Мел Одом
Изходът (42)

Тридесет и девет

Уорън пристъпи в мрака, който изпълваше фабриката. Физическите му сетива долавяха в тъмнината отломки и изоставено оборудване, звуците на вятъра извън сградата и писъците на демоните и техните жертви, мириса на мухъл и хапещия студ, който се промъкваше в склада.

Но други сетива — онези, които беше развивал постепенно, откакто напуснаха твърдината на кабалистите, му разкриваха повече, отколкото някога бе смятал за възможно. Информацията от новите сетива се припокриваше с другата, което създаваше известно объркване.

С екстрасензорното си зрение той видя следи от дейността на работниците, които някога бяха населявали фабриката. Тежките стоманени порти, в които бяха разтапяли стъкло в миналото, сияеха във вишневочервено, но съдържаха само сенки. Големите пещи бяха празни и същевременно в тях пламтяха огньове. Уорън чуваше шепота на гласове, шеги и ругатни, които се смесваха в тягостната тишина, подсилена от снежната покривка върху сградата. Горещината на пещите, която идваше от миналото, прогонваше сегашния студ и на Уорън му се прииска да свали палтото си.

Минало и настояще се преплитаха около него и Уорън трябваше да се напряга, за да разпознае реалността. Проблемът беше там, че всичко бе реално. Просто не всичко се случваше сега.

— Нещо не е ли наред? — попита Наоми.

Уорън се опита да се концентрира върху настоящето, върху зимата и изоставените помещения.

— Не. Просто искам да се ориентирам.

— Знаеш ли къде е чукът? — попита Тулейн.

Уорън знаеше. Чувството, което го беше довело тук, не се беше изгубило в бъркотията от настояще и минало.

— Под нас. — Той посочи към източната стена, която беше най-близо до шестетажната сграда от другата страна на уличката.

— Под нас ли? — Тулейн даде знак на своите телохранители.

Те веднага се разпръснаха, претърсвайки помещенията с инфрачервени очила, вместо да използват нощното зрение, което Уорън беше овладял. Повечето от стражите на Тулейн нямаха кабалистични таланти. Бяха избрани заради своя опит в охраняването и уменията си за боравене с оръжие. Въпреки това някои от тях напредваха в кабалистическото учение.

Уорън затвори очи. В главата му моментално се появи образ на склада. Видя плана на етажите отстрани. Едно сияещо пурпурно пипало изскочи от него и се устреми право на север, отдалечавайки се от притеглянето, за което беше уверен, че разкрива присъствието на чука на Балекор. Той наблюдаваше как пипалото влезе през една врата, спусна се по някакво стълбище и се насочи към стена в мазето.

Там нямаше врата, но Уорън видя чука в сейф с размерите на стая, вграден в едно съседно помещение.

Отваряйки очите си, Уорън каза:

— Чакайте. Намираме се в грешна сграда. Тулейн го изгледа.

— Ти твърдеше, че чукът е тук.

— Сбърках — рече Уорън, но в същото време не вярваше, че е възможно да бърка.

Няколко от кабалистите размениха тревожни погледи. На никого от тях не се нравеше идеята да излязат отново на открито, особено тук в централната част на града, където демонската активност все още бе толкова силна.

— Коя е сградата? — Във въпроса на Тулейн пролича раздразнение.

— Съседната — каза Уорън. — Чукът е в… — Болка прониза главата му, толкова силна, че временно го заслепи.

— Спри! — изкънтя гласът на Мерихим в ума му.

Неспособен да запази равновесие, Уорън падна на колене и повърна. Главата му пулсираше, стомахът му се бунтуваше. Никой не се опита да му помогне. Всички кабалисти отстъпиха назад, сякаш очакваха той да избухне. Като имаше предвид налягането в главата си, той помисли, че е напълно възможно.

Един от телохранителите се върна при Тулейн и му каза, че мазето е празно и в помещението няма и следа от чук или какъвто и да било друг инструмент.

— Не е в тази сграда — рече Тулейн, — а в съседната.

— Музеят ли? — Телохранителят изглеждаше объркан. Наоми продължаваше да гледа Уорън. Той чувстваше очите й върху себе си.

— Не можеш да влезеш в музея — каза Мерихим. — Този път е защитен срещу мен. А сега и срещу теб.

Тулейн и охраната му тръгнаха да излизат.

— Спри ги!

Болката изправи рязко Уорън на крака, преди да се осъзнае. Той протегна лявата си ръка — изпъстрената с демонски люспи — и запрати силата, стаена в него. Пламъци разцъфнаха пред вратата и накараха Тулейн и хората му да спрат.

— Не — заповяда хрипливо Уорън и знаеше, че гласът е колкото негов, толкова и на Мерихим.

Охранителите вдигнаха оръжията си и се приготвиха да стрелят. Само една дума от Тулейн и щяха да открият огън, Уорън го знаеше.

— Не можете да вървите натам — каза Уорън. — Защитено е.

Тулейн го изгледа изпитателно, а Уорън можеше да разчете мислите му. Тулейн се двоумеше дали да заповяда на хората си да стрелят.

— Ако стрелят — прошепна заплашително Уорън, — ще умреш, преди да видиш дали са улучили.

Тулейн се навъси. Но не даде заповед за стрелба.

— Можем да стигнем до чука оттук — каза Уорън.

— Как?

— През мазето. Този път не е защитен. — С пулсираща глава, усещайки бълбукащата в него сила на Мерихим, Уорън се обърна към вратата, водеща към мазето. За миг си помисли, че Тулейн би могъл да го убие в този момент, но чу как стъпките им го последваха.

Стълбището към мазето се виеше надолу и стигаше до стая, почти толкова голяма, колкото онази горе. Мирисът на мухъл и застоял въздух се усили.

Чувствайки се по-уверен, Уорън доближи стената. Тя беше гладка, ако се изключат няколко пукнатини. Голяма пещ заемаше отсрещната стена, но беше студена и тъмна.

— Трябва да побързаш — рече Мерихим. — Има и други, които търсят този трофей.

— Кой? — попита Уорън.

— Не занимавай ума си с тях. Съсредоточи се върху задачата си тук.

Уорън проучи голямата стена, но не успя да открие вход или тайна врата. Притисна длани към камъните и хоросана. Усещаше чука от другата страна на стената, макар и да не знаеше как го прави.

— Сигурен ли си, че чукът е там? — попита Тулейн.

— Да.

Тулейн даде бързи команди на телохранителите. Половината от тях метнаха оръжията си на рамо и се приближиха към стената с ножове, но скоро стана ясно, че няма да могат да преминат по този начин през нея.

Кели дойде и застана до Уорън. От часове не беше промълвила и дума. По лицето й не личеше никаква емоция. Нито дори искрица интерес към онова, което правеха. Уорън улови ръката й и я задържа, черпейки топлина от нея.

— Знаеш ли какво й причиняваш? — попита тихо Наоми.

— Нищо не й причинявам — каза отбранително Уорън. Тъмните очи на Наоми го изгледаха изпитателно.

— Ако ти не я контролираше, нямаше да е тук.

— Ако не беше Малкълм, нямаше да срещна вас — каза Уорън. По време на изследванията Малкълм беше напуснал къщата. Уорън предполагаше, че се е върнал в Лондон или има други задължения у дома. — Ако не бяхте вие с Тулейн, нямаше да съм тук.

— Щеше да си тук — каза Наоми. — Демонът иска да си тук.

Един от водачите на охранителния отряд нареди на част от хората да се качат обратно горе и да потърсят чукове и длета или нещо друго, с което биха могли да пробият стената.

— Демонът можеше да ме накара да дойда тук, без изобщо да ви срещам — изтъкна Уорън.

— Ти дойде при нас по други причини.

— Какви причини? — Уорън се почувства объркан. Цял живот някой му казваше какво да прави. Отначало — родителите му. После — надзорниците в сиропиталището. По-късно — съквартирантите му с техните нужди и пренебрежителното им отношение.

Наоми поклати глава.

— Не знам. — Тя замълча за кратко. — Чуваш ли Мерихим?

Уорън се поколеба.

— Чуваш го, нали? Чуваш гласа му.

— И ако го чувам, какво?

— Не знам. Никога не съм срещала някой, който може да говори с демони.

Уорън се изсмя с горчивина.

— Но всичко, което искате вие, е да говорите с тях.

— Не е вярно. Искаме да научим тайните им, така е. Но да говориш с демон без подходящите предпазни мерки е опасно. Във всичките ми проучвания това е неизменно условие. Нашата литература и култура са пълни с примери за мъже и жени, които са продали душите си на демони. Смяташ ли, че всичко това са измислици?

В Уорън замъждука безпокойство.

— Аз не съм сключвал никакви сделки, договори и не съм правил пазарлъци.

— Сигурен ли си? — Наоми го изгледа спокойно. — Когато гореше, когато падаше? Не мислиш ли, че е възможно да си го сторил тогава?

Уорън не можеше да си спомни инцидента. Всичко се беше случило толкова бързо и беше придружено от толкова много болка.

— Някъде сред всичкото онова объркване и агония — рече Наоми — сигурен ли си, че не си се пресегнал към нещо, което да те спаси?

— Не съм. Щях да помня подобно нещо.

— Наистина ли? — Наоми въздъхна. — Демоните са коварни, Уорън. Това им е в природата.

— А вие искате да бъдете като тях — обвини я той.

— Не. Аз искам да разбера как използват силата си. С нея бих могла да творя добро.

Уорън й се присмя.

— Затова ли си тук? За да вършиш добро? — Той поклати глава. — Всеки се опитва да докопа каквото може. Не става дума за сила. Става дума за власт над другите. Това е, което иска Тулейн.

Дори Тулейн да беше чул обвинението, с нищо не го показа. Телохранителите, които се бяха качили горе, се върнаха с няколко чука и щанги. Нахвърлиха се отново върху стената, като откъртваха камъните и ги измъкваха.

— Не е нужно да се изправяш срещу това сам — каза Наоми.

Уорън стисна по-здраво ръката на Кели.

— Не съм сам.

— Тя нямаше да е тук, ако ти не контролираше ума й.

— Не я контролирам. — Уорън се взря в празните очи на Кели и забеляза, че тя сякаш гледа през него. Думите на Джордж закънтяха отново в главата му.

— Напротив — отвърна Наоми. — И така можеш да я убиеш.

„Тя така или иначе е мъртва — помисли си Уорън. — Никога няма да успее да се измъкне от града. Прекалено е слаба“.

Веднага се почувства гузен от мислите си. Но не изпитваше скрупули за това, че я водеше със себе си. Цял живот се бе справял сам. Сега, когато имаше силата да промени това, не виждаше защо да не я използва.

— Искаш да я убиеш ли? — попита Наоми.

Уорън извърна очи от нея и се загледа в облака хоросанов прах пред стената. Държеше ръката на Кели в своята, страхувайки се да я пусне.

— Страх те е — настоя Наоми. Уорън не й обърна внимание.

— Не можеш да го скриеш — продължи тя.

Сега Уорън погледна към нея и попита:

— Искаш да кажеш, че теб не те е страх?

— Не, не мога да кажа това. Това е истина. Но част от мен започва да се плаши от теб.

Уорън усети в себе си прилив на свирепа радост след това неочаквано признание. Но той утихна в мига, в който един от охранителите пъхна глава в дупката, направена в стената.

— Пробихме — каза мъжът. — Оттатък има стая, пълна с много неща.

Вълнение обзе Уорън. Той пусна ръката на Кели и тръгна напред. Усещаше чука на Балекор от другата страна на стената. Чувството беше силно, обсебващо.

Тулейн се озова там пръв. Кабалистът бръкна в джоба си и извади фенерче. Включи лъча и надзърна в стаята. После отстъпи назад и кимна на командира на охраната.

— Разширете дупката.

Разнесоха се стържещи звуци. За миг Уорън се заблуди, че идват иззад стената. После осъзна, че това е измама, ехо, създадено от размерите на стаята. Обърна се отново към пещта.

Стърженето се усилваше, идвайки от кухите дълбини на пещта. Няколко от охранителите също се обърнаха натам и извадиха оръжията си.

Изведнъж иззад Уорън бликна светлина. Той се обърна към дупката и тайната стая, която се виждаше през нея. Забеляза правоъгълен отвор и метална фигура, която пристъпи в стаята.

Тогава ужасяващи викове се надигнаха от нечовешки гърла.

Уорън видя демони да нахлуват в мазето през комина на пещта. Подобни на насекоми, те се изсипаха от пещта в кипяща маса и образуваха бойна линия.

— Вземи чука — заповяда Мерихим.

Тласкан от болката, Уорън се обърна отново към дупката в стената и инстинктивно протегна ръка напред. Тласна и по-скоро почувства, отколкото зърна вълните от едва видима сила, които се стрелнаха от дланта му.

Стената експлодира навътре, разлетяха се камъни и хоросан. Бронираната фигура в стаята беше отхвърлена назад.

Уорън тръгна напред, докато демоните се нахвърляха върху кабалистите.