Мел Одом
Изходът (43)

Четиридесет

От мрака на музея „Търнбул“ уплашени очи изучаваха Саймън. Той отвърна на погледа им над шипомета, а адреналинът бушуваше в организма му. Всички тамплиери бяха готови за битка.

— Не стреляйте! — извика Дерек. — Не стреляйте! Това са цивилни!

Саймън сведе оръжието си и огледа музея. На лунната светлина, която се процеждаше през виелицата и прашните прозорци, криещите се в сградата бегълци бяха почти невидими. Но не и за способността за нощно виждане на ПД-то. Той беше готов да се обзаложи, че хората в сградата едва се виждат един-друг. Не знаеше какво са си помислили за тях, когато влязоха през вратата.

Вятърът навяваше сняг през отворената врата, който се бялваше на фона на мрака, а после изчезваше, стопявайки се почти веднага, щом докоснеше пода. Отвън влизаше и студ, по-силен и хапещ, отколкото когато вратите бяха затворени. Няколко човека, подслонили се в музея, придърпаха палтата и одеялата по-плътно около себе си. Саймън виждаше поне тридесетина души, но беше сигурен, че има и други, пръснати из сградата.

Дерек вдигна ръка и тамплиерите застинаха. После изруга, разочарован от обрата на събитията, който бе поставил невинни хора на пътя на опасността.

— Какво правят тези хора тук? — попита някой.

— Крият се — отвърна друг.

Дерек свали ръката си и пристъпи напред. Гласът му прозвуча извън бронята.

— Хора, не можете да останете тук — каза той.

Саймън знаеше, че Дерек си е спомнил случката с книгата в дома на Торнтън. Знаеше се, че чукът, който търсят, притежава определени сили. Всички хора в сградата щяха да бъдат в опасност, ако останеха.

Един слаб мъж над петдесетте, посивял и прегърбен от възрастта, се изправи и застана пред тях.

— Не можем да излезем навън. Това е единственото безопасно място, което открихме. Демоните не влизат тук.

Като се огледа, Саймън забеляза, че наоколо няма трупове, не беше видял и около сградата. В музея също нямаше следи от насилие или битка. Повечето експонати отдавна бяха изчезнали, оставяйки празни рафтове и витрини, повечето от които бяха здрави. Може би крадци бяха влизали през годините да плячкосват каквото е останало, но не и демони. Имаше предостатъчно място за скалъпените легла, които осейваха пода.

— Музеят навярно е охраняван — съобщи Дерек по вътрешния комуникационен канал на бронята. — Някой е защитил с магия това място и го е превърнал в нещо като светилище.

— Вие ли сте рицарите? — попита плахо мъжът. Държеше дълъг кухненски нож в едната си ръка, но вероятно знаеше, че няма да му е от никаква полза срещу броните на демоните. — Вие ли сте рицарите на Кръглата маса на Артур? Дошли сте да ни помогнете в час на нужда?

Дерек не отвърна, но си спомни, че момченцето беше задало същия въпрос. Тези истории, макар и донякъде забравени, бяха изплували на повърхността. Това го изненадваше.

— Винаги са ми казвали, че Артур Пендрагон ще се върне някой ден — продължи обнадеждено мъжът. — Че когато Англия изпитва най-голяма нужда, той отново ще препаше Ескалибур^[1]. — Погледна към тамплиерите. — Дошли сте, за да ни помогнете ли?

Дерек се поколеба, после рече:

— Това е просто легенда. Ние не сме част от нея.

— Разбирам. — Мъжът отпусна унило рамене и придърпа едно оръфано одеяло около себе си.

Демони пищяха навън. Саймън отстъпи назад само колкото да затвори вратата, за да запази малкото останала в музея топлина. Хората изглеждаха толкова уязвими.

— Имате ли някаква храна? — попита една жена. — Намираме толкова трудно. — Сълзи се стичаха по бузите й. — Не моля за себе си, а за момченцата ми. — Тя отдръпна одеялото и разкри две малки момченца, сгушени под него. Малчуганите изглеждаха уплашени до смърт. — Мъчно ми е да ги гледам как гладуват, а всички гладуваме от дни.

Саймън прибра шипомета и бръкна за дажбите, които носеха в бойни условия в отделението за муниции на броните си. Състояха се предимно от енергийни блокчета и соеви заместители. Тамплиерите носеха самозагряващи се храни само когато излизаха извън града.

— Не е много — извини се той. Добави и резервоарите с вода, които се използваха през тръбичката за пиене на костюма.

Жената му се усмихна с благодарност и бързо започна да разделя оскъдното количество с другите родители. Дажбите свършиха бързо.

Други тамплиери също излязоха напред и дадоха своите дажби.

— Вие сте сбирщина глупаци — тросна се Мърсър. — Ако ни приклещят някъде и не можем да се приберем в продължение на няколко дни, ще гладувате.

— Аз мога да пропусна едно-две яденета — каза Вертам. — Няма съзнателно да оставя деца да гладуват. — Грубовата загриженост прозвуча в думите му. — Не бих сторил такова нещо. Нито пък съм очаквал някога да го поискат от мен.

Още няколко тамплиери, засрамени от думите му, пристъпиха напред и оставиха своите дажби. Дерек също го направи. Само Мърсър и още трима не пожелаха да се лишат от храната си.

— Надявайте се Върховния трон Буут да не научи за това — заплаши Мърсър.

Дерек се обърна към него.

— Ако научи, ще знаем кой му е донесъл.

Мърсър погледна нахално командира си за миг, после се извърна.

— Можете ли да ни изведете оттук? — попита мъжът.

— Къде ще идете? — попита Дерек.

— Не знам. Няма ли някакво безопасно място?

— Не и в града.

— Не можем да останем тук — каза една от жените. — Демоните не могат да влязат в тази къща, но това не им пречи да ни причакват навън. Когато излезем, за да се търсим храна, те ни преследват. Да останем тук е равносилно на бавна смърт.

— Крайбрежието — каза Дерек. — Все още има корабчета, които прекарват оцелели до Франция.

Мъжът поклати глава.

— Никога няма да успеем. Не и докато сме толкова зле екипирани за зимни условия и сме толкова слаби.

Саймън огледа хората. Сърцето му се късаше. Всички тук в музея бяха обречени, пленници на своята уязвимост и нужда. Оставането им в музея наистина би ги обрекло на бавна, изпълнена с ужас, смърт и никой от тях нямаше да се спаси.

„Освен ако не умрат през следващите няколко минути“ — помисли си той неволно.

— Съжалявам — каза Дерек. — Иска ми се да можехме да ви помогнем. Но не можем. Имаме заповеди.

— Вие от военните ли сте?

— Не. — Дерек замълча и извърна поглед от мъжа и другите нещастници. — По-добре ще е, ако си тръгнете сега. По-безопасно ще е.

— Не можем. Не може да искате това от нас. Тук има старци и деца.

— Съжалявам. — Дерек тръгна напред, насочвайки се към дъното на музея. Схемата на сградата, с която разполагаха, показваше, че там има вход към мазето.

Саймън го последва, като се опитваше да не мисли за хората, които едва преживяваха вледеняващия студ наоколо, и за това, че съвсем скоро вероятно ще ги изложат на опасност. Зачуди се какво ли би направил баща му и съжали, че не можеше да го попита.

* * *

— Мислите ли, че това място е защитено? — попита Вертам, докато се спускаха по стълбите към мазето.

— Не знам — каза му Кориган. — Чувал съм за такива неща, но не знам дали е възможно.

Саймън също не знаеше и се запита дали тамплиерското подземие е предпазено по подобен начин срещу демоните.

— Това няма значение — изръмжа Мърсър. — Демоните си имат начини да заобикалят защитите. Досега няма издигната защита, която да е останала ефективна.

Саймън се опита да не мисли за това и продължи да оглежда мазето. То беше голямо, натъпкано с кутии и сандъци, които съдържаха останки от експонатите, изпълвали някога музея. Още няколко от лондонските бежанци клечаха там, но те набързо събраха вещите си и поеха нагоре по стълбите след влизането на тамплиерите.

Те също не ни вярват — осъзна Саймън. Това го смути.

Дерек се задържа известно време край западната стена.

— Тук трябва да има задействащ механизъм. А, ето го. — Той натисна една част от стената.

Бавно и леко един триметров участък от стената се завъртя на деветдесет градуса, отваряйки две врати, които водеха към тъмната стая оттатък. Тамплиерите се спуснаха по виещо се надолу спирално стълбище и скоро достигнаха друга врата.

Тя беше покрита със символи. Даже със своите оскъдни магически способности Саймън усети силата, вложена в нея.

„Сигурно изпълва и цялата стая“ — помисли си той. Дерек опита вратата, но тя беше заключена. Той отстъпи назад и повика Вертам.

— Тези неща май са по твоята специалност.

— Може и да са — съгласи се Вертам. Свали ръкавиците и опря голите си ръце в металната врата, а после започна да напява. След малко символите засветиха, а след още минута резетата, държащи вратата, се отдръпнаха с метално щракане.

Вертам натисна дръжката, отвори вратата и отстъпи от пътя. От другата страна имаше лавици с артефакти, които едва-едва се виждаха. Саймън различи оръжия и предмети на изкуството, модели, вази и други чупливи неща, които собственикът на музея беше събрал с много труд и всеотдайност. Човекът явно бе привързан към това, което правеше.

Саймън долови някакво движение в сенките. Премина от режим на усилване на светлината на виждане в инфрачервения спектър и забеляза дупката в дъното на стаята, която се открои по-ясно, сияейки леко от топлина.

Демонски рев се разнесе от дупката. Като увеличи и изчисти образите, Саймън видя десетки демони да връхлитат група кабалисти, които в същия миг хукнаха да се спасяват.

— Пазете се! — извика Мърсър, вадейки меча си. Последва Дерек в стаята, който веднага беше тръгнал към чука, намиращ се в специална витрина на стената.

Чукът на Балекор засвети с наситено тъмнопурпурно сияние, сякаш пробуден от сън.

Другите тамплиери също извадиха оръжията си. Даже нямаха време да се приготвят. Един чернокож младеж се втурна към тях от дупката. Беше облечен целият в черно, но нямаше рога и татуировки като другите кабалисти, които бяха с него.

Преди някой от тях да успее да реагира, чернокожият младеж протегна ръка напред. Саймън зърна неясно трептене, оформящо се във въздуха пред него, а после невероятна сила пръсна стената на парчета.