Мел Одом
Изходът (46)

Четиридесет и три

Саймън се надигна. Все още беше замаян от експлозията, която последва, след като мъжът грабна чука от гърба на Дерек. Въпреки защитата на бронята, той усети кръв в устата си. Очите му се съсредоточиха върху трептящия пурпурен диск, от който демонът се опитваше да изпълзи. Куршумите бяха застинали във въздуха пред мъжа… Името му е Уорън. Саймън си спомни, че кабалистката беше извикала това име, точно преди чернокожият да скочи към чука.

— Спрете го — извика Дерек. — Вземете чука!

В чудовищната фигура на демона имаше нещо, което събуди първичен страх у Саймън. Чувството не приличаше на нищо, което бе изпитвал досега. Беше примитивно и неудържимо. Последното нещо, за което можеше да помисли, беше да се доближи до демона.

Но в помещението бяха останали само той и Дерек. Дерек се опитваше да се изправи на крака. Дишането му звучеше затруднено. Щом Дерек се надигна, Саймън видя парче от демонско копие, забито в стомаха му.

— Саймън!

Гласът на Дерек измъкна Саймън от състоянието, в което беше изпаднал. Той тръгна веднага напред, но усети натиск, който незабавно го блъсна назад. Сега проумя защо куршумите останаха да висят във въздуха. Мистични енергии пазеха Уорън.

Като продължи да полага усилия, за да се придвижи, Саймън призова собствената си магическа енергия, насочвайки я като оръжие към Уорън. Щом тя стана достатъчно силна, я изстреля срещу него. Нещо накъдри въздуха помежду им.

Уорън се олюля и концентрацията му се наруши. Дискът обаче запази формата си, докато демонът се промъкваше през него в мазето.

Когато натискът изчезна, Саймън завъртя меча си с намерението да избие чука от ръцете на Уорън. Уорън се отмести и мечът отсече дясната му китка.

Ръката падна на земята. Кръв запръска от ужасната рана на китката. Той нададе остър писък, изпусна чука и с другата длан стисна чукана на осакатената си ръка.

Саймън не бе желал този обрат на събитията, но пристъпи към чука и го вдигна от пода. Застиналите куршуми продължиха пътя си и поне един от тях улучи Уорън, защото той падна.

Дискът се сви, но мистичните сили изстреляха демона навън от него като чудовищен снаряд. Но след миг демонът спря насред въздуха и падна на колене, явно зашеметен. Гласът му прогърмя, изпълнен с ярост и болка, и Саймън си пожела да не е тук, когато той дойде на себе си.

Двете жени притичаха до Уорън. Тъмнокосата се зае с отсечената му китка, докато другата застана до него и го прегърна с неестествена усмивка на лицето.

След като вече знаеше, че кабалистите не са приятелски настроени, нито дори неутрални, Саймън ги изостави и последва Дерек през дупката в пода.

— Ще се справиш ли? — попита Саймън, като се приземи на пода до своя другар.

— Налага се. — Дерек се изправи с усилие. Кръв се стичаше по нагръдника на бронята му. — Дай ми чука.

Той му го подаде и пое експлозивите, които му връчи Дерек.

— Минирай тунела — каза Дерек, поглеждайки нагоре към дупката. — Демоните ще се спуснат подир нас веднага щом довършат онези хора горе.

Саймън кимна и метна експлозивите на рамо. Побягнаха.

Според картата на дисплея на Саймън малко по-нататък тунелът завиваше и се насочваше към реката. Той спря, пъхна детонатор в една пресовка взрив и пусна пакета с експлозиви на земята зад ъгъла, като се надяваше, че завоят ще насочи ударната вълна.

Отзад в тунела първите демони започнаха да се появяват през дупката, падайки на четири крака. Те лаеха и ръмжаха, докато надигаха оръжията си и започнаха да стрелят.

Саймън се прикри зад ъгъла и хвърли един поглед, за да се увери, че Дерек продължава да се придвижва напред.

— Вертам.

— Да?

— Стигнахте ли до другия край на тунела? Изходът свободен ли е? — На Саймън не му допадаше идеята да взриви тунела зад тях и да се затворят като в гробница. Възможно беше да се откопаят някак си, но той не искаше да рискува.

— Още секунда. Почти стигнахме.

— Саймън — извика Дерек, — взриви тунела.

Зад ъгъла долетяха стъпки, уловени от усилвателите на бронята. Те бързо се приближаваха.

Ако изходът е блокиран, дори да не взривя и затрупам пътя назад, пак няма как да минем през демоните. Ще ни избият до крак. Това означава, че само ще забавя…

— Тук е! — извика Вертам. — Можем да излезем!

— Саймън, взривявай…

Използвайки системите на бронята, Саймън задейства експлозивите, точно когато стъпките прозвучаха досами ъгъла, и се хвърли напред. Ударната вълна разтресе тунела и подът под краката на Саймън завибрира. После вълната го застигна и го помете напред, като го обгърна във вихър от жълто-оранжеви пламъци.

* * *

Той ми отсече ръката!

Дори докато се взираше в окървавения си чукан, Уорън не можеше да повярва. Гледаше как Мерихим се промъква през диска и дори не забеляза бронираната фигура, докато не стана прекалено късно.

Не го болеше толкова, колко си мислеше, че би трябвало. Всъщност почти не го болеше. Ревът на Мерихим в черепа му беше по-лошото. Демонът беше наранен и гневен и бавно се изправяше.

Наоми се надвеси над Уорън, притискайки го към земята с тежестта си, докато се мъчеше да стегне китката му с връзката, която бе свалила от обувката си.

— Стой мирно! Ще умреш от загуба на кръв! Стой мирно!

На Уорън не му пукаше. Беше му се случило поредното ужасно нещо, защото не можеше да се защити. Защото никой не беше загрижен за него толкова, че да го предпази. Вледеняваща слабост започна да обзема тялото му, отнемайки силите и замъглявайки зрението му. Той продължи да се съпротивлява, но беше прекалено слаб, за да се бори с Наоми.

Тя затегна връзката около китката му и успя да спре кървенето.

— Недей — прошепна той. — Моля те, недей. — Беше готов да умре. Тя не го знаеше, но беше така. Беше готов сега, докато е още в шок. Не се боеше. Смъртта можеше да дойде в този момент и той нямаше да й се противи. Той заопипва вяло с другата си ръка, търсейки връзката, за да я развърже и да остави кръвта си да изтече.

Наоми хвана ръката му.

— Спри — каза тя. — Моля те, Уорън, спри.

— Той ми отсече ръката! — чу се Уорън да изговаря немощно.

— Знам — каза Наоми. — Знам. Всичко ще е наред.

— Аз съм сакат!

— Ти си жив.

Горещи сълзи изпълниха очите на Уорън. Не искаше да е жив. Искаше да е мъртъв. И искаше мъжът, който го беше осакатил, също да умре.

— Пазете се — извика Тулейн. — Те идват.

Уорън видя като през мъгла приближаващите се демони. Някои от тях се бяха шмугнали в дупката, която бронираните мъже бяха пробили в пода. Но останалите идваха към кабалистите. Нямаше съмнение какво възнамеряват да правят.

Едно от изчадията на мрака вдигна отсечената ръка на Уорън и се ухили.

Зад него сумтеше и се лигавеше един смрадлив гигант — огромен зелен демон, който се извисяваше над другите и смътно напомняше недовършен глинен модел на човек. Тялото му бе покрито с гладки люспи. Главата му беше огромна и чудовищна, без коса и уши. Голямата му зейнала паст беше пълна с остри зъби.

Като продължаваше да се хили, изчадието подхвърли ръката на Уорън във въздуха. Главата на смрадливия гигант се стрелна към нея на удължената си шия и я улови с уста.

— Не! — извика Уорън, опитвайки се отново да стане.

Смрадливият гигант сдъвка ръката няколко пъти, трошейки костите, и преглътна. Погледна отново към Уорън, сякаш обмисляше с какво да продължи.

Демоните тръгнаха напред, оголвайки мечовете си, очевидно с намерението да убият беззащитните си жертви.

Мерихим пристъпи между тях.

— Не — каза демонът. — Тези са мои. Заявявам правото си върху тях.

Демоните започнаха да кривят лица и да ръмжат недоволно. Трима от тях тръгнаха напред.

Мерихим насочи големия си тризъбец към един от тях. Гремлинът запищя и се заудря по главата. В следващия миг главата му се пръсна като пълен с кръв балон.

Останалите демони се отдръпнаха.

— Вървете — каза им Мерихим. — Преследвайте другите, ако искате, но оставете тези на мира.

С неохота демоните отстъпиха.

— Да — каза Мерихим след няколко мига, — можете да вземете мъртвите.

Демоните се заблъскаха бясно към труповете. Стаята се изпълни с мляскане и хрупане. Мерихим се обърна към Уорън.

— Ти им позволи да вземат чука на Балекор.

Уорън не отговори. Надяваше се, че смъртта му ще е бърза.

— Няма да умреш — каза Мерихим. — Все още мога да те използвам.

„Мога да умра, ако искам — помисли си Уорън. — Не можеш да ми попречиш“. Вече усещаше как пулсът му се забавя и зрителното му поле започва да посивява по периферията.

Мерихим се приближи до него.

Уорън почувства как Наоми стисна по-силно ръката му и разбра, че тя се страхува. Не го беше грижа за нея. Не му пукаше за нищо.

Демонът се наведе и постави длан върху гърдите на Уорън.

— Живей — заповяда му той.

Без предупреждение електричество прониза тялото на Уорън. Но не беше електричество. Беше нещо друго. Нещо по-мощно и същевременно по-ефирно. Пулсът му отново се учести.

И болката се върна на голяма вълна, която разби всяка надежда за смърт. Човек, който щеше да умре, не би изпитвал такава агония.

— Ръката ми! — извика Уорън. Защото всичко, което бе пропуснал да почувства по-рано, го чувстваше сега.

Мерихим вдигна една брадва, която лежеше наблизо.

— Ще ти направя дар. Очаквам да го използваш както трябва.

Докато се опитваше да остане в съзнание, Уорън видя с ужас как Мерихим положи собствената си ръка върху каменния под и я отсече от китката. Кръвта от раната спря почти незабавно.

Демонът не промълви и дума. Захвърли брадвата и вдигна отсечената длан с другата си ръка. После заговори на английски, обръщайки се към Наоми.

— Дай му това или ще познаеш гнева ми. — Подхвърли й ръката.

Наоми се опита да я хване, но не успя. Още преди ръката да падне, пръстите уловиха китката на кабалистката. Тя едва не изписка от ужас.

Мерихим се изсмя и вдигна чукана си. Черни пипала изникнаха от там и се заувиваха едно около друго. Само след секунди му бе пораснала нова ръка.

— Спи. Оздравявай. Пак ще имам нужда от теб. Уорън рухна в мрака, страхувайки се от живота — не от смъртта. А щом се налагаше да живее, смяташе да се погрижи бронираният мъж, който бе отсякъл ръката му, да си плати.

* * *

Зашеметен от взрива, Саймън се претърколи и застана на крака, без да изпуска меча. Аудиозаглушителите на бронята предпазиха слуха му, а ПД-то компенсира ярката светлина. Тунелът се изпълни с прах. Бронята филтрира прахта и запази притока на въздух чист.

Саймън извади шипомета си и огледа преградата, препречила тунела. Скали и отломки се бяха срутили отгоре, отваряйки дупка към помещение от друга сграда. Отломките не запълваха съвсем тунела. На върха имаше пролука не повече от няколко пръста, но там не се забелязваше движение.

Саймън се обърна, затича в обратна посока и бързо настигна Дерек. Преметна ръката му над раменете си и му помогна да закрачи по-бързо. Заедно се насочиха към другия край на тунела.

* * *

След минути по-късно Саймън стоеше извън тунела само на няколко стъпки от река Темза. Калта, която покриваше бреговете, свидетелстваше, че нивото на реката наистина пада. Няколко лодки и кораби стояха заседнали в калта.

Над тях мълчаливо летяха Кървави ангели, взирайки се надолу за жертви. Други демони шетаха из сградите и по лодките.

Докато стоеше там, подкрепяйки Дерек, Саймън се замисли за мъжете, жените и децата, които бяха оставили в музея. Не знаеше дали битката долу в хранилището беше разрушила защитата, която предпазваше сградата. Надяваше се, че не е. Сърцето му се късаше при мисълта, че всички тези хора ще попаднат в ръцете на демоните.

Тамплиерите бавно тръгнаха да се измъкват, придържайки се към сенките. Лиза, една от жените в отряда, се върна да помогне на Саймън за Дерек, който ту губеше съзнание, ту се съвземаше. Явно раната му беше прекалено сериозна, за да може бронята да го поддържа с медикаменти.

— Вижте — каза Вертам, като посочи надолу по реката. Като използва програмата за увеличение на ПД-то, Саймън различи фигурите в мрака. Позна в тях кабалистите, които се измъкваха от сградата на стъкларната. Носеха някого на импровизирана носилка, която приличаше на парче килим, изрязано от пода на някой кабинет.

— Те са в съюз с демоните — процеди през зъби Мърсър. — Което доказва, че не можем да им вярваме. — Той изруга. — Трябваше да ги избием всички и да се свърши.

Саймън не каза нищо, но не мислеше, че кабалистите са свързани с демоните. Когато ги откриха, те бягаха, за да се спасят. Не се съмняваше в това.

Но не можеше да си обясни защо онзи кабалист Уорън отне чука на Балекор от Дерек и призова демон. Дали те използваха демона? Или той тях?

Опита се да не мисли за това. Имаше други, по-важни неща. Ако успееха да се върнат невредими в Подземието, щеше да направи известни промени в живота си. Да търпи и да ходи на мисии за Върховния трон не беше това, което искаше да върши. Не беше онова, което баща му го беше обучил да върши.