Мел Одом
Изходът (50)

Четиридесет и седем

Спрете колата — заповяда Уорън. Шофьорът натисна спирачките и спря колата пред метростанцията на Еджуеър Роуд. Тя се намираше между други средно големи сгради, които се редяха по Еджуеър Роуд и Бел Стрийт. Потрошените прозорци бяха тъмни, но небето още беше светлосиво от вечерното слънце, залязващо на запад.

— Какво правим тук? — попита Наоми. Беше дошла с тях въпреки нежеланието си.

Уорън не беше сигурен дали тя е тук, защото е любопитна, или е дошла да го шпионира за Тулейн, който не беше тръгнал с тях. Не мислеше, че има значение, но не го и интересуваше.

— Човекът, който ми отсече ръката, е тук. — Уорън отвори вратата на колата и излезе под валящия сняг.

— Откъде би могъл да знаеш? — Наоми го следваше по петите.

— Защото го видях тук — отвърна Уорън, съсредоточен върху силното усещане, което трептеше в главата му. — Защото мога да усетя, че е тук сега. — Той тръгна през натрошените отломки, обсипали пространството пред метростанцията.

Наоми го последва, придърпвайки по-плътно палтото си, за да се предпази от леденостудения вятър.

— Какво ще правиш?

— Какво ще правя ли? — Уорън изсумтя недоволно, изнервен от нейната недосетливост. Живееше със спомените как баща му го пердашеше в продължение на години, преди да се самоубие. По време на възстановяването му го преследваха кошмари за рицаря, който му беше отнел ръката. Старият страх се беше върнал и той знаеше, че единственият начин да се отърве от него е, като унищожи онова, от което се боеше. — Ще го убия!

— Сам?

Уорън се огледа и се почувства малко несигурен, когато кабалистите и хората от охраната останаха в колата. Понечи да ги повика.

— Миналия път, когато пътищата ни се пресякоха, те бяха многобройни — рече Наоми. — Мислиш ли, че шепата охранители, които взехме с нас, ще могат да им се опълчат?

Смутен, Уорън се втренчи в метростанцията. Не се беше сетил да доведе повече хора, а и се съмняваше, че щеше да има други доброволци.

— Не се тревожи — каза му Мерихим. — Не са ти нужни. Аз ще ти предоставя армия.

— Ще отида сам — отговори Уорън на въпроса на Наоми.

— Да не си дошъл тук да умреш? — обвини го Наоми.

— Не. — Уорън продължи по отломките. Внезапно усети, че и други очи го наблюдават. Почувства се застрашен и се огледа. Видя сенки да се движат по покривите на зданията.

— Спри — каза Мерихим.

Уорън спря.

— Демони — предупреди го тихо Наоми, отдръпвайки се назад. — Навсякъде около нас са.

Уорън също разпозна демоните и усети как страхът се надига в него. Имаше изчадия на мрака, импове и гремлини на глутници. Над тях дузина Кървави ангели висяха от стените на сградите. Уорън неволно се запита дали Мерихим умишлено не е уредил нещата, така че той да бъде убит.

— Не — каза Мерихим. — Не съм те предал. Доведох ти армия. Тези са мои слуги. Само ги призови и ще те последват.

— Ти защо не си тук?

— Това е твоя битка. Аз си имам своя. Тази нощ ти можеш да оправдаеш моите очаквания или да умреш. И в двата случая ще разбера истината за теб и дали си достоен за моите планове.

— Уорън — каза меко Наоми. — Може би трябва да се върнем в колата. — Тя сложи нежната си ръка върху рамото му и го подръпна. — Хайде. Преди да са ни връхлетели.

В следващия миг демоните се втурнаха от сенките и се устремиха към тях.

На Уорън му се искаше да побегне, но не можеше да мръдне. Наоми го дръпна два пъти силно за рамото, после го остави и хукна към колата.

— Управлявай ги — окуражи го Мерихим.

Страхът бушуваше в Уорън. Това беше чувството, което най-добре познаваше. Цял живот беше негов постоянен спътник. Страхът го беше накарал да живее затворено, да позволява на хора, които считаше за приятели, да го използват. Хора, които не бяха по-умни от него. Страхът го следваше в леглото нощем и го караше да се буди с разтуптяно сърце на заранта.

— За да контролираш тях — рече Мерихим, — трябва първо да контролираш себе си.

— Уорън!

Демоните приближаваха, скърцайки със зъби и размахвайки оръжията си. Като по чудо още никой не беше открил огън.

По звука зад себе си разбра, че вратата на колата се затвори. После въпреки врявата от демонското ръмжене чу двигателят да се форсира и осъзна, че го изоставят.

Вече беше прекалено късно да бяга, защото демоните го връхлитаха.

— Спрете! — каза Уорън, усещайки сърцето си да блъска в гърдите му.

Десетките демони застинаха намясто. Два от Кървавите ангели запляскаха с криле и кацнаха леко върху козирката на метростанцията Еджуеър Роуд. Изгледаха го с хищнически интерес.

Уорън усети глада и настървението им. Разбра, че са надушили кръвта му и жадуват да я вкусят. Раздвижи се с усилие и се приближи към глутницата демони. Страхът в него беше усмирен от очарованието да гледа демоните покорни пред себе си. Те се размърдаха, щом ги доближи, и му направиха път да навлезе сред тях.

Не го харесваха. Въпреки способността си да ги командва, Уорън знаеше, че ще изтръгнат гръкляна му в мига, в който получат позволение. Мерихим ги управляваше чрез страх, Уорън усещаше това, а той беше любимецът на демона.

— И заради това също те мразят — каза Мерихим. — И в деня, когато ми измениш, ще те пусна на тях.

Уорън изпита отново страх сред всички тези демони. Но остана твърд. Защо съдбата го бе закриляла досега? За да го доведе тук? Дали не би могъл да използва силите, които кабалистите смятаха, че притежава?

Мога да се уча и да стана по-силен — каза си той, — и ще го направя. Няма да живея в страх от никого.

Мерихим се изсмя.

— Карай по-полека, паленце. Амбицията е хубаво нещо, но може да граничи с безочливост.

Уорън не обърна внимание на това предупреждение, наслаждавайки се на силата, която чувстваше, че притежава, за да контролира демоните около себе си.

— Търся един човек — каза им той.

Демоните слушаха, но много от тях ръмжаха и пръскаха слюнка, нетърпеливи да се втурнат след някаква плячка.

Уорън извика в ума си образа на бронирания рицар — тамплиера.

— Искам този човек. И го искам мъртъв.

Още демони се размърдаха, готови за действие.

— Той е в метрото — посочи Уорън към входа на метростанцията Еджуеър Роуд. — Намерете го и ми го доведете.

Демоните незабавно се завъртяха и се втурнаха към станцията. Изкъртиха вратите и нахлуха вътре.

Уорън ги последва тичешком, движейки се със скоростта на демон, наясно, че това също е част от дара на Мерихим. Обзе го мрачно очакване. Нямаше търпение да види изражението на тамплиера, когато стовари върху му своето отмъщение.

* * *

Напрегнат и разтревожен, че Маккоркълсън и другите няма да изкарат влака навреме на релсите, Саймън стоеше с меча в едната си ръка и шипомета в другата. Вертам беше от дясната му страна. Останалите тамплиери — сега те вече бяха четиридесет и трима, защото и други бяха напуснали командването на Върховния трон Буут, — стояха в неравна редица зад Саймън.

Всички те искаха да помогнат в извеждането на колкото се може повече оцелели от града, преди да влязат в битка с демоните. Никой от тях не беше убеден, че домовете имат някакъв план за справяне с демоните. Повечето от тези, които се бяха присъединили към Саймън, бяха загубили роднини и приятели при „Свети Павел“.

Саймън видя чрез нощното зрение първите демони да се появяват в тунела на метрото. Вертам тичаше пред глутницата и с лекота стигна до тамплиерите.

— Дявол да го вземе — изруга някой.

— Казах ви, че са много — рече Вертам.

— Не можем да ги спрем — каза Саймън. — Можем само да ги забавим.

— Нямаше да се налага да ги забавяме, ако влакът вече беше в движение — измърмори някой.

— А още по-добре щеше да е, ако бяхме тръгнали преди час — рече Вертам. — Но сега няма смисъл да мрънкаме.

Никой не предложи да отстъпват. Докато се бяха грижили за оцелелите, измъкнати от руините на града, той беше забелязал високия дух на тамплиерите, които живееха с оскъдни дажби. Изглеждаха по-въодушевени, отколкото в относителния разкош на Подземието.

Те са родени, за да се бият — отбеляза с гордост Саймън. Но това означаваше и да умират в битка.

Няколко пробни изстрела от демонските оръжия просветнаха край тях. После бяха улучени трима тамплиери, но броните им ги защитиха.

— Задръжте — каза спокойно Саймън. — По мой сигнал.

Те останаха на място.

Демоните скъсиха бързо разстоянието.

Станция Падингтън беше широка и висока. Покрай стените от двете страни на линията имаше редици с магазини. През последните седмици повечето от стъклените витрини бяха разбити, а стоките — разграбени.

— Готови — каза Саймън. — Сега! — В същия миг той прати сигнал от бронята си към детонаторите, които бяха поставили в този край на тунела.

Всички тамплиери имаха същия сигнал, закодиран в ПД-тата им. По този начин експлозивите, с които бяха осеяли тунела, щяха да се взривяват, докато поне един от тях беше жив. Бяха минирали този край като защитна линия. Другият край на тунела, покрай който минаваше разклонението с влака, също беше миниран, в случай че им се наложи да спрат атака от онази посока.

Експлозивите се задействаха на вълни, вдигайки отломки и облаци прах във въздуха. За част от секундата този край на тунела потъна в дим и бе засипан с останки. Камъни затрополиха по бронята на Саймън, но той не им обърна внимание. Част от високия таван провисна и се срути сред напредващия демонски строй.

— Маккоркълсън — извика Саймън по комуникатора на ПД-то си, свързвайки се с радиото, което мъжът носеше.

— Да — отвърна Маккоркълсън. — Предполагам, че ни нападат.

— Нападат ни. Къде е влакът?

— Почти го изкарахме. Преместването на другия влак ни отне повече време, отколкото предполагахме.

Саймън беше сигурен, че ще стане така.

— Побързай.

— Добре.

— Ще ги задържим тук колкото можем.

— Пазете се, Саймън.

Първите демони изскочиха от кълбящия се облак прах, драпайки по засипаните с отломки тела на загиналите. Без колебание се хвърлиха към тамплиерите.

— Огън! — рече Итън, като насочи шипомета си и натисна спусъка. Задържа оръжието насочено напред въпреки отката.

Останалите тамплиери също откриха огън. Паладиеви шипове, пламъци и отровни течности изпълниха пространството между двете групи. Отначало стрелбата на тамплиерите спря настъплението на демоните и по земята западаха тела — цели и на парчета. Но демоните продължиха да прииждат.

Два Кървави ангела, летящи над тях, се стрелнаха напред и нападнаха, преди някой да осъзнае, че те не са просто сенки, пробягващи по високия таван. Пикираха надолу, изстрелвайки мощни мълнии спектрална енергия, които пламтяха в жълто и бяло. Мълниите улучиха четирима тамплиери и ги хвърлиха назад.

Саймън надигна шипомета си и проследи с дулото един от Кървавите ангели, докато минаваше пред него. Още преди първият тамплиер да падне на земята, той вече стреляше с паладиеви шипове, които се забиваха в тялото на Кървавия ангел и дупчеха крилете му, превръщайки ги в кожени дрипи.

Пищейки от болка и ярост, Кървавия ангел се блъсна в стената само на няколко стъпки от Саймън. Един от тамплиерите се втурна напред с меча си, докато демонът се опитваше да се изправи на крака. Замахна два пъти и разсече демона — веднъж през шията и веднъж през трупа. Вътрешностите му се изсипаха на земята.

Демоните построиха линия и откриха огън. Техните пламъци, куршуми и отровна бълвоч се посипаха върху тамплиерите. Някои от воините паднаха и Саймън знаеше, че част от тях няма да станат отново.