Мел Одом
Изходът (40)

Тридесет и седем

Жален вой изтръгна Уорън от студената тъма на съня. Той очакваше да се събуди в лазарета на кабалистите. След всичката болка, на която Наоми го беше подложила, не можеше да си представи, че ще се събуди някъде другаде.

Вместо това откри, че се намира в стая от обгорено оранжево стъкло. Или кристал. Уорън не беше сигурен. Никога досега не беше виждал подобно нещо.

Материалът беше полупрозрачен. Стените бяха достатъчно тънки, за да долови нещо от света навън. Други сгради се извисяваха по неравния хоризонт подред, но все пак някак разхвърляно, като че ли нещо липсваше.

Подът очевидно беше много по-дебел, защото не прозираше. Уорън разбра, че не е на приземния етаж, а доста над земята, когато погледна през прозорците.

По стените бяха изрисувани символи. Източникът на светлина беше сфера, пълна със светещи паяци — големи колкото юмрука му. Те пълзяха един връз друг и макар че никога не хвърляха сенки, силата на светлината се колебаеше.

Уорън с изненада откри, че стои прав. Златистата светлина, която излъчваше сферата с паяците, се отразяваше в зеленикаво-черните люспи по лявата му ръка. Той се обърна, за да огледа стаята, като се чудеше какво ли прави тук.

Наоми ли ме е пратила тук, или просто сънувам?

За миг през ума му премина мисълта, че може да е мъртъв и да се намира в отвъдното. Но той я отхвърли. Ако беше мъртъв, със сигурност щеше да го знае.

— Добре дошъл, Поглъщачо — изкънтя силен глас.

Уорън инстинктивно отстъпи назад към най-близката стена, с желанието да ограничи посоките, от които можеше да се приближи нападателят. Стаята все още беше празна и той не знаеше откъде е дошъл гласът. Обгореното оранжево стъкло — кристал или каквото беше там — на стената зад него беше топло на допир.

— Какво желаеш? — попита гласът.

Уорън се поколеба — не чувстваше присъствието на никой в стаята, и нямаше къде да се скрие, — затова отвърна:

— Не разбирам.

— Мога да ти обясня. Трябва само да попиташ.

— Какво да попитам? — Уорън се вслушваше, но нямаше издайническо ехо, което да му подскаже, че гласът идва от някоя друга стая, а не от тази, в която се намира.

— Всичко, каквото искаш да знаеш.

— Защо съм тук? — Уорън се оттласна от стената и пристъпи към другия край на стаята. Там в обгореното оранжево едва забележима сред светлината имаше правоъгълна сянка, която можеше да е изход. Щом се приближи, видя, че е врата, която стоеше под ъгъл спрямо него.

— Тук си, защото искаш да си тук.

— Не. Не съм дошъл тук сам. Не знаех за това място, затова не може да съм искал да бъда тук.

— Мерихим, Носителя на чума, отвори пътя ти към това място.

Уорън предпазливо пристъпи през вратата. Тя водеше към друга стая, също празна като първата.

— Къде съм?

— Това е Залата на оръжията — рече гласът. Сега като че ли идваше от другата стая.

Уорън обмисли тази информация.

— Защо му е на Мерихим да ме допуска на това място?

— За да научиш повече за онова, което трябва да търсиш.

— Какво трябва да търся?

— Чука на Балекор.

Смут обзе Саймън, но в същото време беше заинтригуван.

— Какво е това?

— Едно великолепно оръжие. Било е изгубено за хората стотици години.

— Как действа то?

— Убива. Унищожава. Чукът е едно от най-могъщите оръжия, сътворени от Вегалок.

— Кой е Вегалок?

— Ковач в ковачницата на мрака — отвърна гласът. — Именно неговата силна десница е изковала много от личните оръжия на тъмните повелители.

На Уорън му се искаше да попита какви са тези тъмни повелители, но се боеше.

— Разкажи ми повече за чука на Балекор.

— Какво искаш да знаеш?

Това обърка Уорън за момент. Не беше очаквал да му зададат този въпрос. Изглеждаше логично, че ако притежателят на гласа знае как се е озовал тук, би трябвало да знае и защо.

— Разкажи ми историята на чука.

— След като Вегалок го направил, го поднесъл на Пасапар, Носителя на мигновена разруха.

„Демон“ — помисли си Уорън.

— Защо е бил направен?

— За да служи в сражение.

— Срещу кого?

— Срещу всеки, с когото Пасапар би решил да воюва.

— Къде е Пасапар?

— Мъртъв е. Все още не е възкресен.

Все още не е възкресен?

Тези думи смразиха Уорън. Значи, ако демоните биваха убити, те можеха да бъдат възкресявани? Не беше подозирал това. В такъв случай борбата срещу тях беше напразна.

— Къде е чукът? — попита Уорън. Трябваше да оцелее и щом Мерихим бе обвързал оцеляването му с намирането на чука, Уорън възнамеряваше да го открие.

— Бил е загубен в човешкия свят преди векове — продължи гласът.

— Щом чукът не е на това място, защо аз съм тук?

— Защото дойде.

Уорън предпочете да не спори. Отиде до най-близкия прозорец и надникна навън към назъбения силует на града.

— Това светът на демоните ли е?

Гласът не отговори веднага.

— Ще приема твоето название за тези, които живеят тук, като „демони“. Този термин е бил използван и преди.

— Те имат ли друго име?

— Имат много други имена. Можеш да им дадеш ново, ако искаш.

— Не. — Злото нарастваше с придобиването на нови имена. Уорън помнеше това от книгите, които майка му четеше. — Ти каза, че тук живеят тъмните повелители.

— Да.

— Какво е тъмен повелител?

— Ранг в демонската йерархия. Един демон-воин трябва да убие милиарди, за да спечели това звание.

— Мерихим тъмен повелител ли е?

— Не още. Но е на път да стане.

— Сдобиването с чука на Балекор ще ускори ли спечелването на званието?

— Да.

— Значи аз ще помагам на Мерихим — осъзна Уорън.

— Ще му помагаш — потвърди гласът. — Трябва да се радваш.

— Защо?

— Защото Мерихим може да реши да прояви щедрост.

— А ако реши да не прояви щедрост?

— Тогава ще те унищожи.

Гадене присви стомаха на Уорън, но той успя да се овладее. Не знаеше какво ще стане, ако му прилошее в кулата.

— Как действа чукът? — прошепна той.

— Управлява мрака — отговори гласът. — Мята унищожителен тъмен огън, владее стихиите и отваря портали в Сянката.

— Сянката?

— Местата, намиращи се между световете. Притежателят на чука на Балекор може да призовава мъртвите да се бият на негова страна.

Този толкова небрежно поднесен факт смрази Уорън. Молеха го да бъде част от това?

Не, не те молят — напомни си той. — Заповядват ти. Това е различно. И ако не го направиш, Мерихим ще те убие и ще си намери някой друг да му върши мръсната работа.

Той за кратко се зачуди дали Тулейн и кабалистите биха могли да го спасят от демона, ако се стигне дотам. Едва ли.

— Времето ти тук изтича — рече гласът. — Макар че Мерихим ти отвори пътя, дори той не може да го държи отворен за дълго. Трябва да завършиш задачата си.

— Как?

— Ела. — Една от стените засия по-ярко от другите. Като хипнотизиран, Уорън прекоси стаята и застана пред стената.

Във въздуха пред него се оформи образ, подобен на холограма. От книгите, които бе чел като малък, той се досети, че това е боен чук. Приличаше на норвежко оръжие, но главата му беше огромна — дълга над шестдесет сантиметра и широка и висока по тридесет. Сигурно тежеше към сто килограма. През черния метал минаваха алени жилки. Повечето викингски чукове бяха дълги между метър и двадесет и метър и петдесет, но дръжката на чука на Балекор беше дълга поне два метра и половина. Може би щеше да е тежък и неудобен дори за Мерихим.

Преди да осъзнае какво прави, Уорън посегна към чука. Зелена електрическа мълния се стрелна от дръжката точно преди да я докосне. Ръката му се сгърчи в спазъм и премина през дръжката, без да докосне нищо материално.

— Ти си свързан с чука, Поглъщачо — изтътна гласът. — Сега го открий за своя господар.

Черната тъма се върна и засмука Уорън. Той се съпротивляваше, опитваше се да я отблъсне. Действието му обаче беше чисто инстинктивно, защото не искаше да остава в кулата. Желанието му беше да има някаква власт над живота си. Но не беше достатъчно силен да попречи на черната тъма да го погълне.

* * *

Когато Уорън се събуди, зъзнеше. Задърпа немощно завивките, метнати върху него, като отчаяно се опитваше да се стопли. Мислите му се лутаха в мъчителна просъница.

— Дайте му още едно одеяло — каза женски глас. — Той изгаря от треска.

До Уорън достигна шумолене, но не можеше да отвори очи, макар всячески да се опитваше. Усети тежестта на другото одеяло, с което го покриха. Той с благодарност се загърна с него.

— Успя ли да останеш с него? — попита мъжки глас.

От ехото в стаята или поради собствените си изкривени възприятия Уорън едва позна гласа на Тулейн.

— Не. — Това беше Наоми. — Имаше преграда. Не можах да я преодолея.

— Мислиш ли, че е успял да стигне там?

— Не знам.

Зъбите на Уорън тракаха. Гърбът и краката го боляха от тресенето.

— Температурата му стигна почти четиридесет и половина — каза друг мъжки глас. На Уорън му се стори, че е на лекаря, с когото се бе срещнал по-рано. — Трябва да го поставим в алкохолна вана, преди да сме го загубили.

— Той ще се оправи — каза Тулейн.

— Не го знаете със сигурност — възрази лекарят.

— Мерихим не се е свързал с него само за да го убие.

— Демоните са избили безброй хора. Един повече едва ли има значение.

— Той ще се оправи.

Нещо докосна главата на Уорън. Беше леденостудено.

— Температурата вече минава четиридесет и един градуса — рече лекарят. — Ако не ми позволите да го лекувам, ще умре за минути. Вече може да има увреждания на мозъка.

Уорън не знаеше какво ще стане, ако мозъкът му се прегрее. Беше чувал за опасността от високата температура, но не знаеше какво точно причинява тя на мозъка. Дали се сваряваше като яйце? Или се разтопяваше като восък?

Тулейн с неохота отговори:

— Добре. Свали му температурата.

Моментално няколко чифта ръце сграбчиха Уорън и го измъкнаха от леглото. Той се опита да се съпротивлява, но беше прекалено слаб. Те смъкнаха дрехите му, понесоха го през ярко осветената стая и го спуснаха в чакащата го вана с ледена течност. Нова вълна от гадене се надигна.

— Не трябваше да го пускаме в демонския свят — рече Наоми.

— Той не е ходил там — възрази Тулейн. — Стоеше си тук.

— Тялото му не помръдна, но усетих как умът му замина. Не можех да го следвам. Дори надзъртането в демонския свят е достатъчно опасно. Всеки, който е бил там, се е връщал луд или умствено увреден. Не биваше да му позволяваме да отива.

— Наоми — каза Тулейн с по-мек глас, — демоните го принуждават. Той е роб на Мерихим. Не мисля, че би могла да го спреш, дори и да се беше опитала.

— Трябваше да опитам. Това, което му се е случило… е по-страшно от всичко, с което някой някога се е сблъсквал.

— Ние всички преживяваме тежки времена.

— Ние сме били обучени за това. Знаем какво има там. А Уорън — не.

За миг на Уорън му стана хубаво от това, че Наоми е загрижена за него. Но го отрезви мисълта, че вероятно никога няма да може да й благодари, защото умира.

— Стига — проговори Мерихим. — Не си толкова слаб.

Гласът на демона предизвика агония в Уорън. Той се замята в ръцете на онези, които го държаха, като едва не изскочи от ваната. Викове и ругатни заехтяха около него.

— Той има конвулсии! — извика лекарят. — Дръжте го, иначе ще го загубим!

Уорън се бореше, но го натиснаха обратно надолу в студената течност.

— Няма да им позволиш да те задържат — нареди Мерихим. — Ти си по-силен от тях. Освободи се. Върви да намериш чука на Балекор, преди да попадне в ръцете на тамплиерите.

Без да е в състояние да се възпротиви на заповедта, Уорън поднови борбата си. Този път усети как треската вече не владее ума му. В него се вля сила, каквато не беше притежавал досега. Той се изтласка от ваната и замахна с ръка, отхвърляйки лекаря и санитарите от себе си.

— Спрете го! — извика Тулейн.

Наоми се хвърли напред, с вдигната ръка. Движейки се по-бързо, отколкото мислеше, че е способен, Уорън улови ръката на жената.

— Не — каза той.

Тя се вгледа в очите му и той усети как силата се надига в нея. Последния път тази сила го беше повалила в безсъзнание. Но този път той я спря и не й позволи дори да напусне тялото на жената.

— Не — повтори той този път по-нежно. Пусна ръката й и й позволи да отстъпи назад. В него се зароди ново чувство — като зов на сирена, който го подтикваше към действие. — Трябва да вървя.

— Защо? — попита Тулейн.

— Къде са ми дрехите? — Уорън излезе от ваната и огледа помещението. Не виждаше дрехите си никъде. Не виждаше и Кели. — Къде е Кели?

— Никъде няма да ходиш — каза Тулейн.

— Ние упоихме Кели — рече Наоми. — Когато ти изпадна в конвулсии, тя започна да пищи, сякаш я болеше.

Уорън продължи да търси дрехите си.

— Добре ли е?

— Не знам.

Ами ако не е? Ако нещо й се е случило, вината е твоя.

Уорън се пребори със съвестта си, като се съсредоточи върху това да намери дрехите си. Трябваше да са някъде в стаята.

— Казах вече, никъде няма да ходиш. — Тулейн застана пред Уорън.

Ядосан, чувствайки се като животно в капан, Уорън се наежи срещу мъжа.

— Тръгвам си, и то още сега.

— Ще видим. — Тулейн даде някакви заповеди. Стаята моментално се изпълни с въоръжени кабалисти в защитно облекло.

— Не им позволявай да те спрат — заповяда Мерихим.

Несъзнателно Уорън клекна и прилепи лявата си длан — тази, която бе покрита със зеленикаво-черни люспи — към пода. Действайки инстинктивно, освободи таящата се в него сила.

Мигновено бледовиолетови електрически мълнии се стрелнаха по пода и стигнаха до мъжете. Щом ги докоснаха, ги хвърлиха във въздуха и те изпопадаха в безсъзнание до последния човек.

Уорън се изправи отново и посегна да сграбчи Тулейн с лявата си ръка. Хвана го за палтото и почти без усилие го вдигна над пода. Осъзна, че би могъл със същата лекота да го изхвърли през прозореца.

— Тръгвам си — каза Уорън. — Не можеш да ме спреш. Няма да ме спреш. — Той използва и старата си сила, онази, с която бе израснал и познаваше най-добре. — Разбираш ли?

Тулейн се противеше на внушението. Пот ороси челото му и лицето му изопна.

— Това е демонът. — Наоми се появи отстрани, пристъпвайки в полезрението на Уорън, но думите й бяха насочени към Тулейн. — Демонът влива сила в него. Не мога да направя нищо.

— Добре — каза Тулейн. — Можеш да си тръгнеш. Но нека дойдем с теб. Бихме могли да научим толкова много.

— Не — каза Мерихим.

Уорън се опита да се възпротиви на заповедта на демона, но му беше трудно. Въпреки това една частица от него искаше да поеме контрола.

— Аз мога да ти помогна — каза Тулейн. Въпреки усилията му да изглежда спокоен, Уорън усещаше страха му. — Какво ще правиш? Пеш ли ще си тръгнеш оттук? Мога да ти дам превозно средство.

— Не му позволявай да идва — заповяда Мерихим.

Уорън отпусна хватката си и освободи Тулейн. Мъжът се свлече безпомощно на пода.

— Прави каквото искаш — каза Уорън. — Донесете ми дрехите.

* * *

Няколко минути по-късно, облечен и все още изпълнен с усещане за сила, Уорън излезе от къщата на кабалистите на просторния обработен двор. Тулейн вече беше приготвил камиона и го чакаше.

— Не ми се опълчвай, човеко — заплаши го Мерихим. — Мога да те убия намясто.

Уорън затвори очи и опита да не се вслушва в гласа на демона за момент. Съсредоточи се върху копнежа, който го изпълваше. В главата му постепенно изплува един образ.

Беше някъде надолу по течението на Темза. Сградата беше голяма и с пристройки, тъмна, защото електричеството на града беше изключено. Той се опита да разчете избледнелия надпис по тухлените й стени.

Стъкларна „Холдсток“.

— Мога да ти намеря онова, което искаш — прошепна Уорън на демона. И знаеше, че ще го направи. Твърде много се страхуваше от Мерихим, за да не го направи. — Но не мога да се справя сам. Нужна ми е тяхната помощ.

След като не получи отговор от демона, Уорън се присъедини към Тулейн и Наоми в камиона. Вътре беше претъпкано. Една кола ги последва. Те преминаха през портата и излязоха на пътя.

— Знаеш ли накъде отиваме? — попита Наоми.

— Да. — Уорън не обърна внимание на отровния поглед на Тулейн. Водачът на кабалистите представляваше по-малка заплаха от демона, а в момента Уорън знаеше, че е достатъчно силен да се пази от Тулейн. Макар и да изпълняваше повелите на демона, му стигаше да знае, че има достатъчно сила да се защити. Тази мисъл беше успокояваща.

— Накъде? — попита тя.

Уорън не обърна внимание на въпроса, а погледна през предното стъкло. В далечината се виждаха високите сгради на Лондон.

— Уорън — опита отново Наоми.

— Не — отсече той. — Когато трябва, ще разбереш.

— А другите демони? — попита Тулейн. — Ще бъдем ли защитени от тях?

— Не.

— Тогава това е глупаво.

— Можеш да си тръгнеш, ако искаш.

Тулейн се втренчи в него, после откъсна поглед и се извърна.

Уорън не позволи враждебността му да го засегне. Повече се тревожеше за това дали ще оцелее след предстоящата среща. Част от загадъчната магия, която го свързваше с чука на Балекор, му подсказваше, че и други също го търсят. Не знаеше дали ще доживее да види утрото, но щеше да направи всичко по силите си това да стане.