Мел Одом
Изходът (47)

Четиридесет и четири

— Знаеш ли, ти си глупак да излизаш така навън.

Саймън не обърна внимание на обидата на Върховния трон Буут и продължи да си събира багажа. Хвърли няколко кърпи и хранителни дажби в мешката върху койката си. В мешката нямаше много място и се очертаваше да живее далеч по-трудно, отколкото в южноафриканския пущинак. Ясно долавяше присъствието на другите тамплиери в казармата и техните погледи.

— Сам няма да изкараш и ден — предупреди го Буут. — Ако не друго, това поне би трябвало да си научил, откакто се върна.

Саймън завърза мешката и я вдигна на рамо. Обърна се и Буут му препречи пътя.

— Слушаш ли ме? — попита Буут.

Саймън сведе поглед и се втренчи в очите на мъжа. Арогантността на Буут можеше да се долови в погледа му.

— Чувам те — каза Саймън, — но това няма да ме спре да тръгна.

— Защо тръгваш?

— Там навън има хора…

— Знам, че навън има хора — прекъсна го раздразнено Буут. — Не съм идиот.

— Те се нуждаят от помощ, за да се измъкнат от града — отвърна Саймън. — Преди да са ги убили демоните или Изгарянето. Или зимата.

— Умните ще го съобразят сами — настоя Буут. — Ще напуснат града.

— Не са достатъчно силни да го направят. — Саймън знаеше, че останалите тамплиери слушат разговора им, и някои от тях, изглежда, му симпатизираха. — И дори да опитат без помощ.

— И какво смяташ да правиш? — Буут сложи ръце на кръста си и се втренчи в Саймън.

На Саймън му беше дошло до гуша да спори с Буут. Повтаряше се историята от началното училище. Буут беше гръмогласен кавгаджия. Все така се дразнеше, когато някой не му играе по свирката.

През последните два дни Саймън се възстановяваше и обмисляше плана си. Той наистина имаше план, въпреки съмненията на Буут. Може и да не беше толкова добре обмислен, колкото се беше надявал преди заминаването си, но поне знаеше какво иска да върши. Беше измислил откъде да вземе онова, което му е нужно, за да го осъществи… може би.

Дерек все още беше в болницата, но се оправяше. Лекарите очакваха да се възстанови напълно за сравнително кратко време. Бяха оплакали мъртвите. На следващия ден специални отряди се бяха върнали там, за да се опитат да приберат телата и броните. Саймън беше отишъл с тях — това беше част от последния дълг, който смяташе, че има към тамплиерите. В края на краищата бяха прибрали повечето, но никой от тях не беше цял.

Само преди час Саймън беше пратил съобщение нагоре по каналите, че напуска Подземието. Беше очаквал известна съпротива, защото Буут мразеше да не се подчиняват на заповедите му, но не беше очаквал Върховния трон да дойде сам. Съществуваше и проблемът с дългогодишната вражда помежду им.

— Ще изведа от Лондон колкото мога повече хора — каза Саймън.

— На гръб ли смяташ да ги носиш?

— Ако се наложи.

— Така няма да спасиш много.

— Дори и само един да спася, ще си заслужава. А имам намерение да спася повече от един.

— Не си се променил — обяви Буут. — Имаш същото състрадателно сърце както някога. И си все така самонадеян.

Саймън се опита да заобиколи Буут. Върховния трон отново му препречи пътя. Саймън си пое дъх.

— Махни се от пътя ми.

— Не — каза Буут. — Ти си под мое командване.

— Вече не съм.

— Ще заповядам да те арестуват за неподчинение на заповедите ми. — Буут беше дошъл, придружен от осем човека лична охрана. — Аз съм Върховния трон и съм по-висш от теб.

— По-висш си от мен само ако реша да остана тук — отбеляза Саймън. — А аз няма да остана. И ти гарантирам, че няма да е толкова лесно да ме затворите.

— Ще го направим.

Саймън си пое дъх и се съсредоточи изцяло върху Буут.

— Ако искаш да даваш заповеди, давай такива, които мога да изпълнявам. Заповядай ми да защитавам онези бедни хорица, които гладуват и мръзнат до смърт там навън, в разлагащия се град. Заповядай ми да изведа тези хора оттук. Заповядай ми да ги нахраня, да ги облека и да ги защитавам, докато успеем да ги измъкнем. Това са заповедите, които трябва да давате ти и останалите Върховни тронове. А не да ни казвате да се крием в сенките и да ви носим онова, за което сте ни пратили, докато те измират уплашени и сами, в глад и болка, всеки ден.

За миг всички притихнаха. Саймън се смути. Изречени от един-единствен човек, тези думи едва ли звучаха сериозно. Точно затова не беше говорил с никого за онова, което смяташе да прави.

— Мисиите, които възлагаме, са важни — възрази Буут. — Сдобиването с артефактите, за които ви пращаме, е решаващо за нашите шансове да се преборим с демоните. Нещата, за които сме знаели, но от които никога не сме имали възможност да се възползваме, тайните, които сме узнали и пазили през годините, всичко това може да наклони везните в наша полза. Знаем какво вършим.

— Добре, но ако успеете да спасите света, а в него не е останал жив човек, то какво сте постигнали?

— Ние сме тук — рече Буут. — Тамплиерите ще живеят в него.

— Ние не сме единствените хора тук.

— Ние…

— Млъкни! — избухна Саймън, правейки крачка към Буут. Мъжът моментално замълча и отстъпи. — Цял живот съм се обучавал да бъда тамплиер, както баща ми преди мен и неговия баща преди него. Обучаван съм да се бия срещу демоните и да защитавам онези, които не могат да се защитят сами. Включително и онези, които отричат съществуването на демоните.

Буут се намръщи.

— Баща ми ме възпита да бъда рицар тамплиер — заяви Саймън. — Не бронирано момче за поръчки. Той ме научи да бъда безкористен и щедър, скромен и интелигентен. И винаги да защитавам онези, които не могат да се защитят сами. — Той си пое дъх. — Научих се да вярвам в това и такъв исках да бъда, когато порасна.

Нищо не нарушаваше тишината в помещението.

— Избягах от този живот…

— Точно както се опитваш да избягаш сега — надсмя се Буут.

— Не! — изкрещя Саймън. — Този път е различно. Последния път си тръгнах, тъй като не разбирах защо е нужно да се отказвам от живота си, от нещата, които исках да видя и да направя само за да стоя тук и да не правя нищо с полученото обучение. Загубих вяра. Но сега… сега демоните са тук. Дойдоха в нашия свят и възнамеряват да го преустроят според своите нужди. Те безнаказано убиваха хора — хиляди невинни мъже, жени и деца. Смятам да използвам обучението, което баща ми ми е дал, за да спася колкото мога повече от тези хора навън. Защото — според мен — това е, което трябва да прави един тамплиер.

Някой в казармата заръкопляска — отначало бавно, а после с нарастваща сила. Други тамплиери се присъединиха към него.

Саймън се смути. Не можеше да види лицето на Буут зад шлема, но беше сигурен, че той кипи от гняв. Отново се опита да заобиколи Върховния трон.

Буут измъкна зарядомета от кобура на кръста си. Пистолетът беше голям и тежък и можеше да изстрелва кълбета електрическа енергия.

— Ще бъдеш арестуван — каза Буут. — И няма да…

Саймън сграбчи китката на Буут и я изви. Мълнията от зарядомета изсвистя през стаята и се удари в стената. ПД-то на Саймън му беше показало, че там няма никой, а стените на стаите бяха изолирани и укрепени, така че да издържат на бомбардировки.

Вторичният взрив се разнесе, когато Саймън изтръгна пистолета от пръстите на Буут. Лумна въртящо се огнено кълбо, което се издигна по стената. Сирените на алармата запищяха.

Саймън заби юмрук в шлема на Буут и от него изскочиха искри, щом металът срещна метал. Буут опита да се измъкне, но Саймън го сграбчи за рамото и го удари пак, влагайки цялата си сила. Буут отхвърча безпомощно през стаята, карайки тамплиерите да отскачат от пътя му, и рикошира в стената.

Докато Върховния трон се надигне на колене, Саймън се озова до него. Гняв кипеше в гърдите му — неудържим, тъмен и опасен. Той ритна Буут в главата и го запрати отново на пода. Вдигна крака си и го стовари върху шлема му — а после отново и отново, като трошеше бронята, но все не успяваше да я пробие.

Някой го сграбчи изотзад и го издърпа. Саймън се завъртя, за да се отбранява, но разпозна бронята на Вертам.

— Спри — каза му старият тамплиер. — Спри веднага. Преди да си го убил. — Вертам остави шлема си да стане достатъчно прозрачен, за да може Саймън да види лицето му. Продължи да държи ръцете му. — Чуваш ли ме?

Задъхан, Саймън не можа да отговори веднага. После кимна и каза:

— Да.

— Ако убиеш Буут, никога няма да те оставят да си тръгнеш от това място — рече Вертам.

Саймън знаеше, че е така. Погледна зад тамплиера и видя, че личната охрана на Буут стои в готовност, но няколко от тамплиерите бяха застанали между тях и Саймън.

— Убийте го! — закрещя Буут. — Убийте го!

— Не — каза Вертам. — Днес няма да има убийства тук.

— Ако го подкрепиш, ще те затворя в арестантски център при него — заплаши Буут.

— Опитай се да попречиш на Саймън да тръгне — отвърна Вертам със спокоен глас — и ще се наложи да прибираш не само мен в онзи арестантски център.

Буут се олюля, като ругаеше високо.

— Тамплиерите никога не са признавали господари — рече Вертам. — Само водачи. Всеки тамплиер сам избира пътя си. Знаете това, Върховни троне, и дори в тези времена трябва да го спазваме.

Саймън стоеше и не знаеше какво да прави. Не беше възнамерявал да усложнява толкова нещата.

Трябваше да си тръгна без много шум. Можеше просто да поеме по един от тунелите на метрото и никога повече да не се върне.

Но в действителност не искаше да си тръгва тихомълком. Част от него желаеше да каже на Буут в лицето, какво мисли за начина, по който той ръководи.

— Ние не трябва да сме партизани — каза Саймън. — Трябва да сме защитници. Воини, които се бият срещу демоните и пазят живота. Животът на всички. Не само собствения. Като се криеш в сенките и придирчиво подбираш драгоценните си мисии, ти си също толкова виновен в дезертиране от всичко, което олицетворяват тамплиерите, колкото и аз, когато си тръгнах. — Той замълча за миг. — Няма да посрамя паметта на баща си. Отивам там навън и ще направя каквото мога, за да помогна на хората, затворени в града. За да ме спреш, ще трябва да ме убиеш.

Буут се приближи до Саймън. Върховния трон се движеше несигурно и с усилие.

Вертам застана между двамата.

Шлемът на Буут се отвори, разкривайки окървавеното му лице. Едното му око беше затворено от оток.

— Върви тогава. Но никога повече не се опитвай да се върнеш тук. — Той изплю кървава слюнка върху наличника на Саймън. После отстъпи и рече високо:

— Пуснете го. Нека демоните го вземат.

Без да каже и дума, Саймън нарами отново мешката си, обърна се и се отдалечи. Под гнева, който все още го владееше, се промъкваше страх и донякъде отслабваше неговата решителност, но той беше сигурен, че прави това, което трябва.

* * *

Личната охрана на Буут и някои от тамплиерите последваха Саймън по целия път до изхода към метрото. Проводиха го през вратите и той пристъпи в мрака навън, където дебнеха чудовищата.

Стъпките му кънтяха в тунела. Освен това звучаха уязвимо.

Миг по-късно Вертам и още трима тамплиери излязоха в тунела. Всички бяха с мешки на раменете. Саймън спря и погледна назад към тях.

— Какво правите?

— Идваме с теб — каза Вертам. Направи шлема си полупрозрачен и така разкри широката си усмивка. — Това, което каза там, ми напомни защо се гордеех, че съм тамплиер. През годините аз също съм изпитвал съмнения относно цялото обучение и тайните, които пазех. Не мога да те виня за това. Но няма да стоя безучастно, докато ти отиваш самичък да свършиш онова, което мисля, че трябва да свършим заедно.

Саймън спря поглед върху лицето на по-възрастния мъж.

— Ако дойдеш с мен, вероятно ще те убият.

Вертам се ухили.

— Може и да изпитваш някакви съмнения, но не мисля, че има демон, който да ми се опре. — Усмивката му се разшири още повече. — Или поне този демон не ме е срещал досега.

— Буут няма да ви позволи да се върнете — каза Саймън.

— Редовното хранене и леглото за спане са силно надценявани, мен ако питаш. — После Вертам придоби сериозен вид. — Онези хора, които оставихме в музея… не обичам да правя такива неща. Просто си тръгнахме и ги оставихме там.

— Знам.

— Предполагам, че ще се отбием при тях, а? След като измислиш как да ги измъкнем от Лондон.

— Имам план — каза Саймън.

— Е, сега е моментът да го чуем — промърмори един от тамплиерите.

— Какво знаете за влаковете? — попита Саймън.