Мел Одом
Изходът (21)

Осемнадесет

Лея погледна многозначително на изток, където слънцето рисуваше златен ореол на хоризонта, и каза:

— Мисля, че имаме време за една дълга история. Доколкото разбрах от приятелите ти, няма да пътуваме през деня.

Така беше. Жизел вече бе уведомила Саймън за това. Демоните ловуваха и денем, и нощем, но когато слънцето се намираше в небето, виждаха по-добре и по-лесно забелязваха движението. Тя искаше да използва нощта за прикритие, докато пътуват.

— Някога аз бях един от тях — каза Саймън.

— Не ми приличаш на човек, който би се набутал в онези консервени костюми.

Саймън направи гримаса.

— Това е броня. Направена от паладиева сплав.

— Никога не съм чувала за такава.

— Това е скъпоценен метал. Трудно се намира. Още по-трудно се обработва в ковачница.

— Сами си правите броните?

— Баща ми… — Гласът на Саймън неочаквано секна. Той се съсредоточи върху чистенето на един хващач, докато овладее гласа си. — Баща ми ми помогна да я изкова. Така се прави. Винаги трябва да се прави така. И това не е обикновена броня. Не е кевлар^[1] или нещо такова. — Той кимна към тамплиерите. — Когато си в нея, приличаш по-скоро на танк. Оборудвана е с много висока технология.

— Компютъризирана ли е? Разбрах го, като гледах как действа. Понеже няма прорези за очите, съобразих, че или тези хора са били обучавани от слепи монаси, или има някаква проекционна система.

— Проекционна система е. Прозрачен дисплей. Много по-съвършен от всичко, което имат военните. — Саймън неволно усети гордостта в гласа си, когато изрече това. — И магия.

Лея повдигна вежди.

— Магия ли каза току-що?

— Да.

— В смисъл технологична магия?

— Не, в смисъл на енергийно поле, което не може да бъде постигнато с материалната наука. — Саймън погледна към младата жена, внезапно осъзнал, че голяма част от останалите хора са точно като Лея. Бяха въвлечени във война, а си нямаха представа за какво изобщо става дума. — Видя съществата, с които се бихме.

— Да, извънземните.

— Не са извънземни.

Лея се намръщи. Изглеждаше леко разтревожена.

— Репортерите по три дито казаха, че са извънземни — рече тя.

— Защото медиите не знаят как иначе да си ги обяснят.

Лея взе в ръце своята купичка със супа.

— Тогава какви са?

— Демони.

Тя си пое дълбоко дъх.

— В смисъл… от ада?

— Не знам откъде са. Просто от някое друго място. — Саймън поклати глава. Беше уморен, натъртен, тъжен и ядосан, както никога досега. Баща му беше мъртъв. Тази мисъл продължаваше да блъска по вътрешността на черепа му като чук по наковалня. — Книгите, които съм изучавал, не споменават нищо за тяхното местообитание. Може и да е място, наречено Ад. Може би Ад е просто името, което хората са му дали, когато демоните са започнали да се появяват.

— Чакай малко! Книги?

Саймън си пое дълбоко дъх и се опита да бъде търпелив.

— Там, откъдето идвам…

— И откъде идваш?

— Лондон. Целия си живот съм прекарал там.

— Беше в Южна Африка.

Саймън кимна.

— Отидох там, за да работя. За да се махна оттук. — Направи пауза. — Докато не се случи това, докато демоните не се върнаха, аз също не вярвах в тях.

— Ами книгите?

— Това са книги за демоните. Интересуват ли те онези, срещу които се бихме? Те бяха изчадия на мрака. Много са трудни за убиване. Но са просто ударни части на по-опасните.

— И по-опасни ли има?

— Много по-опасни — рече Саймън.

— Къде са тези книги?

Жизел, която се беше приближила незабелязано, се обади иззад Саймън.

— Ако върнеш мислите си достатъчно далеч в миналото, Саймън — рече тя остро, — сигурна съм, ще си спомниш, че не бива да говорим пред външни хора за нашата мисия.

Саймън гузно се обърна към нея. Гневът кипеше в него и напираше да избухне.

— Може да не си забелязала, но сега нещата не стоят точно както преди няколко дни. Свърши се с голямата тайна.

Баща ми е мъртъв.

— Но не и с всичките ни тайни. — Гладкият наличник на шлема отразяваше разколебаното лице на Саймън. — И предпочитаме нещата да си останат така. Ти и малката ти приятелка би следвало да се замислите дали да не млъкнете и да подремнете малко. Иначе ще ви оставим да се грижите сами за себе си.

Саймън не обичаше да му четат конско. Особено когато знаеше, че е заслужено. Но това беше и единствената причина, поради която не започна да спори. Той кимна неохотно. Знаеше, че Жизел ще направи точно това, с което ги заплашваше. Жизел си тръгна.

— Брей. Тази жена може да ти развали настроението, а? — рече Лея.

— Тя просто си върши работата.

— Палачът на Луи XVI също си е вършел работата. Но въпреки това селяните са му потърсили сметка, след като са се разбунтували.

— Не я обвинявай.

Лея въздъхна.

— Добре. Ще се постарая. Но защо е толкова сурова с теб?

— Защото — каза Саймън — аз ги предадох.

— Как?

— Преди почти две години ги изоставих. Престанах да вярвам във всичко, което ми бяха разказвали, мразех живота, който трябваше да водя, и реших да правя нещата така, както аз искам.

— Затова ли се озова в Южна Африка?

— Да. И затова не бях тук, когато имаха нужда от мен.

Лицето на Лея омекна.

— Видях онези бронирани воини по три дито. Един войник в повече — или рицар, или каквото е там — нямаше да промени нещата при катедралата „Свети Павел“ онази нощ. Щеше да умреш.

„Може би така щеше да е по-лесно“ — помисли си Саймън, но не каза нищо.

* * *

Сутринта донесе отново сняг и мъгла. Саймън лежеше под един маскиран заслон дълбоко в гората. Жизел и останалите тамплиери бяха опънали около мястото „Песнопойки“ — охранителни устройства, които засичаха всяко движение и изпращаха звуков сигнал директно в бронята. „Песнопойките“ се използваха трудно в градски условия.

Саймън лежеше тихо, увит във високотехнологично одеяло, което бе прибрал от вещите, намерени сред оцелелите. Нямаше много неща. Одеялото използваше патентована нанодин технология, за да събира разсеяната светлина и да я превръща в топлина.

Един циферблат върху одеялото му позволяваше да избира температурата. Трябваше да го държи достатъчно студено, за да не разтопи снега върху заслона, и достатъчно топло, за да спи уютно. Новият снеговалеж правеше това още по-трудно. Саймън лежеше тихо, почти достатъчно затоплен, за да заспи отново.

Новата снежна покривка правеше деня още по-ярък, но и по-чист. Дърветата изглеждаха голи и уязвими без листата си и пръснатата тук-там иглолистна растителност изпъкваше още повече.

Тамплиерите се редуваха да стоят на пост. Никой от тях не поиска от Саймън да се включи и той знаеше, че го пренебрегват умишлено, с цел да го обидят. Но съществуваше и възможността просто да не му се доверяват. Саймън не ги обвиняваше за това. Не знаеше дали самият той им вярва.

Въпреки борещите се в него чувства и отчаяната нужда да стане и да върши нещо, той успя да проспи по-голямата част от деня. Държеше близо до себе си широкия меч и един гренадир. Когато огладнееше, хапваше от подсилващите блокчета, които му беше дала Жизел, и пийваше вода от манерката.

Денят минаваше бавно, но най-накрая отстъпи място на нощта.

* * *

Саймън прекара в гората четири дни. Пътуваше с тамплиерите, а и се биеше редом с тях — по пътя срещнаха още две групи изчадия, които нападаха оцелели. Тамплиерите се занимаваха главно с това да избиват демоните, където ги срещнат, и да помагат на оцелелите в придвижването им към брега.

— Служим тук на смени — каза Жизел на Саймън една нощ. Беше принудена да зашие една рана на гърба му, защото той не можеше да я достигне, а на Лея не й достигаше смелост да го направи. — Обикновено десет дни навън, после двадесет в Лондон. Мисля, че го правят, с цел да си починем малко от онова, което става в града.

— И какво става там? — Саймън се абстрахира от болката. Беше се научил да го прави по време на обучението си.

Жизел завърши още един шев. Поколеба се, преди да проговори.

— Губим града. Демоните издирват всички, които още не са напуснали Лондон. И ги избиват, когато ги намерят. Като вредители.

— Точно както предсказваха пророчествата. — Когато Саймън беше малък, тамплиерските пророчества го плашеха. После, с израстването си, се отегчи от постоянните приказки за торбалани, които никога не е виждал, и престана да вярва в тях.

— Да. Но има нещо, за което не се говореше в пророчествата.

Саймън изчака, хвърляйки поглед през рамо, докато Жизел пъхна нова найлонова нишка в ухото на закривената хирургическа игла.

— Те променят земята — каза Жизел. — Като се започне от Адските порти…

— Адските порти ли? — Саймън не беше чувал това название преди.

— Така лорд Съмърайл нарича точките на връзка, които бълват демоните в нашия свят.

— Името е подходящо.

— Да. Та значи, като се започне от Адските порти, демоните освободиха някаква сила — все още не знаем дали е основана на технология, или на магия, или на някаква комбинация от двете, — която изменя земята. Сградите и пътищата хлътват и посивяват, изгорените земи се покриват с локви от смъртоносни химикали и валят киселинни дъждове. Като цяло общото мнение е, че превръщат нашия свят в подобие на своя.

— Тераформиране?

* * *

— Терминът не е по-лош от всеки друг.

— Това би могло да ни каже нещо за тях. — Саймън обмисли проблема. — Лорд Съмърайл има ли някакви разузнавачи в този район?

— Да, но те поемат голям риск да бъдат разкрити.

— Демоните сигурно вече знаят, че не са убили всички тамплиери.

— Така е. Но тамплиерите, които отиват там, често са залавяни и убивани. Освен това ние не сме способни да проумеем онова, което откриваме. Каквото имаме да научим, ще го научим бавно. И на висока цена. Не се съмнявам в това.

Саймън също не се съмняваше.

— Реши ли? — попита Жизел, докато прибираше медицинските материали.

— Какво да съм решил?

— Какво ще правиш. Дали ще останеш, или ще си тръгнеш.

Саймън се замисли дали да не премълчи, но знаеше, че това се дължи само на бунтовната страна на характера му, която дори баща му не беше в състояние да контролира.

— Ще остана.

Шлемът на Жизел се отвори. Тя го дари с уморена усмивка.

— Домът на баща ти ще трябва да даде съгласието си, Саймън. А, честно казано, може и да не го сторят.

От това го заболя. Саймън се опита да не го покаже.

— Би било глупаво да не ми позволят да остана.

— Ти вече си ги изоставил веднъж. — Гласът на Жизел беше мек и не таеше в себе си обвинение.

— Не съм ги изоставил.

— В техните очи изглежда точно така.

Саймън знаеше, че е истина и че няма смисъл да спори с Жизел. Щеше да му се наложи да защити позицията си пред своя дом, когато се върне в Лондон.

— Защо искаш да останеш? — попита Жизел.

За да отмъстя за баща си — помисли с горчивина Саймън. А после, почти толкова бързо се появи и следващата мисъл: Защото не знам какво друго да правя. Но това, което каза, беше:

— Аз съм обучен за тамплиер, Жизел. Може до преди около седмица изобщо да не съм вярвал в демони, но винаги съм вярвал в онова, което олицетворяват тамплиерите.

Жизел му се усмихна тъжно.

— Това беше много добре. Почти ти повярвах. Но продължавай да се упражняваш. Магистър Буут е Върховен трон на дома Рорк и няма да е толкова лесно да го убедиш. Преди да си тръгнеш, не го беше много грижа за теб.

Терънс Буут бе четири години по-голям от Саймън. Като момчета не се харесваха. Между тях винаги имаше съперничество. Когато Саймън беше на четиринадесет, се сбиха. Саймън напердаши Буут, макар че Буут беше по-развит. Хората говореха за това в продължение на десет години.

— Ще го убедя.

— Надявам се. Но сега той те харесва още по-малко, отколкото когато му разби носа. — Жизел се наведе и целуна Саймън по бузата. — Поспи малко. Утре вечерта тръгваме към Лондон.

Саймън навлече ризата и палтото си. Студът беше толкова жесток, че беше започнал да се вцепенява, което не беше лошо, като се има предвид раната. Щом се уви и тялото му започна да се стопля, болката се върна.

— Изглежда, вие двамата сте се помирили. — Лея стоеше недалеч зад Саймън. Беше подпряла хълбок на едно дърво. Мръсотия покриваше лицето й, а косата й беше сплъстена. На едната й буза имаше драскотини. Тя беше помагала в някои от битките, като предпочиташе да стои отзад и да стреля от скрита позиция. Боравеше великолепно с пушка и Жизел неохотно се бе възползвала от този й талант.

— Не бих казал чак, че сме се помирили — рече Саймън. Събра екипировката си и се оттегли под заслона, който беше затрупан с десет сантиметра сняг. — Върви да почиваш.

— Защо?

— Утре вечерта тръгваме към Лондон. — Саймън пропълзя под термоодеялото и неволно се замисли как ли изглежда градът. Цяла нощ кошмари витаеха в съня му и той непрекъснато виждаше черната гнилоч, обхванала Лондон. Когато стана на следващия ден, се чувстваше по-изморен, отколкото когато си беше легнал.