Мел Одом
Изходът (20)

Седемнадесет

Всичко се завъртя пред очите му. После спря. Задържан от магията на демона, Уорън се взираше надолу към застланата със сняг уличка. Знаеше, че ще умре, щом се удари в земята, но това бе за предпочитане пред възможността да попадне в ръцете на демона.

Само че вече нямаше как да избегне тази възможност. Неспособен да помръдне, той се понесе обратно към стаята. Когато пак се озова вътре, се огледа и видя, че на няколко места са се разгорели огньове. Едва ли някой от хората беше още жив.

Демонът се втренчи в Уорън.

— Ти си необикновен — заяви Мерихим. — Защо използваш толкова сила?

Уорън мислеше, че е прекалено уплашен, за да отговори, но осъзна, че устата му се отваря, и се чу да казва:

— Не знам.

— Вие хората имахте само малко сила, когато дойдохме тук за първи път — рече Мерихим. — Вярвахте — тоест искрено вярвахте — в толкова малко неща, преди да ви се покажем.

„Когато погледнеш в очите на злото — помисли си Уорън, — не е толкова лесно да го забравиш“.

Демонът се изсмя.

— Мислиш, че аз съм зъл, така ли, човече? — попита той.

— Да — отвърна Уорън, преди да успее да се спре.

— Аз не съм зъл, аз съм могъщ. — Мерихим протегна ръка и я възпламени за миг. Пламъците сякаш галеха кожата му. — Силата определя кое е добро и кое — зло. Плячката отива при победителя. Винаги е било така. И този път няма да е по-различно. — Той замълча за миг. — Но искам да знам повече за теб.

Уорън запази мълчание, взирайки се в злите очи. Събра всичките си сили, цялата онази енергия, която понякога използваше, за да разкрива лъжите и да влияе на другите. Насочи я към демона, готвейки се да го удари с всичко, което имаше.

Но неволно си помисли, че би било по-добре, ако разбираше повече за онова, което се опитва да направи. Или ако вярваше, че може да го направи.

Демоните-хрътки се събраха в краката на господаря си. При по-внимателно и дълго разглеждане, Уорън установи, че те приличат повече на хора, отколкото на животни. Остър ум сияеше в лимоненожълтите им очи.

— За какво си мислиш, червейче? — попита Мерихим.

Като знаеше, че няма да има друг шанс, понесен във въздуха от магията на демона, Уорън освободи всичко, което таеше в себе си, срещу Мерихим. Демонът бе отхвърлен назад от яростната атака и залитна към сребристия портал, сътворен от Окото.

Пред очите на Уорън Мерихим отлетя през портала, засмукан от мистичните сили, които действаха там. В следващия миг Уорън бе освободен от демонската магия и падна на пода. Веднага опита да се надигне, осъзнавайки, че Окото затваря портала.

Сега оставаше да избегне демоните-хрътки. Някои от тях скачаха в портала подир господаря си.

— Човеко! — изръмжа Мерихим от другата страна на портала. Насочи тризъбеца си.

Пламъци се стрелнаха от върховете му, прелетяха през портала и се блъснаха в Уорън, Пометен от кипящата огнена маса, Уорън разби прозореца зад себе си и започна осеметажно падане.

Този път нямаше магия, която да го улови.

Падаше с мрачното съзнание, че ще умре. Страхуваше се да отвори уста и да изкрещи, защото се опасяваше, че ще вдиша обгръщащите го пламъци.

Стовари се върху дебела пряспа сняг. Но дори това не смекчи силата на сблъсъка. Главата му се удари в паважа и всичко почерня.

* * *

Часове по-късно очите на Уорън трепнаха и се отвориха. Болка изпълни цялото му същество. Осъзна, че не диша, затова си пое дъх. Не знаеше дали е дишал преди това, но сега изпита нужда да го направи.

Светлина изпълваше света. Беше ден. Бе спал — или прекарал в безсъзнание — цялата нощ. Той отново вдиша, сигурен, че има нещо счупено в гръдния му кош. Зави му се свят и всичко отново почерня. Последната му мисъл беше, че сега вече със сигурност е мъртъв.

* * *

Обаче пак се събуди.

Болката беше по-слаба, но и той се справяше по-добре с нея. Успя да остане в съзнание въпреки страданието, причинено от счупените ребра в гръдния си кош.

Дрехите му бяха прогизнали от топящия се сняг, което показваше, че тялото му все още излъчваше топлина. Още едно, макар и невероятно доказателство, че е жив.

Също така осъзна факта, че стъпалата му са боси. Някой беше задигнал ботушите му, докато бе лежал в безсъзнание. Той изруга немощно онзи, който го е сторил. Надяваше се, че демоните са го (или я) спипали, а после се зачуди защо не са спипали самия него.

С бавно движение той надигна лявата ръка пред лицето си. Беше безчувствена. Досега Уорън мислеше, че е заради лежането на снега.

Но вместо това видя, че вероятно е получил увреждане на нервите от силните изгаряния, които я покриваха. Определено бяха от трета степен. Между пукнатините в черната овъглена плът се виждаше яркочервена кръв и розово месо.

Той мрачно осъзна, че изгорените нерви вероятно са благословия. Иначе щеше да се гърчи от болка. Всъщност и сега цялото тяло го болеше.

* * *

На Уорън му отне час да се изправи на крака. Знаеше, защото засече времето, поглеждайки през спукания от жегата кристал на часовника си. Беше 10,43 сутринта.

Пазейки силите си, Уорън се облегна на стената и пое дълбоко въздух няколко пъти. Все още не можеше да използва ръката си. Тя висеше вкочанена и безполезна до тялото му.

Обгаряния имаше също така и по другата му ръка, гърдите, корема и краката. Усещаше лицето си схванато на някои места, затова предположи, че то също е обгорено. Мирисът на опърлена коса изпълваше ноздрите му и за миг му се пригади. Той повърна, но от гърлото му излезе само рядка, кисела каша.

Като избърса устата си с изгорелия ръкав, Уорън вдигна поглед към сградата. Пламъците бяха погълнали горните етажи и дори бяха подпалили близките постройки. Изглежда, снегът беше попречил на огъня, защото никоя от тях не беше изгоряла до основи. Но приличаха на почернели коруби.

Уорън се зачуди колко ли от кабалистите са оцелели. После се усъмни дали изобщо има такива. След като на уличката, където беше паднал, нямаше други тела, предположи, че никой от тях не е успял да се измъкне.

Но защо демоните-хрътки не ме потърсиха, за да се уверят, че съм мъртъв?

Трима младежи — приблизително на негова възраст — се появиха в уличката. Съдейки по торбите, които носеха на гърбовете си, бяха тръгнали да плячкосват.

— Хей — каза този най-отпред. — Добре ли си?

— Не — отвърна Уорън и си помисли: „Добре ли изглеждам?“, но не го изрече на глас, защото знаеше, че не изглежда добре.

— Какво ти се е случило? — попита друг.

— Човекът е изгорял зверски — заяви третият. — Това му се е случило.

— Трябва ми… помощ — каза Уорън. — Моля ви. — Не му беше приятно да моли други хора за помощ. Това означаваше да признае слабостта си. Според опита, с който разполагаше, хората бяха склонни да се възползват от другите, когато те покажат слабост.

Водачът им поклати глава.

— Не и аз. Не ме брой. Едва ми стигат силите да се грижа за моята приятелка и детето й. Последното нещо, което ми трябва, е да прибера някакъв изрод. Съжалявам, друже.

На Уорън му се искаше отново да каже „моля ви“, но гордостта не би му позволила. Просто се взираше в тримата.

Те мълчаливо се обърнаха и си тръгнаха.

Чувствайки се унизен и наранен, Уорън сведе глава. Мислеше, че сълзите му могат да потекат, толкова зле се чувстваше. Но не беше плакал от нощта, в която майка му умря. Оттогава не беше искал и помощ от никого.

Но сълзите не дойдоха. Той не знаеше дали е заради силата на волята му, или защото лицето му е толкова пострадало, че слъзните канали не могат да функционират.

След малко, когато осъзна, че не може да очаква никаква помощ, той се отблъсна от сградата, ориентира се и тръгна към вкъщи. Нямаше какво друго да направи.

* * *

Уорън се изненада, щом стигна до тяхната сграда. Макар че се намираше на девет пресечки оттам и пътят беше труден заради насъбралия се сняг и лед, той упорито беше тътрил крак след крак, докато не се беше озовал пред сградата. Дъхът му продължаваше да излиза на сиви струйки и той го последва.

Очакваха го и четири етажа изкачване.

Той поспря до стълбището във фоайето. Искаше му се просто да седне и да си почине. Но се страхуваше да го направи. Беше уверен, че ако седне, никога повече няма да може да стане и да тръгне отново. Не беше сигурен дали ще умре. Засега беше жив.

Искаше му се някой — Кели, Джордж или Дороти — да излезе и да го намери. Можеше да приеме тяхната помощ, без да загуби твърде много от гордостта си. Те бяха негови съквартиранти. Предполагаше се, че трябва да се грижат един за друг.

Той си пое дълбоко дъх и го чу как просвири през изгорелите му синусови кухини. После се заизкачва по стълбите. Всяко движение предизвикваше нов пристъп на пулсираща болка в тялото му.

Най-сетне достигна площадката и се олюля към апартамента. Извади ключа от джоба си, отключи и влезе.

От познатата бъркотия направо го заболя сърцето. Всичко изглеждаше почти нормално, сякаш можеше да отвори очи и да се пробуди от кошмара. В печката в ъгъла горяха въглища, изпълвайки стаята с топлина, която щеше да е приятна, ако той не беше толкова обгорен.

Кели стоеше в кухненския ъгъл, облечена в къса нощница. Когато видя Уорън, изпищя и се дръпна назад.

— Всичко… е наред — рече Уорън дрезгаво. Гласът му се беше влошил. Говоренето изискваше големи усилия. От напуканата му плът се стичаше кръв и капеше по дървения под. — Това съм… просто… аз.

— Уорън? — Кели свали ръце от устата си и се взря в него. Но не се приближи и не се опита да му помогне.

— Да. — Уорън преглътна. — Имах… малко неприятности.

— Трябва ти лекар.

— Знам… Но… нямам. — Замайване обхвана главата му. Трябваше да се огледа, за да се увери, че не пада. — Просто… ще отида… да полегна. — Обърна се и се заклатушка по пода към стълбата, която водеше към неговия кът.

Изкачването му отне много време. Уорън не можеше да се насили да помоли Кели за помощ.

— Ще умреш ли? — попита Кели.

— Не… мисля — отговори Уорън, докато бе спрял за почивка по средата на стълбата.

— Какво ти се е случило?

Уорън не й обърна внимание. Кели винаги си е била такава — глупава и егоистична. Изкатери се до върха на стълбата и се прехвърли. Едва успя да стигне до леглото си и рухна в него.

Стори му се, че чу как Кели му задава някакви въпроси, може би се беше покатерила след него. Той я пренебрегна. Повече не можеше да остане в съзнание, беше лесна плячка за болката, която го прорязваше отново и отново.

* * *

Жив ли си още, човеко?

Думите отекнаха сред мъглата на треската, която изпълваше сънищата на Уорън. Той знаеше, че гласът принадлежи на Мерихим. Също така знаеше, че никога няма да забрави демона.

Би трябвало да си мъртъв — продължи гласът.

Не съм. Уорън почувства някаква свирепа гордост от това. През целия му живот никой не бе имал някакви очаквания за него. Освен да се провали. Сега се беше провалил в умирането. Намери това за забавно. Но ако случващото се беше реалност, а не сън, ако демонът наистина говореше с него, знаеше, че ще е уплашен.

Аз те белязах — рече Мерихим. — Не можеш да ми избягаш. Но искам да видя на какво си способен. Затова ще те оставя да живееш. Засега.

* * *

Заплахата събуди Уорън, защото изглеждаше толкова истинска. Трябваше да се събуди и да се увери, че демонът не е в спалнята му.

Трескав и с пресъхнала уста, той се претърколи от леглото и посегна към бутилката с вода. Някой беше взел всичките запаси, които стояха край леглото му. Знаеше, че това е работа на неговите съквартиранти.

Движение по стената привлече вниманието му. Той се взря във висящото там огледало. Макар че стаята бе тъмна заради покритите прозорци, той виждаше ясно. Може би това се дължеше на онзи номер, който бе научил при кабалистите.

Зловещият образ, който отвърна на погледа му, беше неговият, но той нямаше да го познае, ако не го бе видял в рамката на огледалото. Дясната страна на лицето му представляваше подпухнало, почерняло и покрито с твърда кора месо, което оголваше скулата му. Косата му бе изгоряла почти до дъно. От отока дясното му око бе полупритворено. Щом премигна, кръв потече по страната му.

Свеждайки поглед към осакатената си ръка, той видя, че на кокалчетата й се показва бяла кост. Пръстите му се бяха подули и станали дебели като наденички и черни като въглен. Шоколадовокафявата му кожа изглеждаше бледа около изгорените места. Не можеше да свие юмрука си.

Тогава паниката го сграбчи, вкопчи се с вой в сърцето му и изпълни жилите му с адреналин. Дори да оживееше, никога повече нямаше да бъде същият. Щеше да бъде чудовище. Той затрепери и се разтресе, чувствайки се прекалено слаб, за да издържи на лудото блъскане на сърцето си.

Зад него проехтяха стъпки.

Уорън се обърна, щом Кели дръпна завесата. Тя изглеждаше стресната.

— Още ли си жив?

— Къде… ми е водата? — попита Уорън.

— Не мислехме, че ще ти трябва.

Тогава той се ядоса и направи две залитащи крачки към нея.

— Нямахте… право… да ми вземате водата.

— Не искахме да я прахосваме. Мислехме, че си мъртъв.

— Не съм. — Уорън се съсредоточи върху нея, пресягайки се към онази сила, която се бе спотайвала в него толкова дълго. Сега я усещаше по-могъща и по-уверена откогато и да било преди. — Донеси ми… моята вода.

Кели незабавно изчезна и се върна с еднолитрова бутилка вода.

За Уорън беше трудно да отвори капачката, но най-накрая успя. Докато пиеше, усещаше устните си напукани и подути. После погледна към Кели, насочвайки цялата си сила към нея.

— Ти ще… се грижиш… за мен. Разбираш… ли? Ще… ми осигуряваш… храна и… вода.

— Добре — каза тя.

Уорън отпи още от водата. Усети гадене в стомаха си. Върна се в леглото, като се надяваше, че ще задържи водата в себе си. Тялото му имаше нужда от нея. Затвори очи и се помоли да не умира. Но не беше убеден и че иска да живее в този вид. Трябваше да се изцери, но не искаше да живее сакат и покрит с белези.