Мел Одом
Изходът (25)

Двадесет и две

Не можеш да виниш Буут — каза Дерек. — Той се държи с хората, сякаш е нещо повече от тях, защото така е възпитан. Баща му беше ревностен привърженик на стария ред.

Саймън кимна и изпусна задържания си дъх.

— Знам.

— Това е заради службата. Хората го очакват от него. — Дерек сви рамене. — Не е единственият, който се държи така.

Седяха на една малка ъглова маса в трапезарията. Саймън човъркаше вяло храната, макар това да бе първото домашно сготвено ястие, което бе ял от месеци. Пържолата идваше от агроетажите, а картофите и грахът — от хидропонните ферми. Всичко имаше по-добър вкус, отколкото бе очаквал.

— Не виня Буут. — Саймън сръбна от чая си. — Истината е, че никога не съм го харесвал и той никога не ме е харесвал. По-рано, преди да заеме поста си, това не беше особен проблем.

— Но сега е — каза Дерек.

Саймън сви рамене.

— Мога да го изтърпя. Не очаквам да се задържа тук дълго. — Той размаха вилицата си. — Искам да съм там, навън.

— Там навън — каза му Дерек — не е много приятно. — Той отпи от чая си. — Там навън може само да бъдеш убит.

— Възможно е.

— Повярвай ми, така ще стане. — Дерек поклати глава, а на лицето му бяха изписани бурни чувства. — Броят ни е намалял драстично. Така беше планирал лорд Съмърайл. Но воините не ни достигат. Всеки, когото губим вън на бойното поле… — Гласът му замлъкна. — Всеки има значение, Саймън. Не можем да си позволим да продължаваме да губим обучени воини.

Саймън се насили да поглъща храната си като машина, подклаждайки огъня в стомаха си. Отпи вода.

— Не мога да остана тук — каза той накрая. — Дори Буут да не управляваше това място, пак нямаше да се спогодим.

Дерек се усмихна леко.

— Знам. Мрази те, задето му счупи носа и го посрами преди толкова много години.

* * *

След като привършиха яденето, Дерек ги поведе по виещ се маршрут през Подземието. То се състоеше от няколко нива, построени така, че всяко да може да бъде изолирано в случай на извънредна ситуация. Повечето тунели бяха сумрачни. В тях цареше здрач, защото отникъде не проникваше дневна светлина.

Саймън познаваше станцията „Слон и крепост“ достатъчно добре, за да се оправи в нея, но не и всички лични нива и помещения. Всеки отсек от тамплиерското Подземие се поддържаше от различен дом. Домът Рорк бе разположен близо до метростанцията на Бейкър Стрийт.

Ако нещата стояха нормално, те щяха да се облекат в цивилни дрехи и да се повозят петнадесет минути до метростанцията. Вместо това вървяха пеш.

Въоръжен с меч и шипомет, Саймън следваше Дерек през тъмния тунел. Този път обаче носеше чифт компактни очила за нощно виждане, които оцветяваха тунела в различни оттенъци на зеленото.

Екипирана по подобен начин, Лея вървеше зад тях.

Върху линията лежаха трупове. За Саймън беше болезнено да ги гледа. Миризмата на смърт беше силна.

— Защо сте ги оставили тук? — попита Саймън. Облеченият в бронята си Дерек се озърна.

— Не можем да направим нищо за тях.

— Защо?

Наличникът на Дерек беше безизразен, но от поведението му пролича, че е раздразнен от въпроса.

— Помисли. Ако започнем да прибираме телата, какво ще се случи?

Този въпрос беше достатъчен, за да насочи мислите на Саймън в правилната посока. Той се смути, че сам не се е досетил за това.

— Демоните ще разберат, че тук долу има някой — рече Саймън.

— Да.

— Значи просто ще ги оставите тук? — Гласът на Лея звучеше, сякаш не можеше да повярва.

— Да — каза Дерек.

— Това е… това е нечовешко.

— Това е оцеляване. Ние сме тук, за да водим война, госпожице Крийзи. — Дерек прекрачи трупа на една жена, която бе умряла, бранейки малко дете, което лежеше в ръцете й. — Трудно е. Всеки път, когато минаваме оттук, осъзнаваме, че се отдалечаваме от по-благородната ни част, която ни прави хора. — Той въздъхна толкова тежко, че микрофоните в маската предадоха въздишката. — Това наистина ни измъчва.

— Демоните минават ли през тунелите? — попита Саймън.

— Да. Някои от тях са започнали да използват метрото като операционен център. Освен това има и хора, които са се подслонили в него.

— Тунелите са добро място за устройване на засади — замисли се Саймън. — Тесни пространства. Демоните могат да нападат само по няколко наведнъж.

— Мислили сме за това. Но от друга страна, се притесняваме да не би да узнаят, че имаме построени обиталища тук долу. — Дерек замълча за миг, докато крачеше в тъмнината. — Скоро ще се досетят. Онези, които умряха при катедралата „Свети Павел“, просто ни спечелиха малко време. Не знаем колко. Но докато демоните смятат, че ние не сме заплаха, може би ще имаме време да научим достатъчно за тях, за да станем по-голяма заплаха, отколкото сме в момента. На това се надяваме всички.

* * *

В станцията на Бейкър Стрийт, отличаваща се поради плочките с образа на Шерлок Холмс^[1], с които бяха облицовани стените, Дерек продължи към скритата врата и сложи дланта си върху част от стената, която само той можеше да види. Саймън знаеше, че видеооборудването на шлема позволяваше на Дерек да забележи импулсния комуникатор.

Той сложи дланта си върху него.

След няколко секунди един дълбок глас каза:

— Отдръпнете се, рицар Чипълуайт.

Дерек отстъпи назад. Саймън и Лея последваха примера му.

Саймън се почувства малко ободрен. Беше израснал в района на тунелите на Бейкър Стрийт, между скритите стени на тайната тамплиерска база. Фактът, че тя още съществува, му даваше надежда, но също така изостряше болката от загубата на баща му.

Вратата се отвори. Появиха се рицари тамплиери, които ги въведоха в скритата зона. Вратата се затвори зад тях.

Един едър рицар застана в отбранителна позиция пред Дерек.

— Обявете по каква работа идвате.

— Явявам се заедно с рицар Саймън Крос — отвърна Дерек.

Тамплиерът в стаята на охраната се обърна към Саймън и вдигна наличника си.

— Саймън?

— Брайън — Саймън позна младия мъж. Преди две години, когато той напусна, Брайън Хеджис още не беше влязъл в редиците на пълноправните рицари. Като го гледаше сега, Саймън си помисли, че младежът едва ли е започнал да се бръсне. Бузите му все още бяха гладки.

Но Брайън вече не беше невинен. Саймън разбра това от болката в сините очи на момъка. През последните няколко дни нашествието на демоните беше взело своята дан.

Брайън се поколеба за момент, после протегна бронираната си ръка.

— Радвам се да те видя, Саймън.

Саймън пое дланта му и я разтърси.

— Аз също се радвам да те видя, Брайън.

Намръщен, Брайън попита:

— Значи си чул за баща си?

Саймън кимна.

— Чух. Това е една от причините да съм тук.

— Твърде малко и твърде късно — промърмори един от останалите тамплиери.

Като пренебрегна забележката, Саймън пусна ръката на по-младия мъж.

— Дойдох за бронята си.

Брайън кимна.

— Тя е при вещите на баща ти.

— Къде… — Гласът на Саймън му изневери и той се опита да заговори отначало. — Къде е баща ми?

Брайън си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Не знам. Нещата страшно се усложниха при катедралата „Свети Павел“. Нали си чул за битката там?

— Да.

Брайън погледна към Дерек.

— Разбира се, че си чул — каза младежът. — Беше объркващо… след това. Нямахме възможност да приберем телата. Бяха… просто… прекалено много. — Сълзи проблеснаха в очите му. — Моят баща също загина там. И за него не можахме да се върнем.

— Можеш ли да проследиш бронята му? — попита Саймън.

— Да. Бронята на баща ми още е при „Свети Павел“.

— А тази на моя баща също ли е там?

— Не. — Видът на Брайън изразяваше съчувствие. — Военните и полицията прибраха някои от телата. Държат ги в разни складове, доколкото знам.

— Защо?

— Не ни е известно. Вероятно, за да ги изследват.

Саймън не каза нищо.

— По време на нашествието, точно преди демоните да нападнат и когато ние ги разпознахме, изненадахме полицията и военните — каза Брайън. — Те се опитваха да установят диалог с нас. Върховният лорд Съмърайл реши да не следва тази линия на действие.

— Защо?

— Защото полицията и военните не са били обучени да се сражават с демоните като нас. В задаващата се война те ще бъдат само пушечно месо. Нещо повече — биха могли да осуетят нашите собствени усилия. — Брайън се намръщи. — Бащите ни се пожертваха, за да заблудят демоните, че не сме заплахата, която бихме могли да бъдем.

— Ако бяхме чак такава заплаха — рече Саймън, — щяхме да ги победим.

— Ще ги победим. — Брайън вирна предизвикателно брадичка. — Докато е жив поне един от нас, ще се борим да открием слабото място на демоните и да го използваме срещу тях. — Той огледа Саймън. — Ами ти? Какво ще правиш?

Саймън се замисли върху това и за малко да каже, че не знае, но тогава Дерек проговори.

— Той ще бъде в моя отряд. Аз се застъпих за него.

Брайън кимна и го удостои със слаба усмивка.

— Така може би е най-добре. — Премести очи върху Дерек. — Значи той ще бъде под твоя опека, докато си тук?

— Да.

Саймън се опита да скрие болката и гнева, които бушуваха в него. Макар да бе сигурен, че Брайън не е възнамерявал въпросът му да прозвучи обидно — а вероятно като приятелско предупреждение — Саймън се беше почувствал, все едно са го зашлевили.

„Вече не си добре дошъл тук — каза си той грубо. — Знаеш го. Не се противи. Не можеш да промениш нищо“.

— Можете да се забавите колкото пожелаете — каза Брайън. — Но помнете: колкото по-бързо свършите, толкова по-добре.

Дерек кимна.

Миг по-късно ги пропуснаха да минат.

* * *

Докато вървяха, Дерек питаше за напътствия. Той не беше твърде добре запознат с района от Подземието, принадлежаща на дома Рорк. Саймън отговаряше тихо и кратко. Не искаше да издаде болката и объркването, които го изпълваха, докато крачеше през тунелите, в които бе израснал.

Някога те бяха негов дом, но той знаеше, че никога няма да бъдат отново. Знаеше, че ще му липсва чувството за принадлежност към някое място, чувството за дом.

В Южна Африка тази загуба му бе изглеждала далечна и незначителна.

Намаляването на воините, което личеше по броя на пешеходците в коридорите, караше тази болка да изпъкне още по-отчетливо. Нямаше как да знае колко бяха загинали при катедралата „Свети Павел“. Само върховният лорд и неговият кръг приближени знаеха точния брой на жертвите.

А те не го огласяваха.

Сега като се замисли, Саймън осъзна също, че никога не е знаел колко тамплиери има в Подземието. Целият му живот беше изпълнен с тайни. Доскоро си мислеше, че ги знае всичките.

Истината беше, че живееха под обсада.

И чудовищата бяха истински.

— Тук долу ли си живял? — попита Лея, докато вървяха.

— Да. — Саймън не навлезе в подробности. От дете беше обучаван да не говори за живота си в Подземието.

— Сигурно е било трудно.

— Не съм живял тук през цялото време — рече отбранително Саймън.

— А къде другаде?

— Правехме разходки из Лондон. Понякога и семейни пътувания до Франция.

— Но през останалото време си живял тук?

Саймън кимна. Никога не беше говорил за живота си в Подземието с когото и да било. Дори и със Сондра. Неловко му беше да го обсъжда сега с Лея. Но колкото и не на място да се чувстваше, знаеше, че на нея сигурно й е още по-зле.

— Не беше лошо — добави Саймън.

— Родителите ти също ли живееха тук долу?

— Баща ми — да. Майка ми е умряла при моето раждане. — Това беше коренът на цялата вина, която изпитваше — знанието, че е отнел толкова много на баща си, а никога не е оправдал очакванията му.

— Съжалявам.

— Аз също.

* * *

Пред оръжейната стояха стражи. Складовото пространство се намираше далеч от жилищните помещения на Подземието. При всичките муниции, складирани там, никой не искаше да рискува, в случай че стане инцидент.

— Саймън Крос — каза единият тамплиер.

Саймън не успя да познае ръмжащия глас.

Миг по-късно шлемът се отвори и разкри ъгловатите черти на Майлс Грейдън. Косата на тамплиера бе придобила цвят на пепел от последния път, когато Саймън го беше видял. Бронята му беше в тъмночервено и черно, с шарки, които да се сливат с нощния градски пейзаж, в случай че програмата за маскировъчна кожа откажеше.

Грейдън носеше буйна брада и мустаци. Черните му очи се втренчиха за миг в Саймън, а после го загледаха с обичайната си топлота.

Старият тамплиер пристъпи напред и прегърна Саймън.

— Радвам се да те видя, момко.

Саймън отвърна на прегръдката на по-стария мъж, макар да знаеше, че Грейдън няма да го усети.

— И аз се радвам да те видя.

Грейдън пусна Саймън и се отдръпна.

— Дошъл си за бронята, нали?

— Да.

— Браво на теб, момко. Баща ти знаеше, че ще го направиш. Остави ти писмо. Ще го намериш в твоето хранилище. — Това изненада Саймън и той не знаеше какво да каже. — В нощта, когато тръгна към катедралата „Свети Павел“, баща ти беше сигурен в две неща, момко. — Грейдън започна да ги отмята на бронираните си пръсти. — Че няма да се върне и че ще дойдеш тук за бронята си, за да вършиш онова, за което те е обучавал.

Саймън преглътна буцата в гърлото си.

— Значи е знаел повече от мен.

Грейдън дари Саймън със слаба, тъжна усмивка.

— Винаги е знаел повече. Никога не го забравяй, защото той те познаваше достатъчно, за да вярва в теб. — Старият тамплиер кимна към вратата. — Отворете и пуснете този младеж да влезе.

— Аз ще изчакам тук — каза Дерек.

Лея понечи да последва Саймън в оръжейния склад, но Грейдън й препречи пътя.

— Съжалявам, госпожице. Единствените, които могат да влизат тук, са воините на дома Рорк.

— Добре.

Саймън влезе в складовото помещение и чу как електроенергията се включи автоматично. Светлина изпълни просторната зала, разливайки се на ярки вълни по цялата й дължина.