Мел Одом
Изходът (41)

Тридесет и осем

Падна мъртвешкият здрач. Светлината се отцеждаше от небето, оставяйки света в преливащи се оттенъци на сиво и черно. Утрините носеха цветове, които се насищаха постепенно, а вечерите отнемаха светлината, докато настъпи нощ.

Здрачът беше и най-опасното време от денонощието. Много хищници инстинктивно излизаха да ловуват по това време, дебнейки около местата за водопой и пътеките на дивеча.

Както се оказа, демоните притежаваха същите хищнически инстинкти. А голяма част от плячката им се събираше в сградите и клечеше около огньове — твърде малки, за да прогонят хапещия зимен студ.

Присвит в сенките на една фабрика недалеч от доковете на кралица Ана, Саймън гледаше как изчадия на мрака и гремлини ловуват по улиците. От хората беше видял само трупове, някои от тях наскоро убити. Едва се сдържаше да не повърне.

Взирайки се към Темза, Саймън забеляза още демони по Лондонския мост. Коли осейваха моста, много от тях изгорели. Няколко лодки и кораби се носеха по реката вкупом, което правеше навигацията между тях почти невъзможна. Мъгла се носеше покрай брега, по-гъста, отколкото бе нормално за това време на годината. Леко валеше сняг на сухи снежинки, големи колкото копчета на риза.

Над реката кръжаха Кървави ангели, които от време на време пикираха надолу към корабите. Почти веднага се издигаха отново, стиснали трупове в ноктите си.

— Какво правят с онези тела? — попита някой.

— Сигурно ги ядат — отвърна друг.

Докато един Кървав ангел се спускаше към една лодка, двигателите й заработиха и тя се устреми по водата. Демонът промени посоката на спускането си и започна преследване. Изпищя и пронизителният звук се чу ясно там, където се криеше Саймън.

Още три Кървави ангела скочиха от Лондонския мост и се устремиха към бягащата лодка. Застигаха я бързо, плющейки яростно с криле.

Саймън включи ПД-то си на по-голямо увеличение, като го насочи към обезумелите фигури, заемащи отбранителни позиции на борда на лодката. Екипажът вдигна оръжията си, но те бяха стандартни леки картечници и картечни пистолети, които не причиняваха никаква вреда на демоните. Куршумите им отскачаха в кожата на чудовищата.

Без да обръщат внимание на стрелбата, Кървавите ангели се спуснаха на палубата и започнаха да разкъсват хората от екипажа. Проблясваха нокти и мъртвите падаха по земята.

Кормчията на лодката изостави поста си и скочи през борда. Падна във водата и се гмурна точно преди лодката да се удари в един товарен кораб и да експлодира в огнено кълбо. Звукът от експлозията достигна до Саймън, след като пламтящите останки започнаха да се сипят по водната повърхност.

Кормчията изплува на повърхността на няколко метра встрани, като се показа само колкото да си поеме дъх, а после се гмурна пак и заплува под вода. Един Кървав ангел се плъзна по водата към мястото, където последно се беше появил. Когато мъжът отново изплува, демонът беше там. Сграбчи го за главата и едното рамо, забивайки жестоко нокти в плътта му. Мъжът започна да рита и да се бори, но без успех. Почти без усилие Кървавия ангел отнесе плячката си към тъмното небе.

Останките от лодката горяха още известно време, преди да потънат под речната повърхност. Пламъците се прехвърлиха на товарния кораб, но металният корпус бързо обгоря и угасна. Само след минути Темза отново потъна в мрак.

Никой от тамплиерите не продума. А демоните продължиха да отнасят трупове.

* * *

— Нивото на реката пада — каза Вертам. — Сега е с метър и петдесет, дори с метър и осемдесет по-ниско, отколкото при отварянето на Адската порта.

Придружен от малка група тамплиери, Саймън оглеждаше Темза. Целта им се намираше близо до брега на реката и в момента те бяха само на двадесет метра от нея. Саймън не можеше да забележи никаква разлика в речното ниво.

— Сигурен ли си? — попита Нотън.

— Да — отвърна Вертам. — Ловил съм риба на тази река всеки ден през последните тридесет години. Не съм прекарал цялото си време в Подземието като някои. Имах рибарски бизнес. И ви казвам, че реката е по-маловодна, отколкото е била някога. Сигурно има нещо общо с онова, което правят демоните.

Продължаваха да пристигат доклади относно промените в ландшафта около катедралата „Свети Павел“. Изгарянето — така тамплиерите бяха започнали да наричат явлението — се разрастваше с всеки изминал ден, поглъщайки всичко по пътя си. Част от него беше обхванало и Темза.

— Мислиш, че демоните стоят зад това? — попита Нотън.

— Не се сещам за друга причина — отвърна Вертам.

— Това е невъзможно. Дори ако Изгарянето беше в състояние да засегне реката, Темза се влива в Северно море. Те не могат да пресушават океана.

Саймън долови нервността в гласа на мъжа. Никой от тях не знаеше на какво са способни демоните.

— Възможно е да източват водата през шлюзовете — каза Вертам. — По Темза има четиридесет и пет шлюза. Ако ги затворят, могат да пресушат реката.

— Те не биха затворили шлюзовете — предположи Седрик Сатърд. Седрик беше млад, също като Саймън, но чернокож и напрегнат, обикновено мълчалив.

— И защо не? — попита Нотън.

— Защото така ще отрежат пътищата за бягство на хората — отвърна Седрик. Тъмночервената му броня, гарнирана със злато, блещукаше леко в сенките. — Реката все още е най-бързият начин да се излезе от Лондон и вътрешността на Англия.

Саймън знаеше, че е истина. Но ако шлюзовете не бяха затворени, трябваше да приемат, че демоните са в състояние да пресушат не само река Темза, а и световните океани.

— Ако пресушат реката — рече Седрик, — морето ще навлезе навътре. Вместо прясна вода ще имаме някаква гадна смесица от солена и прясна. Надолу по поречието вече съществува този проблем.

Предположението беше прекалено зловещо, за да разсъждават върху него. Промените в околната среда сами по себе си можеха да попречат на усилията на човечеството да оцелее. От морето идваше много храна и ако то не осигуряваше влага под формата на дъжд, посевите на сушата нямаше да получават нужното им напояване. Добитъкът и дивечът също щяха да измрат. Но прясната вода беше ключът към всичко.

След още няколко минути на мрачно мълчание разузнавачите на Дерек се върнаха и ги уведомиха, че има проблем.

— Открихме частния музей на координатите, които ни дадоха — докладва Мърсър. Той беше нисък и жилест, идеалният разузнавач. — Но някой е проникнал в него преди нас.

— Кой? — попита Дерек.

— Група от онези демонопоклонници кабалисти. — Тамплиерът говореше с отвращение.

— Те не се кланят на демоните. Изучават ги.

— Кабалистите искат да оставят демоните живи — изръмжа Мърсър. — За мен това е достатъчно, за да ги причисля към вражеския лагер. Нямам им доверие.

— Те помогнаха на лорд Съмърайл да събере нужната информация за плана на атаката при катедралата „Свети Павел“.

Мърсър изруга.

— А на сутринта чия кръв напояваше земята на полесражението там?

Дерек не каза нищо.

— Кабалистите не се биеха и умираха редом с нас — продължи Мърсър. — Това трябва да ти говори нещо. Тях ги интересува повече да опазят собствената си кожа.

Саймън още не беше виждал кабалисти, но беше чувал за тях. Не знаеше и какво изпитва към тези хора. Според него всички, които искаха да изучават демоните, бяха подозрителни.

— Те се правят да приличат на демони — продължи Мърсър. — Носят демонски доспехи и са покрити с татуировки. Някои от тези, които видях, имаха рога. Не прикрепени към главата, а растящи от нея. Някои от тях имат истинска гущерова кожа, а не някаква дреха.

— Възможно е да се опитват да минат за демони — предположи някой. — Като маскировка, може би.

— А може би се опитват да боготворят демоните — озъби се Мърсър. После плю. — Предпочитам да ги избия всичките.

— Какво правят кабалистите в музея? — попита Дерек.

— Не знам. Там има фабрика. Принадлежеше на стъкларната „Холдсток“, но преди няколко години я затвориха.

Саймън знаеше защо присъствието на кабалистите тревожи толкова Дерек. Въпреки че живееха отделно от тамплиерите, очевидно знаеха много неща за демоните от собствените си изследвания.

— Ами тогава — рече Дерек — да вървим да видим какво е накарало кабалистите да се покажат.

* * *

Тамплиерите се придържаха към сенките на задните улички и отбягваха брега. Пътят беше осеян с мъртъвци. Някои от тях стояха там, откакто демоните бяха дошли, но други, изглежда, бяха наскоро убити.

След няколко напрегнати минути Саймън зае позиция с групата си и сканираха музея, използвайки възможностите на ПД-то за термографско изображение.

Разположен до фабриката, която беше затворила врати преди почти тридесет години, но така и не бе възобновила работата си, музеят „Търнбул“ съхраняваше частна колекция, като даваше достъп само на броени хора. Според това, което Дерек им беше разказал по-рано, Джофри Търнбул бил авантюрист и пътувал до далечните кътчета на земята, събирайки артефакти. Вкусът и колекцията му били разнообразни. Поканеният гост би могъл да види съсухрена глава от джунглите на Борнео, както и грънци от Ашанти^[1] или монголски търговски монети.

Но това, което доскоро никой не знаел, било, че Джофри Търнбул също така хранел интерес към окултното. Тази информация тамплиерите узнаха от един случайно попаднал в ръцете им документ, в който се споменаваше и за прокълнатата книга на Робърт Торнтън. Тамплиерите от отряда не бяха особено въодушевени, когато научиха това. Споменът с книгата, която погълна Брус, все още беше ярък в умовете им.

Тамплиерите бяха тук, за да открият чук, за който се предполагаше, че е направен от демон-ковач. В документа той беше назован чукът на Балекор. Предполагаше се, че притежава силата да отваря проходи към демонския свят.

Тамплиерите се надяваха да използват тази сила в своя полза. Но в случай че не успееха, искаха да е на безопасно място, за да не могат да я използват демоните.

Музеят заемаше долните два етажа на шестетажна сграда. На горните четири имаше малки бизнес офиси и хранилища. Ако получената информация беше вярна, Търнбул е имал и друг музей, съдържащ още по-екзотични предмети, който бил скрит под земята и за чието съществуване знаели само строителите. Богатството носеше привилегии и богаташите се наслаждаваха на своите тайни.

Кабалистите влязоха във фабриката от другата страна на уличката.

Саймън използва увеличението на ПД-то, за да ги разгледа по-отблизо. Видът им го отблъсна — повечето от тях приличаха досущ на демони, с присадените си рога и доспехи от демонска кожа.

Саймън забеляза две жени сред кабалистите и си спомни за Лея Крийзи. Зачуди се защо младата жена беше напуснала тамплиерското Подземие, но предположи, че тя може да се е чувствала също така отблъсната от тамплиерите, както той от кабалистите.

Дерек привика разузнавачите и отново поведе отряда. Замръзнаха, прилепени до стената на уличката, когато един Кървав ангел прелетя над главите им. После продължиха към музея.

* * *

Дебела верига овързваше вратите на главния вход на музея. Но счупените прозорци горе бяха безмълвно свидетелство, че някой е проникнал в сградата. От време на време откъм реката долиташе писък.

Саймън неволно си замисли за хората, търсещи убежище от демоните. Никой от тях не беше обучаван да се сражава с чудовищата.

Нито пък да оцелява при зимни условия, когато в града няма ток — добави той наум. Дори някои да успееха да се спасят от демоните, нямаше да преживеят зимните месеци.

Навън имаше и деца като двете, които беше спасил. Тази мисъл не му даваше мира.

— Когато влезем, запазете самообладание — посъветва ги Дерек. — Вътре може да се крият невинни хора.

Тамплиерите дадоха знак, че са разбрали, след което Мърсър стисна веригата в бронираните си юмруци, дръпна я и я скъса. Смъкна я от портата и бутна крилата навътре.