Мел Одом
Изходът (12)

Девет

Бежански лагер в околностите на Париж, Франция

 

Саймън остана в Париж само шестнадесет часа — достатъчно дълго, за да си осигури придвижване до Кокел, недалеч от Кале. Дебела снежна пелена покриваше земята. Повечето метеоролози смятаха, че това има нещо общо със странното време и силите, които се бяха събрали в Лондон.

На три дито се виждаше как бури фучат непрестанно по лондонските улици, придружени от назъбени светкавици и непривична жега. Някои от вестите, които се бяха промъкнали от града, твърдяха, че невероятно черна мъгла покривала по-голямата част от небето и забулвала слънцето.

— Сигурен ли сте, че искате да отидете там? — попита шофьорът на камиона, след като Саймън се споразумя да пътува с тях, като в замяна щеше да им помогне за товара.

— Налага се — каза Саймън. Ако трябва, щеше да върви пеш през снега, за да стигне до ада, който се беше развихрил в Лондон.

* * *

Саймън седеше неподвижно в каросерията на товарния камион, който превозваше провизии за английските бежанци, и се опитваше да запази топлината си. Беше си уредил превоз, като се съгласи да помага на шофьора на камиона и на помощника му при товаренето и разтоварването на провизиите. Работата беше тежка, но те бяха добавили към сделката сандвичи и вино.

Каросерията беше неотоплявана. Той бе успял да си купи дебело зимно палто, ръкавици и плетена шапка с част от останалите му пари. Но не бяха останали достатъчно, за да си купи пистолет и муниции, макар че му се искаше да има някакво оръжие.

Не че то щеше да му помогне срещу демоните.

Дъхът му излизаше на пара пред него. Сандъци и кофи дрънчаха, когато минаваха през неравности по пътя. През чергилото отзад се виждаше как снегът пада на едри парцали. Девствена белота, огряна от луната, вече покриваше пейзажа.

Без предупреждение камионът кривна рязко на една страна. Кутии се запрекатурваха една през друга, а сандъци се заплъзгаха по металния под.

Саймън разпери широко ръце, успявайки да прегради цялата каросерия, и се хвана здраво, докато кутиите се сипеха върху него с болезнени удари. За миг му се стори, че камионът ще катастрофира.

Когато шофьорът най-после спря, Саймън избута провизиите и се изправи. Прекрачи задния капак и се спусна на земята.

Шофьорът и товарачът стояха пред камиона, взирайки се мрачно надолу към сцепената предна лява гума. Шофьорът ругаеше цветисто, наистина вбесен.

— Какво става? — попита Саймън на френски.

— Не знам. Просто се спука и изгубих контрол. Имаме късмет, че не се забих в някое дърво и не погубих всички ни.

Камионът бе излязъл от пътя и заорал в прясно нападалия сняг. Пухкавата пряспа стигаше почти до капака. Дълбока пъртина водеше назад към пътя.

— Хей. — Товарачът посочи към чифт фарове, задаващи се по пътя. — Някой идва.

Шофьорът се върна в кабината и извади една сигнална факла. Възпламени я и рояк искри озариха мрака, преди да засияе с рубинен пламък. Той я хвърли на пътя.

Саймън зачака, но стоеше встрани от другите двама. В момента се носеха повече добри истории, отколкото лоши, но разказите за крадци и убийци все още бяха широко разпространени. В случай че хората в другия камион възнамеряваха да им навредят, Саймън смяташе, че все пак има шанс да избяга навътре в полето. Можеше да оцелее в суровия климат.

Стоеше мълчаливо отстрани на камиона, използвайки сенките за прикритие. Пристигащият се оказа друг камион от Париж, също натоварен с провизии.

Лея Крийзи седеше в кабината, но излезе заедно с шофьора. Голямото палто, което носеше, я скриваше цялата.

Двамата шофьори набързо прецениха положението, после онзи, който беше карал катастрофиралия камион, се приближи към Саймън.

— Този камион няма да пътува наникъде — каза мъжът. — Дори ако използваме лебедката на другия камион, по-вероятно е те също да заседнат. Жак и аз ще останем при камиона, но другият шофьор предложи да те качи за остатъка от пътя.

Саймън изучи лицето на по-стария мъж. Всичко вътре в него крещеше да продължи, да не остава заседнал тук. Но баща му не го бе възпитал така. Той беше научен да държи на думата си и сега — въпреки всичко, което се случваше в Лондон — му се струваше важно да остане верен на принципите си.

— Обещах, че ще ви помогна да разтоварите камиона в замяна на превоза — отвърна Саймън на френски.

Шофьорът отклони предложението с махване на ръка.

— Ще минат часове, може би дни, преди някой да дойде да ни помогне, млади ми приятелю. Ти каза, че имаш семейство в бежанските лагери. Върви. Върви да се погрижиш за семейството си.

Саймън не продължи да спори с мъжа. Благодари му и се насочи към каросерията на другия камион. Шофьорът му махна с ръка.

— Ела тук. Седни в кабината при нас. Има място.

Взирайки се през покритите със скреж прозорци, Саймън видя Лея да го гледа.

— Побързай — рече шофьорът. — Има хора, които страшно се нуждаят от тези провизии.

Саймън неохотно отвори вратата и се качи вътре. Лея се отдръпна, но въпреки това едва се сместиха.

— Тесничко ще ни бъде — каза Саймън. — Аз мога да седна отзад.

— Глупости. Така ни е добре. — Шофьорът включи на скорост. — Може би ще ни е малко по-топло, отколкото иначе. — Той се усмихна под мустак. — Имаш късмет, че се появихме, а?

Саймън кимна и погледна през прозореца към двамата мъже, които бяха оставили при камиона. Те нямаха този късмет. После той издиша и стъклото се замъгли, скривайки ги от поглед.

* * *

Часове по-късно Саймън се събуди, когато шофьорът на камиона превключи предавките и отби от главния път. Една табела до пътя гласеше „Кокел“.

Лея спеше до Саймън. Главата й бе отпусната на рамото му и се полюшваше леко с подрусването на камиона.

— Не остана много — рече шофьорът.

Саймън погледна надолу към Лея и се замисли дали да я събуди. Реши да не го прави. Нямаше смисъл тя да прекара остатъка от пътя в страх от това, какво би могла да узнае след малко.

— В Англия ли смяташ да ходиш? — попита шофьорът.

— Да.

— Семейство ли имаш там?

— Баща.

Шофьорът хвърли поглед към Саймън.

— Нещата там… не са особено добре. — Върху загорялото му лице бе изписана загриженост.

— Знам.

— Може би баща ти ще е в бежанския лагер. Да се надяваме, че е така, а?

— Разбира се — каза Саймън. — Може и да е там.

* * *

Но Томас Крос не беше в бежанския лагер.

Лагерът представляваше множество безлични сглобяеми постройки, които обграждаха от всички страни малкото градче, намиращо се в този край на тунела под Ламанша.

Сглобяемите постройки бяха вдигнати, когато оцелелите започнаха да пристигат от Англия. Според разказите, които чу Саймън, много от тях дошли с подземната железница от Фолкстън, Кент. Почти били стигнали до другия край, когато токът спрял. През следващите дни още няколко човека се промъкнали пеш, докато най-накрая чудовищата завардили всички изходи на тунела под Ламанша.

Чудовища.

Така ги наричаха сега. Саймън знаеше, че названието е подходящо. Беше чел за тях в Подземието почти всеки ден от живота си.

Оцелелите бяха объркани и травматизирани. Повечето още чакаха вести от семейства и приятели, но надеждата им гаснеше с всеки изминал час. Лодки и кораби сега рядко прекосяваха Ламанша. В повечето случаи капитаните, които бяха дръзнали да поведат корабите си през водата, биваха потопявани. А и по брега бяха останали твърде малко оцелели за превозване. Чудовищата ловуваха и там.

* * *

Щом се зазори и на изток в мъгливото сивкаво небе се появи златно сияние, Саймън откри човека, за когото му бяха казали. Боливар Пател беше професионален спасител, който бе упражнявал занаята си в мразовитото Северно море и в Ламанша. Обрулен от ветровете и мускулест, той беше малко над петдесетте, енергичен и буен. Източноиндийските му корени си личаха по тъмната кожа и гърбавия нос.

Саймън го откри в бара, след като чу, че е пристигнал преди по-малко от час с кораб, пълен с оцелели. Повечето от тях бяха деца, чиито родители бяха останали там.

Барът беше претъпкан. Сервираха супа и хляб на стотиците, които се редяха с купички и канчета в ръце. Те можеха да избират между чай и вода.

— Капитан Пател? — повика го Саймън.

Капитанът се обърна и го погледна.

Саймън знаеше, че ръстът му веднага ще го открои сред другите.

— Познавам ли те? — Пател стоеше с купичка супа и хляб в едната ръка и чаша чай в другата. Носеше дочени панталони, сивкава риза, дебело вълнено палто и зимна шапка. На лявата му буза се виждаше изгаряне.

— Не, сър. — Саймън тихо разказа на Пател за намерението си да се добере до Англия и му предаде посланието на Хорнър.

— Вземи си нещо за ядене — рече Пател — и после ела при мен ей-там. — Той посочи към една маса в ъгъла, където седяха скупчени петима мъже.

Саймън се поколеба, а после отиде и се нареди на опашката. Когато го обслужиха, се присъедини към мъжете на масата.

Пател набързо ги запозна. Мъжете бяха неговият екипаж. Повечето вече се бяха нахранили и сега пушеха.

— Трябва да си глупак, за да искаш да отидеш там. — Пател побутна парче хляб на дъното на купичката си, за да загребе последната лъжица супа.

Гняв се надигна в Саймън, но той го обузда.

— Баща ми е там.

Пател го изгледа предпазливо.

— Баща ти… — Той въздъхна уморено и потърка тъмните си очи. — Ще ми простиш за прямотата, господин Крос. Напоследък не ми е до учтивости.

— Разбирам.

— Надявам се. — Пател сдъвка и преглътна. — Но тъжната истина е, че баща ти най-вероятно е мъртъв.

— Трябва да знам това със сигурност.

Пател се втренчи в него и го гледа дълго.

— Можеш ли да боравиш с пушка, господин Крос?

— Мога. И то добре.

— Ще видим. — Пател се подсмихна, но в усмивката му нямаше веселие. — Тези… същества са почти неунищожими.

— С оръжията, които вие използвате — да. — Саймън започна да яде супата си. Беше топла и вкусна.

— Ако се натъкнем на тях и влезем в бой, целта на пушките е само да ги забавят достатъчно дълго, за да избягаме. А ако промениш решението си и не пожелаеш да напуснеш лодката, за да освободиш място за някоя жена или дете, когато стигнем другия бряг, знай, че ще се наложи да те убия.

Виждайки погледа в студените, безчувствени очи на мъжа, Саймън му повярва.

— Няма да имаш такъв проблем — увери го той.

— Тогава бъди на дока час преди залез-слънце.

— Благодаря, капитан Пател.

Пател се изправи намръщен и взе купичката си.

— Недей да ми благодариш, господин Крос. Със своето съгласие най-вероятно току-що съм подписал смъртната ти присъда.