато стигна мястото за лагеруване, Саймън разбра, че нещата ужасно са се объркали. Знаеше, че ще е така още откакто бе започнал да следи отпечатъците от гуми, оставени от колите на бракониерите, и бе открил, че те водят към лагера.

За кратко си беше позволил да се надява, че бракониерите няма да го открият. Но щом наближи мястото, Саймън разбра, че мъжете също са тръгнали подир групата. Отпечатъците от гуми пресичаха изоставения лагер, минавайки през сивата пепел от лагерния огън.

Саймън изруга и огледа терена. За бракониерите не би било трудно да уловят следата на Сондра. Тя едва ли е имала време да прикрие следите си, а и с туристите, които мъкнеше, това би било невъзможно.

Саймън почти не се съмняваше, че досега бракониерите са ги настигнали.

И какво ще направят? Ще ги убият, защото са вероятни свидетели на бракониерстването им?

При мисълта за тази възможност по вените на Саймън сякаш потече ледена вода. Той намести отново багажа на раменете си и се затича. Беше изгубил повече от два часа, докато проследи ранения бивол. Пропитите с пот дрехи лепнеха по тялото му. Мускулите му недоволстваха, но той си наложи да продължи напред.

* * *

Около седем километра по-нататък Саймън откри мястото, където бракониерите бяха настигнали Сондра и нейната група.

Хиени разкъсваха телата на Долтън и Кери, като ръмжаха една срещу друга при разпределението на месото. И двамата мъже бяха екзекутирани с куршум между очите, а белезите от барут показваха, че изстрелите са били от упор.

Горещият дъх изгаряше дробовете на Саймън, когато той коленичи до мъжете и провери пулса им, макар да знаеше, че това е напразно. Затвори изцъклените им очи и отново стана.

Защо ви убиха? Съпротива ли оказахте? Саймън не можеше да повярва, че е така. Или за назидание?

Това му се стори по-логично, макар че в края на краищата беше грешно. Той се обърна да огледа земята, като едва сдържаше напиращата в него паника. Навсякъде имаше следи и отпечатъци от гуми. Разбра, че бракониерите са открили Сондра и туристите в храсталака, изкарали са ги на пътеката, после са убили Долтън и Кери и са натоварили останалите в ландровърите.

Сондра е жива. Другите са живи.

Саймън предпочете да се съсредоточи върху това, вместо върху мъртвите. Въпреки изтощението си, той отпи вода от манерката и изяде едно подсилващо блокче, докато вървеше. После отново затича.

* * *

— Какво ще правят с нас?

Като се насили да се успокои, Сондра се обърна към една от жените в групата. Трябваше да напрегне паметта си, за да се сети за името й. Стана й неприятно. Сондра се гордееше с това, че бързо запомня имената на хората под своя опека. Беше перфекционистка. Саймън безмилостно я подиграваше за това.

Саймън.

Тя се зачуди дали е още жив. Досега бракониерите не бяха споменали да са го убивали. Не беше възможно да е мъртъв. Тя нямаше да го позволи. Не познаваше по-жизнен човек от Саймън Крос. Но в същото време знаеше, че той не би отстъпил пред техните похитители.

— Мис Макинтайър? Чувате ли ме? — прошепна по-високо жената.

— Чувам. — Сондра се постара да говори спокойно. Беше всичко друго, но не и спокойна. Бракониерите бяха вързали ръцете им отзад с въже, а после ги бяха завързали всички около едно дърво. Отначало Сондра се мъчеше да се освободи, но ръцете й бързо изтръпнаха от прекъснатото кръвообращение.

— Е?

— Не знам какво ще правят.

Жената беше млада, вероятно двадесетинагодишна също като Сондра. Но не беше видяла толкова много от студената жестокост на живота. Жената наведе глава и зарида. Сълзи потекоха по прашните й бузи, оставяйки кални бразди.

Първият подтик на Сондра беше да каже на жената — Шери, името просто изскочи в главата й, — че всичко ще бъде наред. Но не го направи. Едно от основните правила, на което се наложи да научи и Саймън, беше никога да не обещава на клиент нещо, което не може да му даде.

Затова остави жената да плаче. Другата, на име Денис, се наведе към нея. Зашепнаха на френски, а Сондра не знаеше добре този език. Тя предположи, че двете жени са от Франция, някъде от околностите на Париж, но не можеше да е сигурна. И двете бяха дошли в търсене на голямо приключение, надявайки се да срещнат мъже, които ще ги накарат да забравят за скучната си работа.

„Е, сега не мислят за работа“ — каза си Сондра наум и веднага се почувства гузна. Огледа лагера.

Нощта наближаваше, сенките се удължаваха и потъмняваха. Веднага щом слънцето потънеше зад хоризонта, за известно време щеше да ги обгърне пълен мрак, докато изгрее луната. Предната нощ имаше пълнолуние, но Сондра не можеше да си спомни дали това беше втората или третата нощ от него.

Мъжете седяха около лагерния огън и се хранеха с припасите, които Сондра и Саймън бяха осигурили за клиентите. Бяха открили и останалата от миналата нощ водка.

В трепкащата светлина на огъня на Сондра й се стори, че разпознава двама от тях. Знаеше, че това не е добре за нея. Щом тя ги познаваше, вероятно и те я познаваха. Сигурна беше, че не искат да оставят никакви свидетели, които да разказват за делата им. Пазачите скоро щяха да открият труповете на слоновете и щяха да започнат издирване на виновниците.

„Ти си свидетелка — напомни си тя. — Това е почти все едно да си мъртва“.

Тя подръпна отново въжетата, но все още не чувстваше нито тях, нито ръцете си. Останалите бяха в същото състояние. Дори да можеха да седнат един до друг, без да ги забележат, нямаше да успеят да развържат въжетата.

* * *

Капнал от умора, покрит с прах и засъхнала пот, Саймън коленичи край едно акациево дърво и погледна през оптическия мерник на ловната си пушка. Тя беше „Уедърби Магнум“, калибър .375, с ръчен затвор. Колкото и бърз да беше, щеше да успее да стреля само един, може би два пъти, преди бракониерите да реагират. А оцелелите може би щяха да се опитат да използват хората като заложници.

Пушката не беше подходящ избор. И ако той беше обикновен водач на туристи в пущинака, нямаше да е подходящият човек за онова, което се налагаше да направи.

Саймън остави пушката настрани и бръкна отново в раницата. Извади двете ками и ги привърза към ръцете си. После се запромъква навътре в сенките и се приближи към бракониерите.

Мъжете не подозираха, че някой ги следва. Иначе щяха да разположат пазачи. Нещо повече, нямаше да седят около огъня, където да са осветени толкова ясно, а и нямат видимост към настъпващия мрак.

Докато се промъкваше към тях, Саймън държеше очите си извърнати от огъня и използваше периферното си зрение. В тъмнината централното зрение не беше ефективно. Най-добре се виждаше онова, което се гледа с крайчеца на окото.

Той преброи петима. Вече можеше и да ги подуши. Въпреки дима на огъня долавяше миризмата на мускус и немити тела. Сондра често му казваше, че има най-чувствителния нос от всички хора, които е срещала. Същото казваше и за слуха и зрението му.

Отчасти това се дължеше на обучението, което Саймън получи от баща си и останалите тамплиери. Дори долу в Подземието имаше опасни места и изпитания. Бяха го обучили как да използва всичките си сетива при битка.

— … дават нек’ви шантави работи по радиото и тел’визията — каза един мъж. — Чух, че в Лондон имало нек’во нашествие на извънземни. Разправяха, че разни зверове се били тел’портирали от нек’ъв огромен кораб.

— Ако питаш мен, това са глупости на търкалета — каза друг мъж.

Саймън се измъкна от шубрака, приведен ниско, като пристъпваше внимателно. Не можеше да повярва на ушите си. Припомни си думите на баща си. Но извънземните не бяха демони. После се спря зад най-близкия ландровър, като се опитваше да предвиди по какъв начин ще се разпръснат мъжете, щом го видят.

— Никой не те пита — изръмжа първият говорещ. — Тъй че затваряй си плювалника.

Вторият направи неприлична забележка.

— Какви извънземни? — попита някой друг.

— От чужда планета — отвърна първият. — Че к’ви други извънземни има?

— Като онези от „Пришълеца“ ли? Или като онези от „Хищника“?

— Отде да знам?

— Нали каза, че си ги видял.

— Ъхъ, на три дито^[5].

— Кога?

— Преди няколко дена. Като бяхме в Кейптаун. Преди да тръгнем за насам.

— А казаха ли откъде идват?

— Не.

— Туй ще да е интересно. Нямам нищо против да гръмна две-три извънземни.

Другите мъже се разсмяха.

Приклекнал до предницата на ландровъра, Саймън стисна по-силно камите. Изчисти ума си от всички въпроси и странични мисли и се съсредоточи така, както го беше учил баща му. Пое дълбоко въздух и го изпусна.

После се спусна толкова бързо, колкото можеше, към най-близкия до него мъж. Бракониерът седеше на сгъваем платнен стол, който Саймън като че ли бе виждал сред екипировката на клиентите. Не изпита никакво колебание, докато нападаше, нито жалост. Гледката на Долтън и Кери го беше лишила от подобни чувства към тези мъже. Ако искаше да спаси Сондра и клиентите, не можеше да си позволи да бъде милостив.

Освен ако намерението му да ги умъртви бързо можеше да мине за милостивост. Но това беше по-скоро тактически избор. Един мъртвец не може да се надигне отново в неподходящ момент.

Все още приведен, Саймън приближи изотзад най-близкия мъж и замахна с дясната си ръка, като вложи в удара силата на цялото си тяло. Катарът сряза платнения гръб на стола, потъна дълбоко в тялото на бракониера и щръкна от гърдите му.

С един ритник Саймън блъсна мъртвеца в огъня, като същевременно измъкна камата си от него. Миризмата на опърлена плът и изгоряла коса достигна ноздрите му. Той се прикри отново зад ландровъра, точно когато един от бракониерите насочи пушката си към него и стреля.