Мел Одом
Изходът (14)

Единадесет

Мъртъв. Думата отекна в главата на Уорън. Той се взря надолу към мъжа.

— Не може да е умрял — рече Едит Бъкнър. — Момчето не го е докоснало.

— Работил съм в спешно отделение — каза мъжът, коленичил край тялото. — Мога да разпозная мъртвец от пръв поглед, а Джоел е мъртъв.

Лицето на Уорън все още гореше от шамарите, които бе получил, докато се луташе сляп в тъмното. Но това беше дреболия в сравнение с объркването и изумлението, което изпитваше, гледайки падналия.

— Нищо не съм направил — прошепна дрезгаво Уорън. — Само не исках пак да ме удари. — Върна се споменът за последното спречкване между неговия пастрок и майка му.

* * *

— Пак си похарчила всичките ни пари! — ревеше пастрокът му.

— Вече съм много близо до пробив — бе възразила майка му. — Трябваха ми някои неща. Парите, които съм похарчила в опити да открия силата си, не са отишли на вятъра. След като веднъж успея да овладея магията…

— Да я овладееш? — Пастрокът му никога не се беше отличавал с търпение. Нито пък прощаваше лесно. — Та ти не можеш да се оправяш дори с къщата, краво! Живеем в кочина! Аз по цял ден се блъскам…

— Ти си крадец! Не се преструвай на голям праведник! Знам те какъв си! Ти и приятелите ти сте просто…

Както и преди в такива случаи, Уорън се беше скрил зад кушетката в тясната дневна. Книгите на майка му за магията и за окултното заемаха по-голямата част от стаята, но имаше и видеочасти, компютри и други неща, които пастрокът му беше задигнал, но още не беше успял да пласира.

Обикновено споровете преминаваха с много викане, малко бой и пиене след това. Беше се научил, че трябва просто да не им се пречка, докато нещата се успокоят.

Но онази вечер беше различно. По онова време той не го знаеше, но наркодилърът, когото пастрокът му бе ограбил преди няколко дни, бе разбрал кой е извършителят и го търсеше. Пастрокът му трябваше или да напусне Лондон, или да пропее пред полицията, или да умре. Наркодилърът вече беше убил един от съучастниците му.

Тази кавга не завърши по обичайния начин.

Притиснат от своя страх и гняв, пастрокът му извади пистолета си и простреля майката на Уорън в главата и гърдите. Уби я, крещейки проклятия срещу нея през цялото време, обвинявайки я за отчаянието, което го бе накарало да рискува с голям удар срещу наркодилъра, вместо да действа на сигурно.

Уорън, който беше само на осем години, не можа да се сдържи, запищя и завика майка си. Пастрокът му обърна големия пистолет срещу него. Уорън не се съмняваше, че той ще го убие.

Първият куршум го улучи в хълбока и го завъртя. Той падна, парализиран от болката и ударната сила. Вторият куршум се заби в стената само на сантиметри от главата му.

Тогава Уорън погледна към пастрока си и каза: „Бих искал да умреш“. И го желаеше от цялата си душа.

Вместо да застреля Уорън, пастрокът му насочи пистолета към собственото си слепоочие, като през цялото време крещеше и викаше за помощ, и дръпна спусъка. Въздухът се изпълни с миризмата на плът, опърлена от изстрела.

* * *

Всички тези спомени витаеха в мислите на Уорън. Дори сега, след петнадесет години, те не го напускаха. Един съсед беше извикал полицията. Уорън беше откаран в болница, а след като укрепна достатъчно, за да може да ходи, го пратиха в сиропиталище.

Но пастрокът му беше заслужавал смъртта си. Той беше най-страшното нещо, което Уорън някога бе срещал. Все още сънуваше кошмари с него.

Уорън дори не познаваше мъжа на пода. Не знаеше дали е същият, който го беше удрял.

Едит Бъкнър се наведе и положи ръка върху сърцето на мъжа.

— Дишай — заповяда тя. Дланта й грейна с трептящо сияние.

Мъжът подскочи диво, сякаш някой го беше дръпнал силно за колана. После падна обратно на пода.

— Все още не диша — каза първият мъж след кратък преглед.

Едит повтори заповедта си. Този път сенките като че ли се отдръпнаха от нея.

Миг по-късно мъжът издиша силно. После вдиша отново.

— Жив е.

— Едит го спаси.

Едит придърпа робата около себе си и погледна към Уорън. По рогцата и татуировките на лицето й се плъзгаше зелена светлина.

— Радвам се, че дойде.

Уорън не знаеше какво да каже. Част от него искаше веднага да си тръгне. Просто да побегне и да не спира, докато не се озове отвън на улицата.

— Идваш точно навреме — каза жената. — Ако не се научиш да прикриваш способностите си до няколко дни, демоните ще те усещат, когато минаваш близо до тях, и никога вече няма да си способен да ги избягваш. Тогава номерът с внушението няма да върши работа. Ще те проследят и ще те убият.

— Но това не го направих аз — каза Уорън, посочвайки към мъжа, който изглеждаше уплашен и не съвсем наясно къде се намира. — Той сигурно просто… просто е получил пристъп.

— Това не беше пристъп — каза Едит. — Това беше проява на сила. Никога досега не съм виждала някой да спре сърце с дума.

— Аз не съм…

— Той беше — обади се един от зрителите. — Усетих силата в гласа му.

Уорън не искаше да слуша повече. Гледаше как мъжът, който бе паднал, обикаля замаяно наоколо, воден и утешаван от онзи, който се бе опитал да го излекува. Това не съм го направил аз. Не може да съм го направил.

Но знаеше, че е така.

* * *

— Силите ти са започнали да се проявяват, когато пастрокът ти се е опитал да те убие, нали?

Уорън седеше напрегнат на един стол с дебела тапицерия, лице в лице с Едит и мъжа, който тя му беше представила като Джонас. Въпросът беше зададен от Джонас. Той беше на тридесет и няколко, висок над метър и осемдесет, почти колкото Уорън, но с по-едро телосложение. Очите му бяха тъмни, но блестяха в сребристо от енергия. Макар че никой не го беше споменал, беше ясно, че той е водачът на групата, а Едит му е подчинена.

Както и другите, Джонас беше покрит с татуировки, но имаше и доста белези и пиърсинги. Някои от тях бяха на изключително болезнени места.

— Не знам — отвърна Уорън. След премеждието вън в коридора не беше сигурен в нищо.

— Накарал си пастрока си да се самоубие — каза Джонас.

— Заслужи си го — отговори отбранително Уорън. — Той уби майка ми и рани мен.

Джонас вдигна успокояващо ръка.

— Това не беше обвинение. Изглежда, пастрокът ти е бил зъл човек.

— Така е. — За първи път Уорън видя странните израстъци върху опакото на дланите на Джонас. Излизаха точно под китките му. Дори с подобреното си зрение Уорън едва ги различаваше. Те се гърчеха и виеха, подобно на малки пипалца.

Намираха се в малка стаичка встрани от основното помещение. Целият най-горен етаж на сградата беше превърнат в едно голямо помещение, като бяха оставени само четири стаички. И в двете, където Уорън беше влизал, по стените и пода имаше странни графити. А също и артефакти, каквито никога преди не беше виждал, но му изглеждаха някак познати.

Хората в робите седяха на малки групички. Ядяха и се татуираха един-друг, разголили части от телата си. Други четяха книги или свитъци, или се упражняваха в медитация.

Други пък непрестанно влизаха и излизаха, носейки провизии и вести за случващото се в града.

— Повечето хора не достигат такова равнище на силата в толкова ранна възраст — рече Джонас. — Всъщност ще рискувам да кажа, че никой в тази стая не би могъл да спре сърцето на човек само с дума. — Той се усмихна леко и Уорън помисли, че иска да приспи подозренията му.

Уорън знаеше, че може да чете мислите на мъжа срещу себе си. Джонас не би могъл да го излъже. Но можеше да скрие нещо от него. Уорън усещаше скритото да се спотайва зад мислите на мъжа.

— Ти си необикновен — каза Едит с усмивка.

— Меко казано — съгласи се Джонас. Той бръкна в робата си и извади една монета. Държейки я върху дланта си, погледна към Уорън. — Можеш ли да повдигнеш тази монета?

Усъмнен, че това е номер, Уорън се поколеба за миг, после посегна към монетата.

— Не с пръсти — поясни Джонас. — С ума си.

Уорън дръпна ръката си.

— Не. — Разбира се, че не мога. Това е абсурдно.

— Не е абсурдно — каза Джонас. — Преди да дойдеш тук тази вечер, ти също така не знаеше, че можеш да виждаш в тъмното.

Уорън се съгласи с кимване.

— Много неща, които си смятал за невъзможни, бяха възможни, дори преди демоните да нахлуят в града — рече Джонас. — По новините излъчваха репортажи за тези неща — извънтелесни преживявания, пророчества, екстрасензорни възприятия. Нали си чувал за тях?

— Да. — Уорън си спомни колко книги по темата бе купувала, чела и препрочитала майка му.

— Проблемът винаги са били множеството самозванци. Нямаше как зрителите да различат фокусничеството от истинската сила.

Навремето Уорън беше убеден, че всички, с които се среща майка му, са просто мошеници, които с удоволствие прибират парите на пастрока му. Никога не беше виждал истинска магия.

Не и преди нощта, в която пастрокът му си пръсна мозъка.

Джонас облиза устни и насочи вниманието си към монетата.

— Освен това, преди Адските порти да се разтворят, силите се проявяваха много по-слабо, отколкото сега. Представляваха само проблясъци и бледи намеци за онова, което предстои. Знаеш ли какво е телекинеза?

Уорън се размърда.

— Знам какво би трябвало да бъде.

— Кажи ми.

— Предполагам, да можеш да вдигаш предмети с мисълта си.

— Вярваш ли го?

— Не. Разбира се, че не.

Джонас му се усмихна.

— Защо?

— Защото не е истина. Никой не може…

Джонас дръпна ръката си изпод монетата. Тя се понесе във въздуха.

— Някои могат.

Уорън се втренчи в реещата се монета. Усети как силата, която Джонас използваше, за да направи тази изключителна демонстрация, вибрира дълбоко в него.

— Преди нашествието — рече Джонас — не можех да направя нищо повече от това, да преместя монета по плоска повърхност на един-два сантиметра. Не можех дори да я преобърна. Сега това не е проблем.

Монетата се завъртя около невидимата си ос, набирайки скорост, докато не заприлича на сребристо топче, увиснало във въздуха.

— Трябва да извиниш Джонас — каза Едит. — Много обича своя номер.

— Това не е просто номер. — Джонас надигна вежда.

Монетата се стрелна през стаята и се заби в стената със звучен удар.

— Представи си цяла шепа монети — каза Джонас. — Или шепа камъчета. Ще се равнява на изстрел с пушка. А ако съм прав, този „номер“ може да бъде и още по-опустошителен.

— Ще се борите срещу демоните, така ли? — попита Уорън.

Джонас поклати глава.

— Ние не искаме да унищожаваме демоните, Уорън. Искаме да се научим да ги контролираме. Аз и други като мен смятаме, че можем да научим много от тях. — Той замълча за кратко. — Това е, което искаме да направим ние. Но какво искаш да направиш ти?