Мел Одом
Изходът (28)

Двадесет и пет

Уорън седеше отзад в микробуса и напрегнато чакаше, взирайки се през потъмненото стъкло към създанието с прилепови криле, което летеше на фона на почти пълната луна. Сняг покриваше гористия пейзаж около микробуса.

— Какво е това нещо? — попита Кели. Тя седеше до него облечена в зимни дрехи и увита с одеяло. Когато Уорън реши да тръгне с кабалистите, тя настоя да го придружи.

Беше се подвоумил дали да не й нареди да остане при другите, но не можа да го направи. Поради нестабилното си състояние не искаше да остава сам в компанията на непознати. Дори и такива, които, изглежда, искрено желаеха да му помогнат. Кели нямаше да му помогне особено, ако възникнеше проблем, но поне му беше позната.

— Това е Кървав ангел — отговори един от мъжете, седнал на пода около тях. — Адска твар е той. Хитър и смъртоносен.

— О! — Кели придърпа одеялото по-плътно около себе си.

Уорън гледаше как демонът лениво размахва криле. После пикира надолу и отново изчезна сред гората от тъмни здания, които съставляваха централната част на Лондон. Ниски облаци и отровната мъгла, която се стелеше откъм Адската порта, закриваха гледката.

— Лиъм — извика Малкълм отпред.

— Да. — Лиъм беше млад, лицето му беше покрито е татуировки и пиърсинги. Беше облечен целият в черно, а три рога стърчаха от тясната му глава. Те бяха покрити със струпеи, което показваше, че са присадени наскоро.

— Има ли още от тях наоколо?

Лиъм се взря в далечината. Уорън усети енергията около младия човек и разбра, че Лиъм вижда не с нормалното си зрение, а по някакъв друг начин.

— Не — отвърна Лиъм. — Вече не са в близката околност. За момента сме в относителна безопасност.

Малкълм нареди на шофьора да изкара колата отново на пътя. Микробусът потегли с тласък и излезе изпод дървото.

Демонските патрули бяха най-многобройни през нощта, Уорън знаеше това. И взимаха на прицел транспортните средства, привлечени от звука, както и от миризмата на изгорелите газове.

Уорън се отпусна и се облегна на стената на микробуса. Малкълм му беше предложил да го отведе в едно убежище на кабалистите, за да види какво могат да му предложат. Като знаеше, че в квартирата го очакват само свади и че трябва да научи повече, за да оцелее, Уорън се съгласи. Изборът му не беше лесен. Не обичаше промените в живота, но вече толкова неща се бяха променили. Боеше се, че самият той е едно от тях.

* * *

След по-малко от час бяха навлезли дълбоко в предградието Мейфеър извън пределите на града. Къщите тук бяха разделени от големи участъци земя, повечето от която неизползвана. Няколко от къщите имаха ферми за коне.

Покрай криволичещия път се редяха сгърчените голи крайници на дърветата, обрулени от суровия дъх на зимата. Заради тесния път Уорън предположи, че се намират в частна собственост.

Микробусът забави, след това сви и се насочи към масивните порти от ковано желязо на някакво имение. Шофьорът спря колата.

Един от мъжете в товарното отделение излезе навън. Притича и отвори масивните порти, за да мине микробусът.

Уорън се взря през предното стъкло в обширната, покрита със сняг, земя зад високите каменни стени. Тук несъмнено живееше някоя титулувана особа.

— Какво е това място? — попита Уорън.

— Домът на един от нашите благодетели — отвърна Малкълм. — Той е измежду най-силните в групата ни. Името му е Хедгар Тулейн. Скоро ще се срещнеш с него.

Името беше познато на Уорън.

— Тулейн? Медийният магнат? — Доколкото си спомняше, Тулейн притежаваше няколко медийни групи, които включваха телевизия, радио и вестници.

— Да.

— Той е кабалист?

— Да. Какъвто беше и баща му, а преди това и бащата на баща му.

Това явно е била строго пазена тайна. Уорън знаеше, че ако подобно нещо се бе разчуло, можеше да съсипе общественото положение на човека, а също и бизнес репутацията му.

Микробусът подскачаше по пътя, водещ към главната сграда — масивна четириетажна постройка, която приличаше на дворец сред зимния пейзаж. В прозорците не се виждаха никакви светлини.

Шофьорът спря микробуса пред къщата. Прозорците си останаха тъмни, а вратата — затворена. Уорън очакваше поне някой иконом да ги посрещне. По филмите винаги ставаше така.

— Май няма никой вкъщи — обади се Кели.

— Няма никой над земята — съгласи се Малкълм. — Не би било от полза за нас да сме толкова открити, нали?

Един мъж отвори задната врата на микробуса.

Уорън излезе на студения вятър. В микробуса беше топло, защото климатикът работеше.

Малкълм извади фенерче от джоба на палтото си и ги поведе. До вратата стояха на пост въоръжени мъже, така добре скрити в сенките, че Уорън едва не се блъсна в тях, преди да ги забележи.

Копита изтрополиха по покритата със сняг земя. Звукът беше толкова силен и изненадващ, че Уорън го взе за нападение.

Когато погледна в посоката, от която дойде звукът, разбра, че не са връхлитащи демони, а пет коня, които стояха в едно заграждение недалеч от тях. Уорън нямаше представа от каква порода са. Когато издишваха, облаци сива пара излизаха от ноздрите им. Те тъпчеха снега и го превръщаха в кал.

— Коне — каза Кели. В гласа й имаше нотка на благоговение.

— Да — съгласи се Малкълм. — Докато са живи и демоните не ни атакуват, ще имаме прясно месо.

— Какво? — Кели беше смаяна. — Вие ядете конете? Това е нечовешко. Те са… те са коне.

Уорън я погледна, удивен, че след смъртта и разрушението, които бе видяла в града, все още е загрижена за благоденствието на конете.

— По-добре ние да ядем конете, отколкото да ги изядат демоните — отвърна Малкълм. — Конското месо не е чак толкова лошо, като привикнеш с вкуса, а ако готвачът знае как да го приготви, може да е доста крехко и апетитно. — След това мина през вратата.

Кели погледна към Уорън с отвращение.

— Не ми каза, че те ядат коне — обвини го тя.

Уорън не си направи труда да се оправдава, че не го е знаел. Обърна се и последва Малкълм през вратата.

* * *

В къщата Уорън беше впечатлен от големината на стаите и разточителството, с което бяха обзаведени. Ботушите му отекваха по плочките на пода и ехото му подсказваше колко просторни са помещенията. Минаха през фоайето и голямата бална зала, завиха по един коридор вдясно и влязоха в кабинет. Върху повечето от рафтовете бяха наредени книги. Другите рафтове бяха заети от прекрасни предмети от азиатската история, които навярно бяха много скъпи.

Малкълм се приближи до голямата камина, която заемаше по-голямата част от едната стена. Уорън си помисли, че ако в нея гореше огън, в стаята би било топло и уютно.

Като натисна с ръка поредица от камъни по края на камината, Малкълм даде знак на другите да го последват вътре. Уорън и Кели застанаха до него. Уорън се чувстваше доста глупаво в камината.

После камината се раздвижи с тласък, завъртайки се на скрити шарнири. Зад нея се разкри тясно стълбище, спускащо се в земните недра.

Малкълм поведе другите надолу в мастиления мрак, като осветяваше пътя пред себе си с фенерчето.

— Насам — подкани ги той, застанал на тесните стъпала.

Уорън се поколеба. Но нямаше избор. Все още имаше възможност да се откаже и да се върне в квартирата си, но не би се справил с онова, което ставаше там. Уорън събра кураж, пое си дъх и тръгна след Малкълм.

* * *

— Предците на Хедгар Тулейн са се възползвали от естествените пещери под фамилния дом — каза Малкълм, докато вървяха надолу по спираловидното стълбище, изсечено в самата скала. — Наложило се е да направят някои дребни промени тук-там, но в повечето случаи просто са използвали по най-добрия начин това, което вече е съществувало.

Даже и с новопридобитата си способност да вижда в тъмното, Уорън не можеше да види много. Гладката повърхност на пещерните стени около тях говореше за дълга употреба.

— Семейство Тулейн са използвали това място по време на Втората световна война при бомбардировките — каза Малкълм. — Разбира се, не разкрили всички тайни на хората, които допускали тук. Пазели ревностно своите кабалистически убеждения от невярващите. Но по време на Втората световна война имало известно припокриване на интересите. Слугите на Хитлер издирвали същите могъщи талисмани, които търсела и нашата организация. — Той спря и плъзна лъча на фенерчето по повърхността на голям воден басейн отляво. — Внимавай къде стъпваш. Доста е дълбоко. И студено.

Уорън видя, как няколко риби изплуваха към повърхността и подадоха муцуните си, за да дишат.

— Водата е питейна. — Малкълм извъртя фенерчето, за да покаже една пътека, която заобикаляше басейна отдясно. — Варовикът в основата на скалите тук образува естествена филтрационна система. Твърде наситена е с минерали, мен ако питаш, но може да поддържа живота на човек. Филтрираме я допълнително, за да премахнем отчасти привкуса.

Уорън премина по влажната пътека. Камъните бяха хлъзгави и стомахът му се сви при мисълта, че може да падне във водата. Не беше добър плувец. Съмняваше се, че би могъл да се спаси, предвид сегашното си състояние, макар и да се чувстваше по-укрепнал.

Малко по-нататък те навлязоха в друг проход, в който Уорън едва ходеше изправен. В далечината блещукаше светлина и той помисли, че вървят към нея.

Но Малкълм спря по средата на прохода и застана с лице към стената. Миг по-късно стената се отвори, разкривайки по-малък коридор.

Двама стражи в униформи на службата за борба с безредици стояха на пост на малка площадка. На екрани зад тях ярко сияеха образи от охранителни камери. Две камери, монтирани на тавана на прохода, се насочиха към новопристигналите.

Малкълм съобщи имената им и уведоми, че ги очакват. Единият страж кимна и им даде знак да минат.

Те влязоха в коридора и Малкълм поведе наляво. Наклонът беше далеч по-стръмен, отколкото в предишния проход, и Уорън беше уверен, че проектантите и строителите са използвали естествено пещерно образувание, за да прокарат коридора през него. Изсечените каменни стъпала следваха извивките на скалата.

Близо до дъното Уорън забеляза светлина. Отначало тя беше слаба, но с приближаването им се усилваше. Накрая излязоха в добре осветена пещера, пълна с компютърно оборудване.

— Това е един от комуникационните центрове, които поддържаме — каза Малкълм, като посочи с ръка към компютрите и хората, които работеха на тях.

— Тук ли се намират повечето кабалисти? — попита Уорън.

— В тази пещерна система ли? — Малкълм поклати глава. — Разбира се, че не. Ние сме много повече, отколкото може да побере това място. Но това е един от стратегическите пунктове за… — Той направи пауза. — … можеш да ги наричаш изследвания и разработки, ако желаеш.

— В града живеят ли кабалисти? Под земята?

Малкълм кимна.

— Неколцина. Но по-големите сборища на групата ни се намират предимно извън града. Поне за момента. Кабалистите са се изнесли от Лондон през деветнадесети век, за да не бъдат разкрити. Няколко от нашите членове започнали да обсъждат твърде свободно онова, което знаели за магията. Спиритичните стаи и сеанси станали голяма мода. Но хората тогава се интересували от общуване с духове, а не от контакт с демонския свят като нас. В момента се обсъжда дали да не преместим дейността си обратно в Лондон.

— Защо?

Малкълм ги поведе по друг проход.

— За да сме по-близо до центъра на силата, разбира се.

— Какъв център на силата?

— Адската порта. Без съмнение си усетил как влиянието й отслабва, докогато идвахме насам.

Уорън наистина беше почувствал намаляване на натиска, който обикновено изпитваше в Лондон, но не знаеше на какво се дължи това. Мисленето му като че ли не беше толкова объркано и затормозено, но в същото време способността му да внушава му се струваше по-слаба и несигурна.

— Да — отвърна Уорън.

— За да изучим както трябва силите, които демоните владеят, се налага да бъдем там. Където магията и силата се проявяват в първичната си форма. — Малкълм спря пред една стена. Протегна ръка и погледна към Уорън. — Можеш ли да я докоснеш?

Уорън протегна ръката си напред и я опря в стената. На допир я чувстваше плътна и грапава, но не толкова гладка като другите стени.

— Да — отвърна той.

Малкълм се усмихна.

— Всъщност въпросът е дали можеш да минеш през нея. — После пристъпи напред и мина през камъка.

Изумен, Уорън прокара пръсти по каменната повърхност. Това трябва да е някакъв номер. Не може Малкълм просто да е минал през каменната стена.

— Къде отиде той? — попита Кели.

— Не знам. — Уорън притисна и двете си ръце към камъка, търсейки някакъв спусък или механизъм, който да отваря проход. — Не може да има отвор. Не видях такъв. Щях да видя, ако имаше. Стоях тук.

— Можеш да минеш, Уорън — окуражи го Малкълм от другата страна на камъка. — Просто трябва да се настроиш.

Да се настроя ли? Уорън се притисна към стената и се помъчи да проумее за какво настройване говори Малкълм. Взря се в камъка и се опита да погледне през него, също както се бе опитвал да види през мрака, когато беше на срещата на кабалистите.

Отначало виждаше само плътен камък. После, тъкмо когато беше на ръба да се откаже от тази невъзможна задача, забеляза конфигурации, оформящи се вътре в скалата. Стената се състоеше от няколко двуизмерни равнини, които не се допираха. Всъщност някои бяха подвижни и Уорън откри, че може да ги мести встрани. Повечето обаче не поддаваха лесно. Отместваха се бавно и беше нужно голямо усилие.

И докато разкриваше тайната на стената, Уорън усети настройването в себе си. Частици от него като че ли също се местеха. Почти несъзнателно, движен от вълнението на това ново знание, той прекрачи през стената.