Мел Одом
Изходът (54)

Епилог

Два дни по-късно конвой от спасителни кораби прибра оцелелите, които тамплиерите бяха откарали от Лондон до Бристол. Един тамплиер беше успял да открие стражеви пост, който изпрати вестта до спасителите.

Корабите стояха на котва в пристанището, докато дългите лодки сновяха напред-назад, за да превозват оцелелите. Беше ранно утро и денят изглеждаше многообещаващ. За първи път от дни небето беше чисто.

Капитан Уебър, обрулен от вятъра ветеран, който някога бе живял в Лондон, гледаше заедно със Саймън и Вертам как оцелелите се качват по корабите.

Саймън стоеше на брега гологлав под слънчевата светлина, без да го е грижа за зимния мраз. Държеше шлема си под мишница.

— Можеш да дойдеш с нас — предложи Уебър. Наблюдавайки хората, които се качваха по корабите, Саймън знаеше, че не може да тръгне. Пое си дълбоко въздух и го издиша.

— Ще откажа. Но благодаря все пак. Мястото ми е тук.

Уебър се обърна и погледна на север. Дори от това разстояние се виждаше петното в небето, оставено от присъствието на Адската порта. В някое сиво зимно утро може би нямаше да се вижда, но денят днес беше ясен.

— Лондон не е добро място за никого тези дни — рече капитанът. — Аз съм отраснал там и бях в града, когато дойдоха демоните. Имах късмета да се измъкна. — Той поклати глава. — Не искам да се връщам. Не знам дали изобщо някога ще се върна. — Очите на стареца говореха за ужасите, които е видял.

— Аз трябва да се върна — каза Саймън.

— Въпреки всички демони?

Саймън удостои мъжа с мрачна усмивка.

— Това е моето призвание, капитане. Също както морето е твоето. Познавам хора, които никога не биха стъпили на кораб, за да прекосят морето.

Уебър поклати глава.

— Е, онези демони са море, което можеш да запазиш за себе си. Според това, което чух от новините, никой не знае как да се справим с тях.

— Отговорите са там, капитане — каза Саймън. — Просто трябва да ги потърсим.

Но сега го очакваха повече въпроси без отговор, отколкото преди. Беше сигурен, че Мерихим не е мъртъв, и искаше да узнае какви са плановете на демона, още откакто Лея Крийзи му беше споделила каквото знаеше.

И Лея беше загадка. Коя всъщност беше тя? И за кого работеше? Това бяха все неща, върху които да мисли. Явно в Лондон срещу демоните действаха и други тайни организации.

Но един от ключовете беше Мерихим. Ето защо Лея и загадъчната й група се бяха съсредоточили върху демона. Ако Мерихим внасяше разкол сред демоните, ако преследваше свои цели в някаква игра на власт, както бе предположила Лея, Саймън имаше шанс да добие повече информация за демоните.

Той възнамеряваше, щом се върне в Лондон, да научи колкото може повече за Мерихим. Но първо трябваше да даде почивка на отряда си и да осигури лечение за ранените. За щастие Бристол още не беше завладян. В града имаше достатъчно припаси и тамплиерите се намираха в относителна безопасност. Като се изключат демонските патрули, които обикаляха английското крайбрежие.

Там щяха да останат за неколкодневна отмора. Той възнамеряваше да се възползва от нея по най-добрия начин. Щяха да оплачат загиналите и да се погрижат за ранените, а после — когато се почувстват готови — щяха да поемат обратно към Лондон.

Войната за града едва беше започнала.

* * *

Висока ограда от камък и ковано желязо пазеше гробището „Гуд Сейнтс“ от вандали. Портите експлодираха навътре при жеста на Уорън. Не харесваше изцяло онова, което се канеше да направи, но все пак го очакваше с нетърпение, защото никога досега не бе имал тази възможност.

Три дни бяха минали, откакто беше паднал в река Темза, и опитът му за отмъщение срещу тамплиера, отнел ръката му, беше осуетен. Успя да се спаси. Известно време обаче се боеше, че Мерихим ще довърши онова, което тамплиерът не бе могъл.

Ала гневът на демона премина и Уорън получи нови указания. Беше изумен колко бързо нараства силата му.

Вървейки през гробището, Уорън не се боеше от демоните, обикалящи наоколо в търсене на плячка. Той беше белязан, поне за техните сетива, от закрилата на Мерихим и знаеше, че ще го заобикалят отдалеч.

Взет от демон, така го наричаха. Уорън охотно носеше това име. Взет от демон означаваше закрилян от демон. Тук със силата, която имаше, и властващите над града демони, той беше господар.

И ставаше все по-силен.

Вървеше през гробището, търсейки един конкретен знак. Когато го намери, седна с кръстосани крака и освободи магията, която Мерихим му беше дал да използва.

Електриковосиня мъгла се надигна от замръзналата земя, образувайки тридесетсантиметров слой върху голяма част от гробището. След дълго време мъртвите започнаха да изпълзяват от гробовете си.

Тъй като гробището беше на стотици години, зомбитата, които Уорън пробуди, носеха всевъзможни одежди — от кюлоти до съвременни спортни дрехи. Някои бяха войници, а други — лентяи. Мъртви и безмозъчни, те бяха просто сила, която Мерихим щеше да използва, за да създаде своята армия.

Но този, когото Уорън чакаше, се забави малко повече, сякаш нямаше желание да излиза. Но накрая и това зомби се надигна и застана пред него.

Този, който го беше подготвил за погребението, бе свършил добра работа с възстановяването на простреляната при самоубийството му глава, но Уорън все още можеше да види откъде е минал куршумът.

Уорън се изправи и протегна демонската си ръка към трупа на пастрока си.

— Ти, не — каза той меко. — Ти няма да дойдеш.

Пламъци бликнаха от върховете на пръстите му и обгърнаха зомбито. То зави и заудря по огъня. Сухожилията му пукаха и пращяха, докато то експлодира от жегата.

Уорън протегна ръце, греейки ги на излъчващата се от създанието топлина. После то падна. Уорън стоеше и гледаше как тялото на пастрока му изгаря до пепел върху замръзналата земя.

Когато и последният въглен угасна, Уорън се обърна и поведе злокобната армия навън от гробището. Беше време да продължи делата на господаря си. Очакваше това с нетърпение. Колкото повече сила събираше Мерихим, толкова повече получаваше и Уорън. Да бъде независим, да бъде могъщ — това си заслужаваше всяко тъмно и ужасно дело, което му се налагаше да върши.

Но част от него все още гореше от желание за мъст срещу тамплиера. Трябваше да задоволи този убийствен инстинкт. Щеше да намери тамплиера и да го убие по най-болезнения начин, на който беше способен.

Скоро.