Мел Одом
Изходът (34)

Тридесет и едно

Електрическият разряд отнесе стъклото на прозореца и отхвърли Саймън назад. Докато летеше, той осъзна, че е трябвало да захване ботушите си за пода. Но ударната вълна беше толкова силна, че Саймън не знаеше дали и това би му помогнало.

Блъсна се с трясък в стената. Върху него изпопадаха книгите. Стори му се, че книгата в раницата му се размърда, но не беше сигурен. Зрението му се замъгли и той за миг помисли, че ще припадне. Даже и с увеличената сила на бронята, усещаше ръцете си като оловни.

Дерек беше съборен и отхвърлен назад, като при това бе изпуснал подпалвача си.

Гремлинът-разузнавач се промъкна през строшения прозорец. Последва го втори. Високото бръмчене на шоковия пистолет, носен от първия гремлин, изпълни кабинета.

Мъчейки се да потисне надигащото се в него гадене и сигурен, че мозъкът му се е превърнал в желе, Саймън насочи шипомета и стреля, без да се цели, защото знаеше, че може да разчита само на бързината си. Първите куршуми оставиха кървави бразди в шията на гремлина-разузнавач, а следващите улучиха лицето му и направиха очите му на пихтия.

Гремлинът изрева яростно и се олюля назад. Стреля за втори път с шоковия пистолет.

Мощната ударна вълна блъсна Саймън отново в стената. Звуковата вълна, която пистолетът създаваше, беше унищожителна, без да си точно на прицела му. Тя излизаше от дулото и увеличаваше непрекъснато радиуса си.

Този път Саймън загуби съзнание за кратко. Съвзе се почти веднага. Усети в устата си вкус на кръв.

Първият гремлин-разузнавач беше паднал на колене. Лицето му висеше на кървави парцали. От него се подаваха натрошени кости. Той се опита да надигне отново шоковия пистолет, но се катурна по лице.

Саймън скочи на крака, оставяйки на бронята да свърши по-голямата работа. Като вдигна ръката си, тя беше празна. Шипометът лежеше някъде под купа книги.

Вторият гремлин се изправи с мъка и стисна бойната брадва, която носеше. Някаква пушка висеше на рамото му. Падащи снежинки се промъкваха през счупения прозорец зад него.

Саймън извади меча си. Дерек лежеше безмълвен и неподвижен близо до вратата. Саймън не знаеше дали тамплиерът е жив или мъртъв.

Гремлинът се ухили и изръмжа нещо. Макар да не разбра думите, Саймън знаеше, че му отправят предизвикателство.

Тръгна напред. Гремлинът замахна с брадвата. Саймън реагира инстинктивно, знаейки, че изходът ще се реши за секунди. Блокира дръжката на брадвата с острието на меча си. Даже и при увеличената сила, която му даваше бронята, Саймън едва успя да удържи на удара. Демонът изръмжа гърлено.

Саймън се извъртя и нанесе един страничен ритник в лицето на гремлина, като отметна главата му назад. Ритна го още два пъти, без да може да повярва, че едрото същество още стои право: бронята му даваше достатъчно сила, за да събори стена с ритника си.

Тъй като не беше в състояние да използва уменията си за бой с меч, Саймън удари с глава гремлина в лицето и го накара да отстъпи половин крачка назад. Едва не си счупи главата. Но освободи меча от дръжката на брадвата, направи крачка назад, насочи го пред себе си и нанесе пробождащ удар.

Мечът се плъзна с лекота през гърдите на демона. Звукът на кършеща се кост и разкъсани люспи отекна в звуковите рецептори на Саймън.

Демонът пусна брадвата и посегна към меча. Надавайки дрезгави гърлени звуци, съществото сви длани около острието и колкото и невероятно да беше, го спря. Саймън заби ботуши в пода и прибави тежестта на бронята към натиска си.

За миг изпита силен и всепоглъщащ страх, когато демонът успя да задържи напора му. Потисна чувството на слабост и се съсредоточи върху баща си, върху своята загуба и върху цялото обучение и вяра, които баща му беше вложил в него.

Натисна.

Мечът разсече пръстите на гремлина и потъна до дръжката. Саймън го развъртя яростно, дълбаейки плътта на демона.

Създанието умря, изправено, със зейнала от изненада уста.

Стиснал здраво дръжката на меча, Саймън вдигна крак и опря стъпалото си в гърдите на демона. Тласна тялото назад, като в същото време изтегли меча от него.

Гремлинът се преметна заднишком през счупения прозорец. Саймън дишаше тежко, но овладяно. Залитна назад, препъна се в трупа на другия гремлин, но се задържа на крака. Хвана се за прозореца и надзърна навън точно навреме, за да види как демонът се стовари долу с такава сила, че напука тротоара.

Още два гремлина се закатериха по стената на сградата.

Саймън се обърна отново към Дерек. Другият тамплиер тъкмо се изправяше на крака. Саймън прекоси бързо стаята, измъкна шипомета си изпод купчината книги и го прибра в кобура. После улови ръката на Дерек, докато тамплиерът вдигаше своя подпалвач.

— Добре ли си? — попита Саймън.

— Да. — Дерек изглеждаше замаян и неориентиран. Втренчи се в мъртвия гремлин. — Къде е другият? Бяха двама.

— Няма го вече. Да вървим. Идват други. — Саймън го затегли за ръката, принуждавайки го да тръгне. Страхът го тласкаше. Не се страхуваше да умре, но не искаше да бъде заловен. Беше приел факта, че смъртта ще дойде по-рано. Просто не искаше да губи.

Саймън издърпа Дерек надолу по стълбите, като през цялото време другият тамплиер се блъскаше в него и го удряше в стените и това на няколко пъти го накара да загуби равновесие. Прибра меча отново на гърба си и стисна шипомета.

Щом зави зад последния ъгъл и влезе в коридора на втория етаж, Саймън превключи на термографско зрение и се взря през стените. Три жълто-червени фигури се виждаха в мрака.

Саймън спря на стълбището, прибра шипомета и откачи една граната от жилетката си. Гранатата съдържаше силно експлозивна смес от гръцки огън, който гореше изключително буйно.

— Тук е Саймън — каза той. — Има ли някой на втория етаж?

— Не. Излязохме веднага, щом видяхме демоните. Трябва ли ти помощ?

— Не. Просто исках да се уверя, че сте в безопасност. — Саймън издърпа шплинта и метна гранатата в коридора на втория етаж.

Червено-жълтите сенки се размърдаха при изтрополяването на гранатата по пода. Дори някой от демоните да бе се досетил, че това е експлозив, нямаха време да реагират.

Гранатата избухна с оглушителен гръм, който бронята почти изолира. Подът под краката на Саймън затрепери и откъм помещението се закълби пушек.

Саймън извади шипомета и сви зад ъгъла. Насочи оръжието пред себе си и дръпна Дерек, за да го накара да се раздвижи.

Гръцки огън гореше по стените и пода. Къщата нямаше да оцелее след тази нощ. Саймън беше уверен, че до сутринта по-голямата част от квартала ще изгори, защото сградите бяха близко една до друга. От това му стана неприятно, но нямаше избор.

Друг гремлин се подаде от една от стаите. Държеше странен пистолет, какъвто Саймън не беше виждал. Огнестрелното оръжие беше голямо и метално, и изглеждаше нескопосано. Алени светлинки проблясваха по матовата стоманеносива повърхност. Демонът стреля веднага.

Няколко дузини нажежени мълнии се стрелнаха от пистолета и удариха бронята на Саймън. Повечето рикошираха, отразени от паладиевата сплав или от защитните магии, макар че Саймън не беше сигурен кое точно. Но защитата му отслабваше бързо.

Той извади шипомета и стреля. Гръцкият огън вече се виеше по бронираните му крака, предизвиквайки нови предупреждения върху ПД-то. Още от пламтящата течност покриваше тавана и стените. Капки от нея падаха върху Саймън и замъгляваха зрението му за частица от секундата, преди да се плъзнат надолу.

Зад него Дерек се раздвижи, изнасяйки тежестта си назад, докато се прицелваше с подпалвача. Огнени струи обляха демона, като мигновено му причиниха ужасни изгаряния. Той бясно заудря по пламъците.

Таванът, отслабен от пожара, започна да поддава. Саймън знаеше, че скоро ще рухне. Дори бронята можеше да не издържи на огнената стихия.

Саймън се прицели в демона и се затича към него, стреляйки през цялото време. Паладиевите шипове разкъсаха плътта на гремлина и го накараха да се олюлее. Щом се приближи до чудовището, Саймън приведе рамо и блъсна демона отстрани, изхвърляйки го през парапета на втория етаж.

Демонът падна на неголямо разстояние и вероятно изобщо нямаше да го почувства, ако беше здрав. Но той не беше. Зарита във въздуха и се опита да се изправи на крака, но не успя.

Саймън се втурна надолу по стълбите, които не бяха правени за двестакилограмов тамплиер. Стъпалата се цепеха и трошаха под него, оставяйки дупки за Дерек.

Само че вместо да слезе по стълбите, Дерек просто ги прескочи, и то с лекота. Приземи се, като се опря с ръка на пода, и се оттласна, за да се изправи.

— Хайде! — изрева Дерек.

Саймън се затича, следвайки по петите другия тамплиер. Точно когато Дерек премина през портала, килерът във фоайето се открехна и едно малко момиченце промуши глава навън. Изражението й беше уплашено.

Изумен, Саймън разпозна момиченцето от снимките на писателя и семейството му. Това беше дъщеричката.

Тя е още тук. При тази мисъл стомахът на Саймън се сви. Знаеше, че децата също са замесени в битката срещу демоните и събитията в Лондон, но не беше влизал в домовете на другите.

Сега се намираше тук, при това момиченце.

То го погледна, русата му коса беше осветена от горящата къща. Сълзи се стичаха по лицето му. Устните му потрепнаха.

— Помощ! — призова ги то. — Моля ви, помощ!

Саймън го хвана за ръката и го поведе след себе си, като си повтаряше, че трябва да е внимателен, за да не я откъсне от рамото му.

— Не! — Момиченцето го задърпа обратно. — Трябва някой да помогне на мама.

Мама! Думата премина през съзнанието на Саймън, оставяйки гадни, лепкави следи подире си.

— Тя е там долу. — Момиченцето посочи към килера. Когато надзърна вътре, Саймън видя, че в пода има скрита врата. В чертежите не беше отбелязано никакво мазе, но това не беше необичайно. Макар че тези помещения трябваше да се регистрират в полицията и пожарната, в случай че сградата се срути, хората невинаги го правеха. В Лондон винаги бе имало подмолни сделки и укриване. Това беше част от живота на бедните.

— Саймън — извика Дерек.

— Тук съм.

— Какво чакаш? Сградата ще рухне. Измъквай се оттам.

— Не мога — каза Саймън, прекрачвайки през тясната врата на килера. С мъка промъкна раменете си. Дървото се разцепи при преминаването му. За щастие отворът в пода беше малко по-голям.

Но паянтовото стълбище не беше конструирано да издържа тамплиер в пълно снаряжение.

— Саймън — извика отново Дерек.

— Тук вътре има хора. Едно малко момиченце. Майка му. Може би и други. — Съвестта на Саймън не му позволяваше да ги изостави. Не би могъл. Баща му не би ги изоставил и той също нямаше да го направи.