Мел Одом
Изходът (36)

Тридесет и три

Това, което притежаваш, е необикновено. — Жената прокара пръсти по лявата ръка на Уорън, нежно подръпвайки малките люспици с нокти. Действието и гласът й бяха донякъде сладострастни.

Лек бодеж пропълзя под люспите му, после се разпространи по ръката на Уорън и се съсредоточи в задната част на скалпа му. Искаше му се да издърпа ръката си от хватката на жената, но не го направи. Тулейн му беше казал, че Наоми е най-чувствителната и умела кабалистка тук в пещерите.

Уорън предполагаше, че тя е с няколко години по-възрастна от него. Със сигурност не повече от четири. Щеше да е хубава, ако не бяха всичките татуировки и пиърсинги, красящи плътта й. А също и двата къси, закривени рога, които се подаваха от челото й и я правеха да изглежда зловеща. Беше дребничка и закръглена, облечена в черна блуза с дълбоко деколте, черни кожени панталони и високи до прасеца ботуши със сребърни верижки.

Видът й си го биваше, както би казала саркастично Кели. Ако все още беше саркастично настроена. Но тя седеше на пода в другия край на стаята и послушно чакаше Уорън.

Уорън изпитваше угризения заради поведението на Кели. Макар по-рано да беше злобна, а понякога и жестока към него, допреди няколко часа той не осъзнаваше какво влияние е оказал върху живота й. Преди това му беше прекалено зле и прекалено много го болеше, за да забележи.

Но въпреки това страхът да остане сам сред непознати беше по-силен от вината, която изпитваше заради това, че я контролира. Затова и продължаваше да й внушава да седи и да го чака.

— Не мисля, че е необикновено — отвърна Уорън.

Жената вдигна очи към него, а после премести погледа си върху Тулейн, който стоеше наблизо. Намираха се в друга стая, която беше пълна със стари книги на десетки езици. Имаше и пластмасови кутийки, съдържащи различни билки и прахове.

— Така мислиш, защото нямаш необходимото знание, за да оцениш онова, което имаш — каза жената. Продължи да гали ръката му, като че ли беше някой домашен любимец.

Бодежът се усили.

Наоми погледна в очите на Уорън.

— Познаваш демона, който ти е причинил това, нали?

Това разбуди интереса на Тулейн. Никой от тях не беше споменавал името на Мерихим пред жената. Уорън беше твърде изненадан, за да проговори.

— Знаеш името му, нали? — повтори Наоми.

— Мерихим — каза Уорън.

Наоми се усмихна леко и пусна ръката му. Стана, като се надигна с ръце от стола си, и прекоси малката стаичка до отрупаната библиотека. След миг размисъл избра една дебела книга с богато украсени кожени корици и се върна обратно.

— Той е един от великите демони, които кабалистите са зървали във виденията си — рече Наоми. — Един от онези, които са били именувани.

— Именувани? — повтори Уорън.

— Не всички демони имат имена — каза Наоми. — Повечето от тях са просто твари. Могъщи твари, вярно е, но не са нещо повече от оръдия. Трябва да си спечелят имена, а единственият начин да го направят е, като си пробият път до върха на йерархията. — Тя погледна към Тулейн с известно объркване. — Той не знае ли за демоните?

— Не е бил обучен по правилата — отвърна Тулейн.

Наоми се втренчи изпитателно в Уорън.

— Защо си толкова специален в очите на демон като Мерихим? — попита тя.

Уорън нямаше отговор, затова и не се опита да отвърне.

— Какво знаеш за него? — попита Наоми.

— Нарече се Носителя на чума.

Наоми кимна и отвори книгата. Положи я върху масата между тях. Там, върху страницата, стоеше демонът в цялото си мрачно величие. Синьо-зелената му броня блещукаше, а зеленият му тризъбец сияеше. Разчленени трупове лежаха нахвърляни безразборно около него.

— Той е бил в този свят и по-рано — каза Наоми, — но това е било отдавна. През Средновековието няколко избрани демона са посетили нашия свят, за да го изучат и да разберат с какво ще се сблъскат тук. Мерихим донесъл смърт и болести на хората в Европа. Хиляди, стотици хиляди измрели заради него. Някои казват, че е пътувал с Христофор Колумб до Новия свят и е отговорен за смъртта на много коренни жители на Америка. Испанците твърдели, че демоните са причина за множеството смъртни случаи.

Уорън смътно помнеше историите за Колумб и неговите пътувания из Новия свят. Но си спомняше, че милиони коренни жители на Америка бяха измрели в резултат от контакта си с европейците. Дребната шарка и други болести ги бяха покосили.

— Някои твърдят, че коренните жители разпознали истинската същност на Мерихим — продължи Наоми. — Те са били по-близко до света на демоните. Твърди се, че можели да ги виждат по-лесно от другите хора. Оттам произлиза легендата им за Вендиго.

Уорън знаеше легендата за Вендиго. Коренните жители смятали, че понякога зли духове обладават воините и предизвикват у тях глад за човешка плът. И канибалите, и духовете били наричани Вендиго.

— Коренните се опитали да воюват с Мерихим и да го пленят. Той останал в този свят повече от сто години, преди най-после да бъде пленен от една група в Роаноке, Вирджиния. Цената обаче била висока. Когато го прокудили от този свят, изчезнали всички мъже, жени и деца, които живеели в града.

— Какво е станало с тях? — попита Уорън.

— Смята се, че са били пренесени в демонския свят. Това се случва понякога, когато някой се опълчи.

— Опълчването не е вярното решение — каза Тулейн. — Решението е контролът. Трябва да намерим начин да контролираме демоните и тогава няма да има от какво да се боим.

Уорън се вгледа в зеленикаво-черните люспи, които бяха заели мястото на кожата върху лявата му ръка. Контролът нямаше да е лесен. Той погледна отново в тъмните очи на Наоми.

— Какво ще иска Мерихим от човек като мен? — попита.

— Той те е оставил жив — рече Наоми. — Предполагам, че иска да те подчини.

— Защо?

Наоми поклати глава.

— Не знам. Но можем да се опитаме да разберем. Ако си съгласен. Ще бъде трудно и опасно.

Уорън се замисли само за миг. Бодежът под люспите на ръката и в тила му продължаваше. Нещата вече бяха трудни и опасни.

— Добре — съгласи се той.

* * *

Уорън лежеше по гръб върху малка постелка в центъра на стаята. Наоми беше застанала на четири крака наблизо и чертаеше сложни символи по гладкия каменен под с парче син тебешир. Жълто-зелени пламъци танцуваха по сините свещи около тях.

— Мерихим ще разбере ли, че си там? — попита Тулейн. Той стоеше извън кръга, очертан от Наоми.

— Ще се постарая да му попреча. — Наоми прибра тебешира обратно в дървена кутийка с гравирани върху нея символи.

— Но ако демонът все пак разбере, че си там, може ли да използва връзката, за да премине?

Още щом чу идеята за шпиониране на демона, интересът на Тулейн се изостри. Но след като осъзна, че Мерихим може да използва този контакт за свои цели, вече не изглеждаше толкова нетърпелив. Уорън също.

Наоми седна с кръстосани крака, поставяйки длани на коленете си.

— Сам знаете, лорд Тулейн, че ние не разбираме всичко, което правят демоните. И никога не сме шпионирали успешно някой могъщ колкото Мерихим.

— Ти шпионира Шулгот, след като той пристигна, по време на нашествието. Каза, че е по-лесно да ги наблюдаваш с дарбата си, докато са тук.

— Само защото Шулгот не се опита да ни попречи да видим всичко, на което е способен — каза Наоми. — Той също остава далеч извън нашия контрол.

Страх беше обзел Уорън, докато лежеше на постелката. Миризмата на горяща плът — неговата и на кабалистите, присъствали в стаята онази нощ, и на опърленото лице на пастрока му — се смесваше в ума му.

— Това може да е капан. — Преди да се усети, изрече Уорън.

Тулейн се втренчи в него.

— Ами ако Мерихим ме е променил така, само за да се промъкне тук? — попита Уорън. — Ами ако през цялото време целта му е била кабалистката мрежа?

Тягостна тишина се възцари в стаята, от което Уорън разбра, че Тулейн и Наоми не бяха предвидили тази възможност.

— Онази нощ той уби Едит и Джонас без никакво усилие — каза Уорън — и си прибра Окото на Рааталукин. Възможно е да ме е освободил само за да влезе във връзка с други от вас.

— Ще внимавам — каза Наоми. — Не искам да показвам неуважение към мъртвите, но аз съм много по-способна в това, което се готвим да направим, отколкото бяха Едит и Джонас. Това е областта, в която съм специалистка. — Тя сложи длан върху челото на Уорън. — Отпусни се. Просто затвори очи и аз ще те водя през останалото време.

Въпреки че сърцето му блъскаше и изпълваше тялото му с адреналин, Уорън почувства приятна умора да се разлива в тялото му. Напрежението го напусна.

— Затвори очи. — Наоми се наведе към него и притисна клепачите му с пръсти, задържайки очите му затворени.

За миг паниката завладя Уорън. Той трябваше да се пребори с импулса си да се надигне и да отблъсне ръката й. Във въображението си виждаше как сенки се отделят от стената и тръгват към него.

— Отпусни се — каза Наоми. — Дишай.

Уорън се подчини, като с усилие изпълни дробовете си.

— Между теб и демона има връзка — каза Наоми. — Той я е създал за свои собствени цели, но ние можем да я използваме.

Усещането за тази връзка в Уорън се усили. Колкото повече се усилваше, толкова повече се плашеше той. Уорън се оттегли назад и се помъчи по някакъв начин да прегради пътя между себе си и тъмната сила.

— Недей да се противиш — прошепна Наоми. — Отдай й се.

— Не мога — изпъшка Уорън. — Страх ме е.

— Страхът е хубаво нещо. Може да ни даде повече сила, отколкото сме в състояние да постигнем сами. Прегърни страха си и го използвай, но не му се отдавай. Дишай. — Наоми изчака малко. — Пак.

Уорън вдиша, следвайки съвета й, после издиша.

— Добре. Добре се справяш.

Като намери желания от нея ритъм, Уорън се поотпусна още. После мракът в ума му сякаш зейна и го погълна целия.

* * *

Уорън се взираше в тъмната шир на река Темза. Стоеше по средата на някакъв мост.

Когато се огледа, осъзна, че се намира на Лондонския мост.

Десетки неподвижни коли изпълваха моста. Някои от тях бяха преобърнати, а повечето представляваха овъглени развалини. Наблизо бяха разпилени останките от военен хеликоптер и проскърцваха, когато повееше вятър. Един мъртвец висеше на предпазния колан, подаден наполовина през вратата. Друг лежеше сред парчетата от разбитото предно стъкло.

Уорън долови движение вдясно и се обърна. Там обикаляха поне двадесет демона. Бяха страховити създания и издаваха гърлени звуци.

Внимателно, като се стараеше да се придържа към сенките, Уорън се обърна и потърси с поглед Наоми само за да установи, че я няма. Усети как сърцето му заби лудешки в гърдите и се огледа за път за бягство.

Аз не съм тук — каза си той. — Трябва само да си отворя очите и да се събудя. Ще се върна в пещерите. Само трябва да се събудя.

Но не се събуди. Остана уловен в съня. Надзъртайки през перилото на моста, се запита какви ли са шансовете му да оцелее при скок в реката.

— Няма нужда да скачаш — каза му един могъщ глас. Думите експлодираха в ума на Уорън и той моментално разбра кой му говори. — Те няма да те видят, докато аз не пожелая.