Мел Одом
Изходът (11)

Осем

„Барът на Уолтър“ Кейптаун, ЮАР

 

От два дни Саймън търсеше начин да се измъкне от Кейптаун. Всички авиокомпании отказваха да пътуват в тази посока. Вече се беше отчаял почти дотам, че мислеше да се опита да тръгне с лодка, когато чу за някакъв наемен пилот, който бил ангажиран да откара група английски граждани поне до Франция.

Името на мъжа беше Хорнър и той се беше настанил в една задна стаичка в „Барът на Уолтър“. Барманът Флин изпрати вест на Саймън по едно от момчетата, които висяха пред бара, за да предават съобщения, за които никой не искаше да използва телефон.

Хорнър беше едър мъж. Загорял и слаб, той беше поне на шестдесет и имаше характерната за пияниците мрежа от спукани капиляри по носа си и жълтеникави бузи. Носеше стара фланелка на „Грейтфул Дед“ с отрязани ръкави, а през гърдите му бяха кръстосани патрондаши. Авиаторски очила в кехлибарен цвят закриваха очите му, а над тях имаше широкопола австралийска шапка, на която периферията от едната страна беше прегъната нагоре и закрепена така.

Двама въоръжени мъже седяха от двете страни на пилота. Държаха пушките си в готовност. Хорнър вдигна очи към Саймън.

— Ти ли си Крос? — попита той с глас, пресипнал от цигарения дим и алкохола.

— Аз съм.

— Коя е жената? — попита Хорнър, като кимна към Сондра.

— Моя приятелка.

— Разбрах, че искаш превоз само за един.

— Така е.

— И кой отива?

— Аз. — Саймън изпитваше тъга заради това. Сондра щеше да му липсва, а засега не знаеха дали тя ще може да замине за Австралия. Той обеща, че ще поддържа връзка с нея, за да разбере. Ако можеше.

— Ако знаех колко си голям, преди да уговорим цената, щях да те таксувам в лири — ухили се Хорнър.

Саймън не беше в настроение за размяна на остроумия. Все още нямаше връзка с Лондон по късовълновото радио.

— Кога потегляме?

— Призори. Носиш ли парите?

Саймън извади пачка банкноти и му ги подаде. Цената беше такава, че той щеше да жертва почти всичко, което бе успял да спести при престоя си в Кейптаун. Дори се беше наложило да продаде екипировката и оръжията си.

Хорнър преброи набързо парите.

— Изглежда, всичките са тук. — Той натъпка пачката в джоба си и се втренчи замислено в Саймън. — До самия Лондон ли смяташ да ходиш?

— Да.

Хорнър кимна, извади пакет цигари и запали.

— Познавам един човек във Франция. Може да те прекара с лодката си. — Той размаха ръка, за да прогони дима от цигарата, и пусна изгорялата кибритена клечка в една от празните чаши пред себе си. — Там все още се опитват да измъкнат хората по вода. Французите не са особено щастливи, ама това е положението.

Саймън поклати глава.

— Това са всичките ми пари.

Хорнър въздъхна и си пое въздух през зъби.

— Парите щяха да улеснят нещата, но въпреки това мога да го уредя. Тези разходки с лодка през Ламанша не са безопасни. Онези извънземни чудовища гонят оцелелите чак до брега.

— Не пресичат ли Ламанша?

— Засега не. Но френската армия се е струпала там. Изградили са стрелкова линия. Не мисля, че ще им помогне повече, отколкото на британците. Но тоя човек, дето го познавам, не продава места за влизане в Англия; продава места за излизане. Ще му кажа, че ще работиш като охрана по пътя за натам. Но обзалагам се, че ще ти тегли шута, ако речеш да се връщаш.

Саймън кимна.

— Добре.

Хорнър му подаде ръка.

— Значи, разбрахме се. Целуни приятелката си за сбогом тази нощ и ще се срещнем сутринта. В шест часа. Ако закъснееш, аз и парите ти ще отпътуваме на север.

* * *

Самолетът на Хорнър беше стар военен товароносач, който изглеждаше доста зле, но витлата и двигателите работеха добре. Под пилотското стъкло със спрей бе нарисувана блондинка със слънчеви очила и по бикини.

Сондра хвана ръката на Саймън, щом спряха на няколко крачки от стълбата, водеща към товарния отсек. Той се обърна към нея:

— Май трябва да се сбогуваме — рече, чувствайки се ужасно неловко.

Изведнъж разбра, че не знае какво да каже. Когато се срещнаха за първи път, беше същото. Не беше сигурен какво да каже и какво да не казва. Но през последната година и половина се бяха опознали добре. Тя беше най-добрият приятел, когото някога бе имал, даже ако се броят и братята му по оръжие — момчетата, с които бе израсъл от Подземието. Тя го разбираше така, както Саймън никога не беше мислил, че е възможно.

И сега щеше да загуби всичко това. Може би завинаги.

Беше му трудно да се справи с това — нещо, което не беше разбирал напълно до този момент. Той се поколеба, мислейки си, че в Лондон вече е твърде късно и присъствието му ще е без значение. Това изглеждаше най-логично. Какво би могъл да направи един човек? Щеше да е по-добре да остане със Сондра и да се опита да запази собствената си кожа.

Само че не можеше да го направи. Всичко, на което баща му го беше обучавал още от раждането, не му позволяваше да постъпи така. Той трябваше да отиде, да помогне с каквото може и да разбере какво се е случило с баща му.

Но не съм длъжен да умра там. Почувства се по-добре от това решение.

Сондра се усмихна на Саймън, но усмивката й се получи малко фалшива.

— Да не се сбогуваме — каза Сондра. — Просто да си кажем „Доскоро“. Когато можеш, прати ми вест къде си.

— Ще го направя.

Тя вече му беше дала позивните на късовълновата радиостанция на баща си.

— Може би ще дойда да те видя — рече Сондра. — След като военните разкарат онези извънземни. Винаги съм искала да разгледам Лондон.

Саймън си помисли за всички срутени сгради, които беше видял по новинарските репортажи. Не изглеждаше да е останало много от града. Но той кимна. После я хвана за ръцете и я целуна на прощаване.

Беше му трудно да я пусне, но той се принуди да го стори. Изправи рамене, нагласи раницата си, стисна ръката й за последен път и тръгна по стълбата.

* * *

Товарният отсек беше наблъскан с провизии и хора. Прошареният мъж, който отговаряше за ценния товар на Хорнър, хвърли поглед на Саймън и изруга.

— Чух, че си бил едър, приятелче, но това… — Той направи справка в бележника си и започна да размества пътниците, за да уравновеси тежестта.

Чувствайки се неловко, както често му се случваше сред голяма група хора, Саймън приседна на металния под край стената на самолета и сложи раницата между коленете си.

Облегна се на вибриращата повърхност. Предната нощ не беше спал много. Тъй като не знаеше дали някога ще види Сондра отново, последните няколко часа, които прекараха, се бяха превърнали в нещо още по-специално… и отчаяно. Главоболие се зараждаше между очите му и той опита да се отпусне. Не обичаше да лети, когато някой друг управлява самолета.

Миг по-късно осъзна, че го наблюдават.

Като отвори очи, зърна млада жена, седнала в отсрещния край на товарния отсек, която отклони поглед от него. Престори се, че само се оглежда, но Саймън беше сигурен, че бе усетил взора й, впит в него.

Не я познаваше. Беше висока и слаба, но атлетична, облечена в джинси и проста блуза. Носеше туристически обувки и на пода пред нея имаше раница. Косата й беше много тъмна, почти черна. Очите й бяха тъмновиолетови. Поразителни, запомнящи се очи. Знаеше, че щеше да помни, ако я беше виждал преди.

Тогава защо се интересуваш от мен?

Саймън изведнъж осъзна, че става параноичен, а може би дори егоцентричен. В товарния отсек всеки зяпаше другите.

Мъжът отдясно на Саймън заговори.

— Здрасти — рече той и му подаде ръка.

Саймън я пое, но не каза нищо. Не му беше до разговори.

— Филип — каза мъжът. — Филип Торанс. — Приличаше на търговски пътник, облечен в бяла риза и спортни панталони. Беше около четиридесетте, загорял и мускулест.

— Саймън Крос.

— Докъде отиваш? Ако въпросът ми не е неудобен.

— Лондон.

Мъжът се намръщи.

— Нали осъзнаваш, че самолетът не пътува чак дотам?

— Да.

— Чух, че имало начин да стигнеш до Англия от Франция, но аз не се интересувам от това. Твърде опасно е. Смятам просто да им оказвам помощ. Много хора идват от Англия. Искам да направя каквото мога, за да им помогна.

Саймън кимна. Докато се оглеждаше, се зачуди колко ли хора възнамеряваха да отидат до Лондон. Усети, че жената с виолетовите очи пак го наблюдава.

Воят на двигателите внезапно се усили, изпълвайки товарния отсек. Отговорникът и тримата му помощници се проснаха на пода до стената. Сандъците и торбите зад предпазната мрежа в задната част на отделението се разтресоха и завибрираха. Миг по-късно самолетът подскочи напред, щом пилотът освободи спирачките.

Саймън отметна глава назад и затвори очи. Зачуди се дали постъпва правилно. Баща му без съмнение беше мъртъв и той не беше сигурен какво точно изпитва. Какво ли го чакаше в Лондон?

* * *

Мраз изпълни отсека, щом самолетът навлезе в последните няколко километра от последния етап на пътуването. Когато Саймън издишваше, можеше да види дъха си, бледосив в почти неподвижния въздух.

Увит в одеяло, той седеше, облегнат на студения метал на стената, и се опитваше да поспи. Обикновено, независимо от обстоятелствата, можеше да разчита на сън. Но през последните три дни, прекарани в полет, беше нервен и неспокоен.

Повечето новини получаваха от втора ръка. Радиостанциите не улавяха сигнал в товарния отсек, а те никога не се задържаха на спирките за зареждане по-дълго, отколкото бе необходимо, за да си набавят гориво и сандвичи. И едното, и другото бяха безбожно скъпи.

Продължаваха да се процеждат новини от Лондон, но това бяха ужасяващи истории. Градът си оставаше обвит в дим и продължаваше да гори.

Малко по-късно екипажът раздаде самозатоплящи се консерви с говежда яхния.

Саймън седна с кръстосани крака и издърпа езичето, което задействаше химическата реакция за нагряване на яхнията. Вдъхна аромата, докато чакаше съдържанието да достигне нужната температура. Стомахът му изкъркори в очакване.

Екипажът раздаде също така комати хляб и бутилки с вода.

Саймън отхапа от хляба и го задъвка грижливо. Преди време бе открил, че в противен случай хлябът натежава като твърда буца в стомаха му. Отпи и от водата.

Младата жена го гледаше през висящия над очите й бретон. Макар че Саймън не можеше да види очите й, знаеше, че го наблюдава. Но не знаеше защо.

Отдели късата лъжичка, залепена отстрани на цилиндричната консерва, и я изправи. Когато яхнията се охлади достатъчно, той започна да гребе от нея и изпразни консервата бързо. Върна се отново към хляба.

Младата жена се наведе напред, протягайки своята консерва към Саймън.

— Гладен ли си още?

Саймън не каза нищо, но стомахът му изкъркори при мисълта за още храна.

— Аз вече приключих.

Той се пресегна напред и взе консервата, после я предложи на една майка с бебе от лявата му страна. Беше ги наблюдавал по време на пътуването и забеляза, че майката понякога изглеждаше уморена и все още гладна след оскъдните порции.

Жената се поколеба, после кимна в знак на благодарност. Саймън се съмняваше, че тя знае английски, но не беше сигурен какъв би могъл да е родният й език. Тя пое консервата от него, хвърляйки скришом бърз поглед към младата жена.

Последната обърна виолетовите си очи отново към Саймън.

— Казвам се Лея. Лея Крийзи.

Чувствайки се малко неловко, задето бе приел дара й, Саймън каза името си.

Лея отметна един кичур тъмна коса зад ухото си.

— В Лондон ли отиваш?

— Да.

— Аз също.

Саймън не каза нищо.

— Не знам никой друг, който да отива там — рече Лея.

Доколкото бе известно на Саймън, никой друг нямаше намерение да ходи до Лондон. Или изобщо в Англия. Всички се надяваха да намерят оцелели в бежанските лагери в Северна Франция.

— Имаш ли подсигурен канал дотам?

— Може би.

— Мога ли да дойда с теб?

Саймън огледа жената. На вид беше слаба и стегната, по-скоро акробатка, отколкото атлетка. Саймън беше убеден, че при едно премерване на силите Сондра щеше да залепи ръката й върху масата. Не искаше никаква безполезна женска да му се влачи по петите, щом стигне в Лондон. Или дори по пътя дотам. Беше тръгнал към военна зона.

— Моля те. — Гласът на Лея омекна.

Саймън потисна чувствата си, като си каза, че благополучието на тази жена не е негова грижа, и понечи да й откаже.

— Става дума за баща ми — продължи Лея. Във виолетовите й очи заблестя влага. — След като майка ми умря, останахме само двамата. — Тя си пое дъх, за да се успокои. — Преди няколко месеца му се ядосах. Нямаше причина да го правя. Той ме изучи в университет, а после се чудеше защо не работя онова, за което съм учила. Маркетинг. Стоях си все в същия бутик, в който работех по време на цялото следване. И все така едва си покривах сметките. Гладувах. Той ми каза, че не ми е осигурил това обучение само за да види как го пропилявам.

Тези думи попаднаха право в целта, разчувствайки дълбоко Саймън. Много приличаха на последните думи, които бе чул от баща си, преди да замине за Южна Африка. Саймън беше обучаван за тамплиер през целия си живот и баща му го укоряваше, че пропилява това обучение с увлечението си по екстремните спортове. Скачането с парашут беше последната капка.

— Опитах се да му обясня, че не е толкова лесно да си намериш работа — рече Лея. — Но той не искаше да ме слуша. — Тя избърса очи и влагата заблестя по пръстите й. — Затова си намерих работа, но беше в Южна Африка, и това не му хареса. Аз вече бях бясна и бях освободила квартирата си. Всичките ми пари бяха вложени в преместването в Южна Африка и поемането на тази работа.

Саймън усети, че му предстои трудно решение. Не й е било леко. Той знаеше какво бе преживяла Лея.

— Това стана преди четиринадесет месеца — прошепна дрезгаво Лея. Оттогава не съм се връщала да видя баща си. Ако нещо му се е случило… — Гласът й секна и тя не успя да продължи.

Саймън се опита да измисли какво да каже, но не можа. Страховете на Лея бяха същите като неговите, а той не знаеше как да се справи с тях.

Ядосано и малко смутено, Лея се отдръпна от него и отново зае мястото си отсреща.

За известно време Саймън се вслушваше в двигателите и в тихите разговори около себе си. Искаше да открие нещо, което да го разсее от измъчващите го вина и страх. Тя не е мой проблем. Но незнайно защо му се струваше, че е. Тя бе разчоплила раната му и го бе накарала да осъзнае колко много го болеше.

— Може баща ти да е успял да се измъкне от Лондон — каза Саймън след малко. — Може да е в някой от бежанските лагери.

Лея не му обърна внимание. Обърна се настрани и придърпа едно износено палто над главата си.

Саймън се облегна на стената и затвори очи. Нейният баща можеше да се е измъкнал от Лондон. Няколко хиляди го бяха сторили. Но Саймън знаеше, че неговият баща никога не би си тръгнал. Неохотно, с полупразен стомах, той се унесе в сън.

Но там го причакваха демоните.