Мел Одом
Изходът (23)

Двадесет

— Какво си направил с Кели?

Ядосаният глас събуди Уорън. Той отлепи клепачи и замига срещу светлината, надигайки ръка, за да я закрие. Някой беше дръпнал завесата на прозореца му.

— Чуваш ли ме, Уорън?

Като се движеше много внимателно, Уорън се изтъркаля на една страна. Все още беше облечен — почти облечен — в обгорелите останки от дрехите си. Беше се отказал да ги сваля, тъй като се боеше, че заедно с тях ще смъкне и голямо количество кожа и плът.

В отвора стоеше Джордж с бухалка за крикет в ръце. Беше висок и атлетичен, светлокос и синеок. Играеше в аматьорския отбор по ръгби и беше привикнал на физическо насилие.

Уорън погледна бухалката. Не искаше да го удрят. Джордж беше силен, а бухалката — твърда. Дори да не строшеше костите му, щеше да разкъса плътта му. Той все още не знаеше дали оздравява, или се бави на ръба на смъртта. Също така не знаеше дали болката си отива, или той привиква към нея.

— Не ме… удряй — каза Уорън, като се надигна и седна. Съсредоточи се върху Джордж, внушавайки му да го слуша.

В очите на Джордж блестеше лудешки поглед. Преди нашествието той беше наистина златно момче, а не просто златокосо. Докато Уорън, Дороти и Кели едвам бяха свързвали двата края, той бе израснал в среда, привикнала на охолство. Беше обърнал гръб на баща си, който искал да го подготви за семейния бизнес. Беше упорствал да прави кариера в изкуството.

По тази причина Джордж обикновено бе този, който не можеше да се оправя с парите си. Никога не му се беше налагало да се грижи за своите финанси и не беше изпитвал същото напрежение като останалите, защото в дълбините на ума си винаги бе знаел, че може да се върне при баща си и неговите пари. Нямаше да му се наложи да живее на улицата.

— Защо да не те удрям? — попита Джордж.

— Защото… не… искам. — Въпреки трептящия в него страх, Уорън срещна погледа на Джордж.

— Не ми пука какво искаш. — Ноздрите на Джордж се издуваха. Той стисна по-здраво бухалката.

„Уплашен е — осъзна Уорън. — От мен“. Чувството, което се разля в него, беше странно. Джордж винаги се беше държал неуважително и надменно към Уорън. А сега се страхуваше.

— Не можеш да ми попречиш да те ударя още сега — заяви Джордж. Направи крачка напред.

Уорън едва не се дръпна. Само мисълта, че внезапното движение може да разцепи някое от изгарянията, го възпря.

— Недей — каза той.

— Защо не? — изрева Джордж.

Уорън зърна някакво движение зад завесата и разбра, че там има някой. Помисли си, че сигурно е Дороти, плахата Дороти, която работеше в хлебарницата и като детегледачка за приемни родители. Тя не харесваше сблъсъците, но понякога Кели и Джордж я караха да моли Уорън за още пари за наема и битовите сметки.

— Защото — каза Уорън меко и незаплашително — не искам да го правиш. — Опита се да вложи повече енергия в силата, която изпращаше към Джордж.

Джордж се поколеба. Изглеждаше паникьосан и объркан.

— Какво си направил с Кели?

— Нищо.

Джордж изпсува.

— Лъжеш, драги.

— Не лъжа.

— Кели никога не я е било грижа за теб, Уорън. Мразеше те. Мислеше, че си плашещ и отблъскващ. И мразеше как я гледаш с тези телешки очи.

Уорън го заболя от тези думи. Винаги бе знаел, че няма шанс с Кели, и през повечето време изобщо не би му се искало да е с нея. Те нямаха нищо общо. Но от време на време си мислеше, че е весела и привлекателна. А и тя от време на време се отнасяше с него, сякаш е истински човек, а не просто съквартирант, който може да им даде пари, когато им потрябват.

— Преди да се изгориш — каза Джордж, — тя не би ти казала дори колко е часът. А сега се грижи за теб денонощно. Трудно ни е да я изкараме от апартамента, за да търси храна. А ние имаме нужда от храна, Уорън. И от вода също.

Уорън не знаеше това. Не прекарваше много време в съзнание през последните… откакто беше на легло. Чаршафите бяха покрити с кръв и отскубнати късчета изгоряла плът. Изведнъж той осъзна и вонята.

— Помолих я… да ме наглежда.

— Тя се държи като обсебена от някой дух. Не иска да напусне апартамента. — Очите на Джордж станаха сурови. — Направил си й нещо.

— Не. — Гласът на Уорън прозвуча по-твърдо и по-силно. Част от болката се стопи и той се съсредоточи върху Джордж. — Тя просто… иска да ми помогне.

Джордж поклати глава.

— Не и на теб, драги.

— Ти също искаш да ми помогнеш.

За миг Джордж се поколеба. После направи крачка назад и изруга.

— Престани!

— Какво? — Уорън се опита да прозвучи невинно.

— Просто млъквай!

Уорън остана да седи неподвижен и безмълвен.

— Трябваше да умреш — изръмжа Джордж. — Беше изгорен толкова силно, че трябваше да умреш. Всеки друг би умрял.

— Аз не умрях. Не е толкова зле, колкото изглежда.

Джордж се изсмя горчиво.

— Напротив. Изглеждаш отвратително. Истинско плашило.

— Какво искаш?

— Ако беше умрял, нямаше да възразявам, че прахосваш водата ни. Ако беше умрял бързо. Но не ми изглежда, че се каниш да мреш в скоро време. Освен това си направил нещо с Кели.

— Не съм направил нищо лошо.

Джордж нападна без предупреждение, замахвайки с бухалката през рамо право към главата на Уорън.

Инстинктите за самосъхранение се бореха в Уорън. Знаеше, че ако не се дръпне, Джордж ще му отнесе главата с бухалката. Но се боеше, че ако го направи, може да се разпадне на парчета право тук върху леглото.

Преди да се усети, протегна лявата си ръка, докато с дясната покри лицето си, за да го предпази. Хвана бухалката и я задържа.

Уорън с изненада погледна към бухалката. Лявата му длан, все още с подпухнали пръсти и обгорена до черно, се бе свила около нея. Макар че ударът в плътта отекна в стаята, той не почувства болка. Даже кръв не му потече.

Джордж се опита да издърпа бухалката. Въпреки упоритите си напъни, не успя. Тъй като не търпеше да го възпират, той вдигна големия си крак и се опита да го стовари в гърдите на Уорън.

Уорън се отмести, плъзгайки се встрани много по-бързо, отколкото смяташе, че е способен. Улови крачола на нападателя и го дръпна нагоре и настрани. В същото време изтръгна бухалката от ръцете на Джордж.

Джордж политна назад, но възстанови равновесието си. Уорън се плъзна бързо от леглото и стъпи на краката си. Замахна с бухалката и удари Джордж в слепоочието.

Без да издаде звук, Джордж се просна на пода.

Дишайки тежко и разтреперан от страх и физическо изтощение, Уорън сведе поглед към победения си враг. Не можеше да повярва на онова, което бе станало току-що. Взря се в лявата си длан, свита около дръжката на бухалката за крикет, и с изненада видя, че плътта му не се е разпукала.

С писък Дороти се хвърли иззад завесата, преграждаща кътчето на Уорън, и падна на колене край Джордж. Взе главата му в скута си. Сълзи се стичаха по бузите й иззад „котешките“ очила.

— Ти го уби! — изпищя Дороти.

Макар че Джордж се беше опитал да го убие — и определено ще опита пак, ако е още жив — Уорън се почувства зле заради случилото се. Не беше имал намерение да наранява Джордж. Беше нанесъл удар още преди да разбере, че ще го направи. Преди да разбере, че е способен да го направи.

— Джордж не е мъртъв — каза Кели, която също влезе в стаята. — Още диша.

Уорън трябваше да признае, че Кели беше по-спокойна от обикновено. Тя седна от другата страна на Джордж и огледа главата му.

— Не изглежда да има нещо счупено — обяви тя.

Дороти вдигна очи към Уорън.

— Ти си чудовище! Ужасно, ужасно чудовище!

— А ти си тъпачка — отвърна Кели. — Все блееш по Джордж. Като че ли ти обръщаше някакво внимание, когато всички други хубави мацки му бяха в краката. Той не трябваше да влиза тук и да напада Уорън. Казах му го.

— Трябваше. — Дороти отметна дългата коса от лицето си. — Не разбираш ли? Запасите ни от храна и вода са оскъдни. Не можем да позволим Уорън да яде и да пие от малкото, което имаме, без да ни помага при събирането му.

— Не съм ял — каза Уорън. Но сега беше гладен. Стомахът му ръмжеше недоволно. Той захвърли бухалката за крикет. — Даже и вода не съм пил много.

Дороти просто продължи да държи ръката на Джордж.

На Уорън му дойде до гуша от това. Не искаше да търпи повече вината, която изпитваше, докато гледа Дороти, нито да се справя с предсказуемия гняв на Джордж, когато дойде в съзнание. Той извади нов комплект дрехи от скрина и тръгна към стълбата.

— Къде отиваш? — попита Кели.

— Навън. — Уорън се прехвърли на стълбата.

Върху лицето й се изписа напрегната загриженост.

— Не си готов да…

— Мисля, че съм — сопна се Уорън, а после пропусна едно стъпало от стълбата и падна. Падна от три метра и половина на пода на първия етаж. Приземи се на крака с не повече усилие, отколкото би му отнело да слезе от най-ниското стъпало.

— Уорън! — Кели надникна разтревожено отгоре.

Уорън погледна изненадано краката си.

— Добре съм — прошепна той, но това беше по-скоро за да увери себе си, отколкото нея. Стоеше там и се чувстваше по-силен, отколкото през последните дни. Всъщност не помнеше кога друг път се е чувствал толкова силен.

Тръгна към банята.

* * *

Най-лошото беше смъкването на дрипите от тялото му. Уорън се стегна, когато започна да го прави, но то не се оказа толкова болезнено, колкото очакваше.

Останките от дрехите се отделяха на парчета заедно с ивици изгоряла плът. Очакваше, че раните от изгарянията ще са се възпалили или ще кървят. Вместо това на местата на най-жестоките изгаряния се образуваше нова кожа — бяла и набръчкана.

Оздравяваше.

Обзе го недоверие. Той се вгледа в бялата кожа. Очевидно беше загубил пигментацията си. Новообразуваната се кожа нямаше да придобие същия цвят като старата. Това го притесняваше, но сметна, че да си мъртъв е много по-неприемливо.

* * *

Кели внесе няколко кофи със сняг, който после разтопи на печката. Щом водата се стопли, тя я изля във ваната.

Ако лондонският въздух не беше толкова наситен със замърсители, снегът би могъл да реши поне водния им проблем. Но при това положение повечето хора се страхуваха да пият разтопен сняг, за да не се разболеят.

Уорън блаженстваше във ваната, отбелязвайки загрижеността, която Кели проявяваше към него. Джордж се оказа прав. Тя наистина се беше променила.

Докато се киснеше във водата, Уорън видя, че още от изгорялата плът е паднала, оголвайки бялата кожа отдолу. Даже от лявата му длан се отделиха много останки и пръстите му отново си възвърнаха нормалния размер, макар че бяха мъртвешко бели. Но все още бяха безчувствени.

Остана във водата, докато тя започна да изстива. Кели предложи да донесе още загрята вода, но дотогава умът на Уорън се беше изпълнил с въпроси, на които знаеше, че трябва да намери отговори. А имаше само едно място, където можеше да ги получи.

Излезе от ваната и се облече.

* * *

Огънят бе опустошил сградата, в която се бяха подслонявали кабалистите. Тя се издигаше като гол зъбер сред останалите жилищни постройки. Горните два етажа бяха експлодирали, оставяйки стърчащи зъби от тухли и хоросан.

Уорън стоеше на студения северен вятър, облечен в дълго черно палто. Изгарянията му още бяха покрити на някои места с черна кора, но това бяха само островчета сред бялата кожа.

— Тук ли се случи? — попита Кели. Беше го последвала, когато излезе от апартамента, и вървеше по петите му, без да пророни и дума.

Уорън се беше подвоумил дали да не й каже да остане в апартамента, но не искаше да бъде сам. Сега, на открито, осъзна колко уязвима е тя за хищници — демони или хора.

Никой от двамата нямаше оръжие.

Стъпки захрущяха в снега, приближавайки се от дясната страна На Уорън. Той се обърна да погледне, надявайки се, че двамата с Кели няма да бъдат нападнати, за да им вземат храната, която биха могли да носят у себе си.

Приближиха се шестима мъже и жени в наметала с качулки. Водачът им беше висок и слаб мъж. Един къс рог се подаваше от татуираното му чело.

Уорън се обърна с лице към него. Мъжът спря.

— Аз съм Малкълм — каза той с дълбок, мек глас. — Аз съм гадател в Кабала.

— Аз съм Уорън.

— Знам кой си — рече Малкълм. — Надявахме се, че ще се върнеш.

Уорън огледа лицето на мъжа, но то не му се виждаше познато.

— Беше ли тук онази нощ?

Мъжът поклати глава.

— Не. Никой от онези, които бяха тук тогава, не оцеля. Загубихме Джонас и Едит. И двамата бяха много важни за нас. Но открихме, че ти си оцелял.

— Как?

— Аз дойдох тук — каза Малкълм, — за да разбера какво се е случило. Един от хората от квартала, с които говорих, спомена, че видял мъж, който явно е бил обгорен в пожар. Единственият пожар, за който знаех, беше този. — Той кимна към сградата. — Имам дарба да виждам неща, които са се случили в близкото минало. Видях те как се спаси. Не знаех само къде си отишъл.

— Чакали сте ме? — Уорън беше объркан. — Но не е възможно да сте знаели, че ще се върна.

— Надявахме се. Исках… искахме да поговорим с теб.

— За какво?

— Ти притежаваш дарби, Уорън. Едит ни разказа за теб, както бе разказала и на Джонас. Ние не й вярвахме. Не и преди да видя демона, който се показа през Окото.

— Видял си Мерихим?

— Да.

Уорън се поотпусна малко.

Малкълм се приближи и бавно протегна ръка да докосне лицето на Уорън. Уорън отстъпи.

— Извинявай — каза Малкълм. — Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

— Не обичам да ме докосват — рече Уорън. Никога не бе обичал. Израстването му в онези сиропиталища бе причина за това.

— Бил си наранен лошо. — Малкълм огледа лицето на Уорън. — Когато чух колко зле си бил изгорен, трябва да призная, помислих си, че човекът преувеличава. Сега, когато те видях, смятам, че дори той не е подозирал колко тежки са раните ти.

— Оправям се — каза Уорън.

— Виждам. — Малкълм втренчи очите си в неговите. — Ти имаш голяма сила. Знам, че Едит и Джонас са ти предложили да те обучат как да я използваш и ти си отишъл при тях. Бих искал да ти направя същото предложение.

Уорън кимна многозначително към овъглената коруба на сградата.

— Последния път, когато се съгласих, нещата не се развиха особено добре. За когото и да било.

— Ние можем да се справим с Мерихим.

— Джонас и Едит също мислеха, че могат да се справят.

Малкълм се усмихна леко.

— Хората, при които ще те заведа, са много по-силни от Джонас и Едит. Освен това ще се намираш на по-защитено място.

— Не мисля — каза Уорън. Не искаше да бъде ничие опитно зайче. — Вече си имам достатъчно неприятности, така че…

— Демонът те е белязал — прекъсна го Малкълм. — Виждам го. Всеки, който има очи, може да го види. В настоящия момент ти живееш по негово благоволение. Нямаш собствен живот. — Думите му бяха студени и осъдителни. — Ще умреш веднага, щом престанеш да го забавляваш или интересуваш. Това ли искаш?

Уорън погледна към изгорялата сграда, а после към мъртвешки бялата си лява ръка. Беше сигурен, че Малкълм го лъже за нещо. Даже без дарбата или проклятието, с което бе роден, щеше да го разбере. Никой не беше в състояние да обещае нещата, които му обещаваше Малкълм.

„Е, какво ще правиш, Уорън?“ — запита се той. Искаше да живее. Това го знаеше със сигурност. След като се беше озовал толкова близо до смъртта — вече на два пъти в живота си, — знаеше, че иска да живее. Нещо повече, искрено вярваше, че заслужава да живее. Въпросът беше дали, ако заложи на кабалистите, това ще му помогне да остане жив.

В края на краищата обаче знаеше, че няма избор. Откри, че разчита на невероятното… също както бе правила майка му. Тази мисъл го шокира и ядоса. Мразеше да се чувства притиснат. Беше отраснал с това чувство, а по-късно бе живял с него в продължение на години.

— Не — каза той тихо. — Не, не искам това.

Искам живота си обратно. Независимо какво ще ми струва.