Мел Одом
Изходът (17)

Четиринадесет

Жизел, подпомагана от бронята, бързо настигна Саймън и го изпревари.

— Идиот! — сопна му се тя. — Искаш да бъдеш герой ли? Героите винаги са първите, които убиват. — Гласът й се снижи. — Напоследък твърде много хора загубихме.

Преди Саймън да успее да каже нещо, тя го остави зад себе си. Той затича още по-усърдно, но останалите оцелели тамплиери също го задминаха.

Минути по-късно стигнаха до брега. Оръдеен дим висеше във въздуха, смесвайки се с гъстата мъгла. В далечината „Неустрашими“ се носеше бързо нагоре към океанския хоризонт. На две места върху палубата танцуваха пламъци, но дори от това разстояние Саймън виждаше как екипажът се бори с тях.

„Лек път“ — помисли си Саймън и им пожела късмет. После корабчето изчезна зад една вълна. Само светлината от пламъците още известно време се виждаше, преди мъглата да я погълне.

— Цял ден ли смяташ да стоиш тук? — попита Жизел.

Саймън я погледна.

— Има работа за вършене, миличък — рече тя тихо.

Саймън се огледа и видя тамплиери да се движат сред мъртвите и умиращите. Повечето от тях бяха демони, но имаше и хора.

Един мъж на средна възраст протягаше немощно ръка. Ужас присви стомаха на Саймън, щом видя, че краката на мъжа са изпепелени от бедрата надолу, навярно от някое демонско лъчево оръжие. Обгорелите чуканчета бяха черни като въглени и кървяха.

Видът и миризмата на бойното поле изобщо не отговаряха на представите на Саймън. Дори онова, което беше направил с бракониерите в Южна Африка, бледнееше пред това тук. Това беше касапница — сурова и жестока.

Жизел се приближи до мъжа и коленичи до него. Свали едната си ръкавица и взе ръката на мъжа. Наличникът на шлема й се вдигна, позволявайки на мъжа да види лицето й.

— Ти… ти ангел ли си? — попита мъжът.

— Не — каза му тихо Жизел. — Не съм ангел. Просто жена.

— Не приличаш на никоя жена, която съм виждал досега.

Саймън стоеше настрани, не желаеше да се приближава. Стегна хватката около меча си.

Жизел бръкна в един малък джоб, вграден в бронята, и извади лечебен пластир.

— Какво е това? — попита мъжът.

— Упойка — отвърна Жизел. — Ще спре болката.

 

— Това е добре. — Очите на мъжа потрепнаха. — Не искам повече да ме боли.

— Няма. — Жизел залепи пластира върху гърлото на мъжа.

Наркотиците мигновено се просмукаха в кръвообращението. Болката и страхът изчезнаха от лицето му.

— Аз… ще се оправя ли?

Жизел му се усмихна сладко и докосна успокояващо лицето му.

— Всичко ще е наред.

— Радвам се. — Мъжът си пое дъх, после го изпусна докрай. Всеки мускул в тялото му се разслаби. Главата му клюмна настрани.

Сълзи проблеснаха върху бузите на Жизел под лунната светлина. Шлемът й се затвори и скри мъката й от очите на Саймън, но той усещаше тежестта й в сърцето си.

* * *

Саймън гледаше надолу към седемте мъртъвци, които той и тамплиерите бяха събрали и положили на земята. Трима от тях бяха мъжете, останали да чакат лодката, но имаше още двама мъже, жена и дете, които Саймън беше издърпал от плитчините. Не знаеше още колко други е отнесло морето.

— Някой познава ли ги? — попита един тамплиер.

Саймън поклати глава. Лея също.

— Капитан Пател просто прибираше оцелели от крайбрежието — добави Саймън. — Няма установени места за среща и никакви комуникации между Англия и Франция. Те бяха просто… хора.

„Уплашени хора“.

— Щеше да е по-добре, ако знаехме кои са. Можеше да съобщим на семействата им. — Това беше Джъстин, един от тамплиерите, които Саймън смътно помнеше от училище. Той беше от друг тамплиерски комплекс, но се бяха срещали два пъти годишно за тренировъчни двубои.

— Семействата им вероятно също вече са мъртви — каза Девин. Тя беше млада брюнетка, три или четири години по-млада от Саймън и Жизел и по-крехко сложена. Лицето й беше като изваяно от алабастър.

— Тук нищо не можем да направим за тях — каза Жизел. — Ще им направим снимки и ще ги пратим, когато можем. Да се надяваме, че семействата им скоро ще разберат какво им се е случило.

„За такова нещо няма скоро — помисли си Саймън с горчивина. — Те са мъртви. Никой не иска такива новини“.

Накрая решиха да ги погребат в плитки ями заедно с двамата тамплиери, загинали от оръжията на изчадията на мрака. Нямаше какво друго да сторят.

* * *

— Трябва да разбера какво е станало с баща ми, Жизел. — Саймън крачеше през гората редом с тамплиерката.

Беше се въоръжил. Би му се искало да използва нечия броня, но броните се правеха по мярка. Все пак, ако намереше основна част от костюм в своя размер — а това бе почти невъзможно, като се имаше предвид ръстът му, — тя би могла да се допълни, да се подменят някои части с резервни или взети от други костюми. Останалите тамплиери бяха прибрали онова, което им трябваше от броните на другарите си. Не биваше да оставят нищо, което може да попадне в ръцете на демоните.

Жизел се обърна към Саймън.

— Баща ти загина в битката на Вси светии, Саймън. Вярвам, че е загинал доблестно.

Макар да очакваше този отговор, Саймън се почувства сякаш го съсякоха. Олюля се за миг, после възстанови равновесието си.

— Съжалявам — рече Жизел. — Мислех, че знаеш.

— Не. Откъде да знам?

— По медиите предаваха битката.

Саймън си спомни всички кадри, които бе видял в Кейптаун.

— Знам, че е имало ужасни загуби.

— Да. Повечето тамплиери са мъртви.

Саймън се помъчи да проумее това, но не успя. Помнеше, че тамплиерите бяха хиляди, мъже и жени, които живееха анонимно сред населението на Лондон и цяла Англия. В града обитаваха Подземието — тунели, които са били забравени, или пък построени без знанието на градоустройствените служби. В провинцията живееха в подземни бункери и комплекси.

— Защо? — попита той с напрегнат глас. — Изглежда ми невероятно глупаво да отидат и да се оставят да ги убият след стотици години подготовка. Просто се самоубиха като леминги^[1], така ли?

— Не! — Гласът на Жизел изплющя като камшик от емоция. — Не беше така, Саймън.

Саймън спря, сложи длан на бронята й и я блъсна. Знаеше, че не е възнамерявал да прави това, но го направи. Нищо от онова, което тя казваше, нямаше смисъл. Като се започне със смъртта на баща му. Той беше ядосан и гневът почти се изплъзваше от контрола му.

— Кажи ми тогава как беше! — настоя Саймън.

Двама тамплиери тръгнаха към него. Макар че беше разпознат като един от тях, не беше в броня. Всеки без броня беше потенциален враг. Саймън също беше обучен да мисли така.

Жизел вдигна ръка. Тамплиерите спряха.

— Недей да обиждаш онези тамплиери — заяви студено Жизел, взирайки се право в очите на Саймън. — Те не бяха глупави, нито самоуверени. Това, което направиха, беше най-смелото нещо, което биха могли да сторят. Те се пожертваха.

— Пожертвали са се? — Саймън не можеше да повярва. — Не. Ние не сме възпитани така, Жизел. Казваха ни, че от нас не се иска да мрем за родината си. Трябваше да караме другите да умират за техните страни.

— Това го е казал американският генерал Джордж Патън^[2].

Саймън дишаше тежко. Стараеше се да обуздае гнева, болката и неверието, които се бореха в него. Едва успяваше.

— На мен ми го каза баща ми. Повтаряше ми го непрекъснато. Докато се биех. Докато учех стратегия. Това беше най-важният урок, който ми преподаде. За него да направи нещо като онова, за което говориш, беше… беше… — Думите му изневериха.

— Те знаеха, че не могат да спечелят — рече Жизел с по-мек тон. — Трябваше да приемат това. Демоните бяха твърде много на брой. Вече бяха обезвредили британските военни. — Тя отвори шлема си.

Саймън видя болката, изписана върху лицето й. Това го укроти и му въздейства по начин, който не беше очаквал. Внезапно се почувства, сякаш е глътнал стъкло, не можеше да разчита на гласа си.

— Демоните знаеха, че тамплиерите са тук — продължи Жизел. — Тамплиерите не бяха единствените подготвени. Демоните тръгнаха на лов за нас. Организирано и последователно. Откриваха ни в някои по-стари комплекси на Подземието.

— Как са разбрали къде се намирате?

Жизел поклати глава.

— Никой не знае. Засега. Те са умни и невероятно изобретателни. Както и да са го направили, те дойдоха в нашия свят и започнаха да ни издирват и убиват.

По новините не бяха излъчвали нищо за това.

— Демоните влязоха в някои от комплексите на Подземието, Саймън. Намериха семействата там. И ги избиха. Нещо по-лошо, демоните върнаха мъртвите като немъртви. — Сълзи се стичаха по лицето на Жизел. — Ние… аз… трябваше да сляза долу и да помогна за унищожаването на един комплекс, в който всички бяха избити до крак, а после върнати обратно като зомбита, за да служат на демоните. Нямахме избор. Трябваше да ги изгорим. — Тя си пое дъх. — Когато заспивам нощем, още ги виждам как пищят и се опитват да се измъкнат от пламъците. Но ние не им позволихме.

Виждайки болката на Жизел, Саймън усети, че неговата собствена се притъпява. Задиша по-спокойно и се съсредоточи върху думите й.

— Накрая лорд Съмърайл и другите решиха, че трябва да надхитрят демоните — каза Жизел. — Да ги убедят по някакъв начин, че всички тамплиери са избити. Или поне достатъчно, за да спре усърдното преследване и да имаме време да се прегрупираме и да съставим нов план.

— Тамплиерите са атакували демоните при катедралата „Свети Павел“ — каза Саймън.

Жизел кимна.

— Всички, които отидоха там в онзи ден, умряха. Всеки един от тамплиерите искаше да отиде, но теглиха жребий. Налагаше се някои да останат. Баща ти и някои от другите воини казваха, че на тези, които остават, се пада най-трудната задача. Трябва да намерим начин да оцелеем и да открием слабото място на демоните.

— Лесно му е било на лорд Съмърайл да го реши.

Тя се навъси.

— Лорд Съмърайл загина там. Сега брат му Максим заема неговото място.

Саймън се замисли. Всичко това изглеждаше невъзможно.

— Щом повечето тамплиери са мъртви, как може да се надявате на успех?

— Просто трябва да го вярваме, Саймън. Вече нямаме избор.

— Но ако не бяха атакували…

— Демоните щяха да продължат да ни преследват — каза Жизел. — Щяха да унищожат и бъдещето ни. Така поне имаме възможност да измислим какво да правим по-нататък.

На Саймън му се искаше да опровергае тази логика. Не можеше да се сдържи. Понечи да заговори.

— Не — Жизел затвори шлема си и тръгна отново. През говорителя на бронята гласът й звучеше студен и металически. — Това е което трябва да направим, Саймън. Няма друг начин. — Тя избърза напред, като го остави да стои там.

Саймън я гледаше как се отдалечава. Другите тамплиери минаха покрай него. Никой от тях не продума. Чувстваше се празен и пуст отвътре.

Лея се приближи до него. В ръцете си държеше оръжия, които беше взела от убитите демони.

— Добре ли си?

— Отлично. — Саймън намести товара, който носеше, и отново закрачи.