Мел Одом
Изходът (4)

Едно

Биом Финбос^[1]

Околностите на Кейптаун, ЮАР

 

Силни изстрели събудиха Саймън Крос от твърде краткия му сън и го запратиха право в лапите на убийствен махмурлук. Той се надигна в палатката, механично посягайки към ловната пушка до спалния си чувал. Опита се да определи откъде бяха дошли изстрелите, но трябваше да признае, че може и да ги е сънувал.

Или пък ми се е причуло. С пъшкане и ругатни той се изправи на крака. Къде ти е акълът, че да се натряскаш така, тъпо копеле? Особено когато си на открито в саваната.

Ярката слънчева светлина го причакваше извън палатката и мрежата против москити. Никой друг не беше станал. Останалите три палатки, където спяха групата туристи, които той от две седмици развеждаше, за да оглеждат флората и фауната на финбос саваната, не помръдваха.

Саймън напрегна слуха си, но изстрелите не се повториха. Сънувал си. Връщай се в леглото. Използвай малкото време за сън, което ти остава, и му се радвай. С този алкохол в организма си днес ще лееш пот като из ведро.

С въздишка той се върна в палатката. Тази нощ Сондра го бе посетила. Понякога правеше това, но винаги се измъкваше от палатката му, преди клиентите да са станали.

Сондра Макинтайър беше висока и слаба, цели метър и осемдесет, но въпреки това той се извисяваше близо двайсет сантиметра над нея и в сравнение с ръста и широките му рамене изглеждаше дребна. Тя носеше дългата си кестенява коса на вързана отзад конска опашка. Лунички покриваха бузите и носа й.

Той се чувстваше силно привързан към нея, но това не беше любов. Признаваше си го. Двамата организираха сафарита сред дивата природа на Южна Африка през последните шестнадесет месеца. Достатъчно дълго време, за да се опознаят наистина добре и да се привържат силно един към друг.

Нито един от двамата не искаше да рискува да продължи тази връзка някъде другаде. Саймън, ако някога изобщо решеше да се върне у дома, живееше в Лондон. Сондра живееше в Сидни, Австралия. И двамата имаха семейства.

Саймън смяташе, че на него ще му е по-лесно да зареже семейството си — което се състоеше общо взето само от баща му, — отколкото на Сондра, но не желаеше да го прави на този етап. Като че ли предпочиташе… продължително отсъствие от Англия вместо една непрекъсната раздяла. Това беше най-мекият начин да се изрази. Казано така, не звучеше толкова сурово и окончателно.

Той въздъхна.

Мислиш прекалено много. Мечтаеш за странни неща, за които не трябва и да си помисляш. Въобразяваш си. Освен това те мъчи и този ужасен махмурлук, с който трябва да платиш за снощния гуляй.

Това определено беше грешка. Когато тръгваха от Кейптаун, беше казал на всички да не взимат ненужни предмети. Двамата със Сондра не бяха проверили багажа на клиентите си. Ако не им плащаха толкова добре, Саймън можеше да прояви повече настоятелност и да прегледа кой носи контрабандни стоки. Но не го бяха сторили.

Ярл Клинкер, фотографът от Дюселдорф, беше домъкнал доста бутилки руска водка. Той беше част от екипа, правещ проучвания за някакъв филм. Останалите двама твърдяха, че са режисьор и сценарист.

Саймън остави ловната пушка и се вмъкна отново в спалния чувал. Сега беше хладно, но денят обещаваше да е горещ.

— Буден ли си? — промърмори Сондра.

— Току-що се събудих. — Саймън затвори очи и се отпусна по гръб.

Сондра се гушна в него.

— Не можеш да спиш ли?

Вярно беше, че понякога го мъчи безсъние. Предполагаше, че причината е твърде много неразрешени проблеми.

— Мога да спя.

— А сигурен ли си, че искаш? — попита Сондра шеговито и го целуна по ухото.

Саймън се обърна с лице към нея.

— Ами продължавам да мисля, че хората надценяват значението на съня. Освен това никой още не е станал, така че…

Два бързи изстрела нарушиха отново утринната тишина.

Очите на Сондра се разшириха и Саймън осъзна, че изстрелите не са му се причули. И двамата се измъкнаха от събраните един до друг спални чували. Разнесоха се още три изстрела.

Саймън се втурна към своите дрехи в цвят каки и ги навлече.

— На какво разстояние е, как мислиш?

— На половин миля. Или на една. — Сондра намъкна ризата си без ръкави. На лицето й бе изписана тревога. — Твърде близко.

Саймън кимна. Обу високите до прасеца обувки и бързо ги завърза.

— Ще отида да разузная. Ти се погрижи за лагера.

— Внимавай. — Сондра полегна назад и навлече панталоните си. Мускулите на корема й изпъкнаха. — Вземи радиостанция.

Отекнаха още два изстрела.

Саймън ругаеше стрелеца, докато се напъхваше в бежовата тениска. Взе пушката и една от малките радиостанции, които носеше, за да поддържа връзка на къси разстояния. Пусна радиото в раницата си и я метна на рамо. Основно правило в пущинака беше да не тръгваш никъде без припаси.

— Погрижи се за тях. — Саймън дръпна ципа на палатката и се промуши през отвора. — Ще се върна колкото се може по-бързо.

— Добре.

Щом се озова на открито, Саймън погледна вградения в часовника му компас. Изстрелите бяха дошли от изток, по посока към вътрешността на сушата и противоположна на брега.

— Господин Крос — оплешивяващата глава на Рупърт Долтън надзърна от една от другите палатки. — Това изстрели ли бяха?

— Да.

— Струва ми се, казахте, че е незаконно да се ловува в тази територия. — Долтън наближаваше петдесетте и беше жилав мъж, в чиито движения имаше нещо непохватно.

— Така е — увери го Саймън.

Във въздуха отекнаха още два изстрела. Разнесоха се гласове и от другите палатки. Добре. На Сондра нямаше да й се наложи да буди всички и щеше да има кой да й помага да вдига онези, на които не им се ставаше.

— Тогава този, който стреля, трябва да е…

— Останете с госпожица Макинтайър, господин Долтън. — Саймън хвана пушката с две ръце и се затича навън от лагера.

* * *

Саймън бързо се обля в пот, тъй като саваната вече се беше нагорещила от изгряващото слънце. То надзърташе през розово-кремавата облачна маса на изток.

Отначало главата и стомахът му се съпротивляваха срещу натоварването, но както винаги тялото му влезе в ритъм и той започна да се движи без усилие. Всички онези сурови тренировки, които баща му го беше принуждавал да прави, му помагаха за пореден път.

Като по-млад той харесваше тичането и бойните изкуства, особено обучението за бой с меч. Но това беше отдавна, когато бе още момче и все още вярваше, че някъде по света се спотайват демони, които дебнат възможност отново да го завладеят.

Вече не вярваше в това. Един от основните му проблеми беше, че не знаеше в какво да вярва. Цял живот го бяха подготвяли да се сражава с демоните, преподаваха му тайни умения и ограничени окултни способности. За нищо от това не можеше да се говори извън лабиринта на Подземието, в чиито сенки се криеха тамплиерите.

Всичко това беше дошло до гуша на Саймън. Преди две години, когато беше на двадесет и три, бе напуснал тамплиерите, баща си и Лондон.

Нямаше никаква полза да разкрива истината за обучението, което е преминал, и за религиозната атмосфера, в която е отрасъл. Малцина напускаха редиците на тамплиерите и само онези, които умееха да си държат устата затворена, избягваха лудницата.

Саймън потисна тези мисли и се съсредоточи върху тичането. В днешно време не беше позволен никакъв лов в саваната. Той и Сондра носеха ловни пушки само за да бранят себе си и хората под своя опека. Понякога се случваше лъвица, която е прекалено стара, за да ловува, и е била изоставена от стадото, да напада хора. Но най-голямата им грижа бяха бракониерите.

* * *

Само след няколко минути, на по-малко от две мили от лагера, Саймън откри стрелците.

Бяха петима. Опърпана шайка на възраст от двадесет до четиридесет-петдесет години. Всички имаха характерния тъмен загар на хора, които са прекарали целия си живот в саваната.

Караха два ландровъра^[2] с четири двигателни колела, снабдени с резервни гуми, бидони гориво и вода. Очевидно се бяха подготвили за дълго пътуване.

Пет възрастни слона лежаха проснати върху напечената от слънцето земя, покрита с ниски шубраци. Кръвта им се стичаше в прахта. В небето кръжаха лешояди, в очакване хищниците да си тръгнат.

Слонче бебе, вкопчено в майка си, с хобот увит около главата й, надаваше жални вопли. Един от ловците опря пушката на рамото си, прицели се и стреля. Слончето рухна намясто.

Убийството бе извършено, преди Саймън да осъзнае какво се случва. Ако можеше да го предотврати…

Не подозираш какво щеше да направиш, друже.

Саймън се съсредоточи върху мъжете, опитвайки се да се абстрахира от ужасяващата гледка. Настани се в сянката на едно акациево дръвче, смъкна раницата си и започна да наблюдава бракониерите.

Извади от раницата скъп цифров бинокъл. Баща му му го беше подарил за десетия рожден ден. Беше много по-добър от всички, с които другите водачи си служеха в саваната.

След като натисна бутона за включване, Саймън насочи бинокъла към заетите с жестоката си работа мъже, и увеличи образа. Те използваха ръчни триони, за да отрежат бивните на слоновете. Дори и след решението, което бе взето неотдавна, да се издадат разрешителни за убиването на неколкостотин слона поради факта, че популацията им се беше разраснала твърде много, за да се поддържа сама, слоновата кост държеше цена на черния пазар.

Мъжете работеха с безжалостна бързина, мятайки кървавите си трофеи в багажниците на ландровърите. Един от тях стоеше на пост, опрял пушката на бедрото си. Слънчевите му очила отразяваха оранжевото огънче на цигарата, която пушеше.

Саймън направи снимки на мъжете и тяхното зловещо занятие. Бинокълът беше оборудван с изненадващо количество софтуер.

Добре, мръсни главорези, ще си платите за това, което направихте тук.

През последните шестнадесет месеца Саймън бе опознал кейптаунската полиция и пазачите, които работеха в биома финбос. Територията бе защитена от международните закони.

Някой ще ви познае.

Саймън направи още няколко снимки, а после загледа мълчаливо как режат бивните на труповете. Радиостанцията завибрира в джоба му.

Като се отдръпна назад, Саймън извади слушалката и я пъхна в ухото си.

— Да.

— Просто исках да се уверя, че си добре. — Сондра звучеше разтревожена. — Чух последния изстрел…

— Не бях аз. — Саймън набързо й обясни какво се беше случило.

Когато свърши, Сондра изруга.

— Не можем да позволим да им се размине.

Тя вземаше присърце опазването на дивия живот. В резултат на това те никога не бяха водили ловци, докато работеха заедно. Сондра знаеше, че Саймън го прави, когато цената е добра и има изгода, но никога не говореха за това.

— Снимах ги. Няма да им се размине.

Кръжащите лешояди се спуснаха от небето и накацаха по труповете. Закривените им човки и жестоките нокти се забиха в плътта на слоновете.

— Какво ще правиш? — попита Сондра.

— Ще чакам тук. Ще ги наблюдавам. Искам да се уверя, че няма да се насочат към вас. Разкарай туристите някъде по-надалеч. Ще ви настигна колкото мога по-бързо.

— Добре.

Саймън извади слушалката от ухото си и я постави обратно в радиото. Прибра го в джоба на бедрото си и притисна залепващата лента.

* * *

Минаха почти двадесет минути. Бракониерите действаха бързо. Лешоядите също.

Саймън знаеше, че миризмата на кръв ще привлече и други хищници. Винаги ставаше така. Но не очакваше африканския бивол, който се приближи и застана сред шубраците от другата страна на мястото на убийството.

Биволът беше голям и черен, с характерните за неговия вид големи, извити рога. Изглеждаше висок близо метър и осемдесет на нивото на плешките и като че ли тежеше повече от тон. Муцуната му беше едра, само кости и мускули. Повечето от пазачите, които Саймън познаваше, смятаха, че биволите са най-опасните животни в този район. Един лъв не би могъл да повали бивол, а на хиените им трябваше цяла глутница, за да свършат тази работа.

Саймън предположи, че е самец. По-старите биволи обикновено бяха прогонвани от стадото от по-младите. Всяка година хора загиваха от рогата или под копитата на африкански биволи. Понякога жертвите бяха цели групи, а смъртта им беше мъчителна.

Бракониерите също забелязаха бивола. Започнаха да сочат животното. По-възрастните мъже в групата станаха предпазливи. Дори ландровърът невинаги беше най-добрата защита на открито. Биволите бяха способни с лекота да преобърнат кола.

Млад мъж вдигна пушката си и се прицели.

Един от възрастните му извика: „Не!“, но в същия момент младежът стреля.

Първият куршум улучи бивола между рогата, откъсвайки парче кожа. Биволът се олюля, отмятайки глава назад. Така вторият и третият куршум улучиха животното в гърдите.

С яростен рев биволът излезе от скривалището си и атакува бракониерите. Саймън се надяваше, че биволът ще се справи с всичките.

Мъжете се пръснаха. По-съобразителните от тях изтичаха да се скрият зад труповете. Мъртвите слонове бяха по-големи и по-тежки от ландровърите.

Без да забавя ход, биволът блъсна отстрани единия ландровър. Ударът отекна чак до акацията, под която се намираше Саймън. Невероятно, но ландровърът се надигна на две колела и се прекатури настрани с трясък.

Без да спира, животното се втурна към дърветата и високите храсти. Изчезна почти моментално. Младият бракониер си възвърна самообладанието и стреля още два пъти, но Саймън се съмняваше, че е улучил нещо.

По-възрастният бракониер се приближи до младежа, сграбчи дулото на пушката и го цапардоса с опакото на ръката си, така че онзи падна на земята. После обърна пушката към него. Младежът протегна ръце пред себе си, сякаш за да се предпази, и се опита да изпълзи назад. За миг Саймън си помисли, че другият мъж ще го убие.

— Това беше глупаво. — Старият бракониер свали пушката, а после я захвърли върху по-младия. — Ако още веднъж направиш подобно нещо, ще те убия. — Той се обърна и се отдалечи.

Саймън се настани обратно в сенките. Радиото вибрираше в джоба му и той го извади.

— Пак не съм аз, любов моя — прошепна той, а след това обясни какво е станало. — Напуснахте ли лагера?

— Да. Сега сме на около две мили западно. Насочваме се към брега. Мисля, че обиколката свърши. Поне за момента. — Сондра не звучеше особено щастлива от това. Мразеше да стои натикана в Кейптаун, без да има какво да прави. В града не можеше да печели пари.

— Имаме няколко лагерувания, преди да стигнем дотам — отбеляза Саймън. — Може би ще успеем да ги убедим, че всъщност не им се иска чак толкова да се оттеглят рано-рано. — Лично на него не му пукаше. Харесваше Кейптаун. Поне не беше Лондон. И нямаше да му се налага да слуша приказки за демони.

Но това означаваше да бъде със Сондра, когато тя не е в добро настроение. Перспективата не беше приятна.

— Не искам да се връщам — каза Сондра.

— Знам. Все нещо ще изскочи. — Саймън въздъхна и загледа как бракониерите се събират около преобърнатия джип и го изправят обратно. — Междувременно аз ще се позабавя малко.

— Защо?

— Трябва да проследя онзи бивол. Не мога да го оставя да се скита така, може да нарани някого. Освен това не бива да позволяваме да умре от инфекция. — Саймън се вслуша в дишането на Сондра по радиовръзката. Знаеше, че е разочарована и загрижена.

— Отивай — каза тя накрая. — Само се пази.

Въпреки ужасните обстоятелства, Саймън се усмихна. Сондра не обичаше да ловува, но той не пропускаше възможност. Раненият бивол беше заплаха и той не искаше да го оставя на воля.

Саймън предпазливо се промъкна между храстите. Заобиколи мястото на убийството, където бракониерите бяха заети да оглеждат състоянието на возилото си, а после тръгна по дирята на раненото животно. След няколко минути откри ярки алени петна по листата там, където биволът бе изчезнал в шубрака.

Съдейки по количеството кръв, животното беше тежко ранено. Ако го оставеше, то така или иначе щеше да умре. Но това можеше да отнеме дни. А макар и ранено, то беше опасно.

Саймън метна ловната пушка през рамо и пое по следата.