Мел Одом
Изходът (37)

Тридесет и четири

Уорън погледна зад себе си и там, където само преди миг нямаше никой, откри Мерихим, Демонът се извисяваше над него, заплашителен и надменен.

— Не се страхувай — свирепа усмивка разтегли люспестото му лице. — Не те оставих да живееш само за да те докопат тези насекоми. — Той посочи с ръка към демоните, които сновяха между колите. Никой от тях не погледна по посока на Уорън. — Имам далеч по-значими планове за теб.

Уорън беше уверен, че тези планове включват мъчения и разчленяване. Но ако можеше да отложи този момент, щеше да има време да мисли и да планира.

Смях заклокочи в Мерихим.

— Не. Смъртта и разчленяването биха били… забавни. Но аз те искам с друга цел. Мога да те направя водач в моята собствена армия. Ти познаваш хората, които издирваме, и този свят. Всяко от тези две неща може да е безценно.

Уорън отчаяно опита да се събуди, но не можа.

— Чакай. — Тихият глас на Наоми достигна до него отдалеч. — На това място той не може да те нарани. Тук аз мога да те защитя.

Само защото нямаше друг избор, Уорън остана неспокоен на мястото си. Щом и Мерихим, и Наоми твърдяха, че могат да го защитят, значи някой от тях лъжеше…

— Демоните лъжат — каза му Наоми.

… Но Уорън не знаеше кой. Предполагаше, че и двамата биха го излъгали поради собствени съображения.

Погледът на демона попадна върху ръката му. Уорън носеше черна тениска, така че ръката беше открита. Змийските люспи като че ли отразяваха някакво сияние, което идеше от демона.

— Виждам, че дарът ми е прихванал. Какво мислиш за него? Бях много щедър.

— Защо направи това с мен? — попита Уорън.

— Ти беше прекалено слаб. Никога нямаше да се справиш сам със суровите условия в този свят. Само изгарянията, които понесе, щяха да са достатъчни, за да те убият, ако не ти бях помогнал. — Мерихим побутна главата на Уорън с тризъбеца. Металът беше толкова студен, че го изгаряше. — Ти стигна далеч, но ще отидеш и много по-нататък.

— Не съм искал това. — За миг гневът взе превес над страха, който тресеше Уорън.

— Нямам навика да изпълнявам желания — отвърна демонът. — Ако беше поискал нещо, щях да те убия на място.

Гневът в Уорън се стопи, като остави само страха. За миг той се зачуди дали умирането нямаше да е по-лесно. Мерихим наклони глава и изгледа Уорън.

— Предпочиташ да умреш ли? На този свят има други хора, които биха предпочели да живеят и да ми служат.

Инстинктът за самосъхранение изтласка страха и нерешителността на Уорън.

— Не.

— Правилно. Искаш да живееш. Все още искаш. — Усмивка изкриви устните на Мерихим. — Кажи ми го, тогава. Кажи ми, че се радваш, че още си жив.

Уорън изпита по-силно отвращение от себе си, отколкото когато и да било преди. Спомни си как се беше чувствал, когато беше видял да убиват майка му пред него и беше заповядал на пастрока си да се самоубие. Знаеше със сигурност, че мъжът няма никакъв избор и че той би могъл да спре самоубийството, преди да е извършено, просто като му заповяда да заспи, вместо да умре.

В продължение на седмици след смъртта на майка си и пастрока си Уорън се обвиняваше. Не само за смъртта на убиеца, а и за тази на майка си. Уорън винаги присъстваше на споровете им и винаги представляваше повод за търкания между тях. Не знаеше точно защо вината за смъртта им е негова, но беше сигурен, че е така. Докато беше в болницата и се възстановяваше от огнестрелната рана, често си мислеше, че щеше да е по-добре, ако и той беше умрял.

После, когато никой не го осинови заради разигралата се трагедия, Уорън отново винеше себе си. Той беше безполезен, прокълнато дете, който посещаваше сиропиталището, го забелязваше.

— Ти беше безполезен — рече Мерихим. — Аз промених това. Промених теб. Сега имаш стойност. Аз те издигнах. Мислиш ли, че щеше толкова да заинтересуваш новите си приятели, ако аз не се бях погрижил за теб?

Уорън знаеше, че е вярно. Кабалистите нямаше да го търсят, ако не беше оцелял при онзи пожар.

— Ние вече те търсехме — напомни му Наоми — преди пожара онази нощ.

Това, което каза Наоми, му помогна малко, но после Уорън осъзна, че Мерихим знае, че той се намира при кабалистите.

— Деца, играещи си със сенки на неща, които никога не са виждали — присмя се Мерихим. — Подлъгани от илюзии за величие от жалките късчета, които са успели да изровят.

Надменност ли е това? — зачуди се Уорън. — Или истина? Не знаеше.

— Спокойно — каза Наоми. — Всеки миг, в който вниманието на демона е съсредоточено върху теб, научаваме нещо.

Погледът на Мерихим пламна в гибелен черен огън, който заструи от очите му.

— Кажи ми веднага, че се радваш, че си жив, или ще те убия на място.

— Уорън. — Гласът на Наоми беше напрегнат и настоятелен. — Направи каквото казва. Направи го или ще те убие.

През целия си живот Уорън не се беше чувствал толкова безпомощен. Каквото и да кажеше, каквото и да направеше, беше обречен. Нямаше изход.

— Не го знаеш със сигурност. Ние можем да ти помогнем. Но трябва да се опазиш дотогава.

— Радвам се, че съм жив — прошепна Уорън с накъсан хленч. Горещите сълзи изстиваха по бузите му и усещането сега беше същото, както когато плачеше в сиропиталището. Знаеше, че казва истината, и знаеше, че ако Мерихим го усети да лъже, ще го убие, преди да успее да си поеме отново дъх.

— Добре. Всичко ще бъде наред.

Уорън не каза нищо, но не беше уверен, че нещо изобщо ще бъде наред. Просто искаше да се махне час по-скоро от този мост и от демона.

Мерихим се усмихна и се изправи гордо. После се обърна към Уорън.

— Как ме откри?

— Не знам — отвърна Уорън. Тъй като наистина не знаеше как Наоми го е пратила на това пътуване, или как е проследила обратно връзката му до демона, той се надяваше, че това е достатъчно близо до истината. — Заспах и ти се появи.

Мерихим се замисли върху това:

— Може би връзката между нас е по-силна, отколкото мислех.

Уорън се зачуди дали това правеше демона по-уязвим по някакъв начин. Или дали Мерихим си мислеше, че е така. И в двата случая това можеше да се окаже гибелно за него.

— И защо дойде при мен?

— Не исках да го правя. — Това определено беше истина.

— Но все пак си тук.

— Продължавай да го занимаваш. Да видим какво мога да узная.

Уорън искаше да й откаже, да заяви, че той е този, който ще плати цената за рисковете, които тя поема.

Мерихим пристъпи по-близо до Уорън, надвисвайки над него. Горещината от тялото на демона стопли премръзналия от стоенето на моста под зимния вятър Уорън.

— Но мога да те използвам, затова е добре, че се появи.

В Уорън отново се надигна страх. Той се прокле, задето беше отишъл при кабалистите. Ако сега не беше там при тях, нямаше да е и тук.

— Искам да намериш нещо — заяви демонът.

— Какво?

Мерихим се ухили зловещо:

— Не ти трябва да знаеш. Но бъди уверен, че ако не ми го намериш, ще те смажа.

Уорън почувства как силата на Наоми преминава през него и се разтревожи, че щом той я чувства, то със сигурност и демонът ще може да я долови. Но Мерихим не даде никакъв признак, че усеща нещо.

— Казах ти, че съм добра в работата си. — В думите на Наоми, които проехтяха в черепа на Уорън, имаше следа от гордост.

Мерихим вдигна тризъбеца и опря остриетата му в челото на Уорън:

— Ти ще бъдеш моята хрътка в това дело. Ще издириш онова, което търся. Хората също го търсят и не искам да успеят. Трофеят е мой и само мой. Намери ми онова, което желая, и ми съобщи, когато го сториш.

— Как?

— Ще получиш нужното средство.

— Как ще разбера какво е?

— Просто ще разбереш.

Тъмна енергия от тризъбеца прониза мозъка на Уорън. Той чу писъка на Наоми дълбоко в ума си и престана да усеща присъствието й.

— Върви — заповяда му Мерихим. — Не ме безпокой повече. Изпълни задачата си колкото можеш по-бързо. Искам да получа своя трофей утре преди зазоряване.

Невероятна сила блъсна Уорън и го преметна през ръба на моста, като ударът изкара въздуха от дробовете му. Той отлетя поне на тридесет метра назад и за частица от секундата увисна над дълбоката бездна.

Започна да пада към тъмната река, където демоните подскачаха по горящите лодки и кораби. Протегна ръката си, за да се опита да влезе по-леко във водата, но беше сигурен, че ще изгуби съзнание от удара.

Твърде късно забеляза, че изобщо няма да улучи водата. Падаше право към един горящ танкер, който в същия момент експлодира. Пламъците се надигнаха нагоре към него и той изкрещя от страх. Закри лицето си с ръце и горещината се втурна да го погълне…

* * *

… и той се събуди върху постелката в кабинета на Наоми, опитвайки се да си поеме дъх.

Хедгар Тулейн стоеше близо до кръга. Лицето му беше изопнато от загриженост, но той не гледаше към Уорън. Вместо това взорът му беше прикован в Наоми, която лежеше свита в ембрионална поза.

— Какво стана с нея? — попита разтревожено Тулейн.

Уорън, който се опитваше да се справи с бъркотията в главата си и едва сега усети туптенето в слепоочията си, сякаш не чу въпроса му. Задъхан и замаян, чувствайки се някак променен, той седна с усилие и посегна към Наоми.

— Хей — извика Уорън. — Хей, събуди се.

Тя постепенно се събуди. Твърдите черти на лицето й бяха сгърчени от болка. Опита се да седне, но й призля. Махна с ръка и всички свещи изгаснаха.

Тогава Тулейн прекрачи в кръга и й помогна да се изправи. Прати да извикат помощ, докато Уорън седеше, опрял гръб на една от стените, твърде изнемощял, за да помогне.

Кели стоеше в другия край на стаята и се взираше в тях. Изглеждаше уплашена.

Не се страхувай — помисли Уорън.

Кели си пое бавно и дълбоко въздух и страхът в нея утихна. Лицето й не издаваше никаква емоция.

Помогни ми.

Като автомат Кели се приближи до Уорън. Не изглеждаше на себе си. Уорън знаеше, че би трябвало да се чувства виновен, но страхът в него надделяваше над всякакви угризения. Ръката й беше студена, но това също не го интересуваше. Просто не искаше да бъде сам.

* * *

Докато дойде лекарят, за да прегледа Наоми, тя вече се чувстваше по-добре. Отказа помощта на Тулейн и с неуверена крачка се приближи до Уорън.

— Връзката ти с демона е по-силна, отколкото предполагах — каза тя.

— Знам. — Уорън стоеше пред нея на треперещите си колене. Все още не се чувстваше добре. Силно гадене се надигаше от стомаха му.

Наоми се втренчи в него, сякаш можеше да прочете мислите му.

— Знаеш ли какво иска Мерихим?

— Не.

— Не ти ли каза?

Уорън усети да го изпълва гняв и избра да се отдаде на него, вместо на страха, който тресеше костите му.

— Ти беше там. Чу ли го да каже нещо?

Наоми посегна рязко и сложи длан на слепоочието му. Уорън се дръпна с намерението да избегне ръката й, но в същия момент ослепяваща електрическа болка прониза мозъка му и всичко почерня.